Когато се стопли, жителите на селото отново видяха дядо Аско да седи на пейката пред къщата си. Зимата беше тежка и студена и насред снеговете те понякога се сепваха и се питаха какво ли става със стареца. Но ей го, рекоха си, като го видяха на пейката, нищо му няма, той пак седи на излъсканата като златна пейка още от зори, тъй, както правеше и предишните години, и хората, като го виждаха такъв, сякаш вечен като паметник, се успокояваха, защото им връщаше вярата в природния ред. По някое време влизаше в къщата, нещо имаше да свърши вътре, после пак излизаше. Движеше се по свой часовник, който, по всичко личеше, беше големият небесен часовник, от който зависеха важните неща, ветровете, дърветата, цветята, реките и птиците.
Дядо Аско беше прехвърлил деветдесетте и понякога учителката Велика водеше децата при него да им разказва за изтеклото време. Той говореше бавно, но думите му бяха лъскави и огладени като речни камъчета и малките го слушаха с упоение.
Ако някой минеше край него рано сутрин и го заприказваше, дядо Аско с охота откликваше. Често го питаха например защо излиза и сяда на пейката толкова рано, още по хлад, и на стареца не му омръзваше да им обяснява, че по туй време, тъкмо когато се развиделява, се разпяват славеите. Можеш да ги чуеш пак едва късно следобед, когато премине топлото, но сутрин песента им е несравнима с нищо, тъй казваше старецът и хората малко се чудеха какво ли е да си развалиш най-сладкия сън призори заради нещо, което не можеше да се хване и да се пипне, но не влизаха в противоречие, защото дядо Аско някак си беше извоювал статут на запознат с делата на вечността и хората не намираха думи и кураж да му се противопоставят.
Когато дойдоха промените, един ден селото осъмна с новината, че е пристигнал някакъв американец. Америка беше далеч, за нея хората досега бяха слушали главно лоши неща и сега им беше чудно какво ли ще прави един американец при тях. Скоро го видяха и на живо, беше облечен със зелен брезентов анорак и носеше на рамото си голяма кожена чанта. Най-много ги изумиха зъбите му, като на артист, американецът имаше такива хубави бели зъби, каквито нямаше никой в селото и понеже често се усмихваше, те не можеха да им се нарадват. Чу се, че американецът дошъл в селото със задача. Търсел дълголетници, за да ги разпитва за войните. Всички се сетиха първо за дядо Аско и скоро учителката Велика го заведе при стареца. Тя, за щастие, знаеше английски и щеше да превежда.
Американецът се настани на пейката от едната страна на стареца, а Велика седна от другата. Той отвори чантата си, сглоби някаква машина и кимна на Велика, че е готов.
Но приказката не тръгна. На дядо Аско не му се говореше за войните. Само едно нещо каза. Че сутрин, призори, в часа, когато е най-тихо, ако няма гърмежи нито от едната, нито от другата страна на фронта, ако генералите, и едните, и другите, са решили поне един ден войниците да си отспят, тогава даже и там, на фронта, в същия този час се обаждат славеите. Това каза дядо Аско и млъкна.
Американецът не беше доволен. Казаното не му беше достатъчно. Той помоли нещо Велика, а тя го предаде на стареца. Беше нещо от рода дали раните с времето зарастват. Дядо Аско се замисли. После стана. Елате, каза, елате. И ги въведе вътре в дворчето и после в къщата. Двамата присвиха очи, докато свикнат с тъмното. После видяха стаята, вътре имаше печка, маса и две легла. На едното седеше старица, изсъхнала като глина, която гледаше неподвижно пред себе си. Това е майка ми, каза дядо Аско. Тя има деменция. Не знае нищо, не познава никого. Не може да говори. Само едно нещо помни. Че чака да се върне от войната синът ѝ. Вече толкова години го чака.
– Вас чака? – попита американецът.
– Мен чака – отвърна дядо Аско.
