Vladislav Zubok, The World of the Cold War: 1945–1991. Pelican, 2025.

Студената война вчера и днес

Стоян Гяуров

Студената война не е просто история – в нея се отразяват много страни на днешното съвремие. На този фон „Светът на Студената война 1945–1991“, новата книга на авторитетния руския историк Владислав Зубок, представлява навременен принос към литературата за този период. Най-ценното в нея е, че Зубок прави разбираема руската гледна точка по ключов въпрос от историята на XX век, който обикновено виждаме само от страната на Америка. Но както подчертава историчката Шийла Фицпатрик, „руска перспектива“ е нещо съвсем различно от проруски уклон, какъвто тази книга няма“.

Роден през 1958 в семейство от московския интелектуален елит, Зубок работи във влиятелния съветски мозъчен тръст Институт за САЩ и Канада, точно когато съветските „американисти“ започват да разговарят сериозно с американските си колеги, включително със специалисти по Студената война като Мелвин Лефлър и Джон Гадис. От началото на 1990-те той живее на Запад и познава западните аргументи и източници също толкова задълбочено, колкото и руските. Зубок, който днес е професор по международна история в London School of Economics, е продукт на Перестройката и неговата лична и политическа хроника на времето на Горбачов Collapse: The Fall of the Soviet Union стана бестселър преди няколко години[1].

Студената война доминира световната политика през по-голямата част от втората половина на XX век. От американска гледна точка това беше идеологическа конфронтация между свободата и демокрацията, от една страна, и тоталитаризма, от друга – „война“, предполагаща крайна победа, но „студена“, водена с дипломатически и пропагандни средства, а не с военна сила. Съветската перспектива е различна – за Москва това бе сблъсък между капиталистическия империализъм и комунизма. Съветите не описваха конфликта като „война“ (както напомня Зубок, терминът „студена война“ не съществуваше в съветския академичен или политически речник, освен когато се цитираше Западът) и бяха по-заинтересовани от това да спечелят уважението на САЩ, отколкото да постигнат пряка победа. Отчасти това беше така, защото въпреки че СССР бе една от двете суперсили с ядрен потенциал да унищожи другата, той очевидно беше по-слаб в икономическо, дипломатическо, репутационно и (през по-голямата част от периода) военно отношение. Именно съветското негодувание срещу това неравенство, съчетано с комплекса за малоценност, е залегнало в основата на разказа на Зубок.

Как се отрази Студената война върху трансформацията на либералния капитализъм? Зубок си спомня как като младеж чува от западните радиостанции, че капитализмът е станал хуманен, развил е социално съзнание и че дори се е превърнал в „народен капитализъм“. Това послание „несъмнено допринесе за ерозията на образа на врага, създаден от комунистическата пропаганда“, пише той. Според автора обаче през 1980-те капитализмът се завърна към класическата си форма, с край на социалните програми, намаляващи доходи на средните слоеве и експлозивно приходно неравенство – „тенденция, която се запази и след края на Студената война“.

Стандартният наратив на Запад е, че благодарение на своето смазващо икономическо, технологическо, либерално и културно превъзходство, Америка в крайна сметка триумфира в Европа и в останалия свят. „Има нещо много вярно в това, но този наратив все пак е твърде детерминистичен и отразява гледната точка на победителя – пише Зубок. – Човек може да се запита защо тогава капитализмът не надделя през 1950-те или 1970-те“. Повечето хора, отбелязва той, твърдят, че Студената война беше екзистенциална битка между капиталистическата демокрация и тоталитарния комунизъм. „Имаше обаче и други „изми“, като либерализъм, империализъм, колониализъм, расизъм. След 1945 САЩ станаха глобална суперсила, която поведе война срещу СССР; нейните оръжия бяха сдържане с ядрени оръжия и създаване на международен капиталистически либерален ред, наречен „Западът“. Расизъм, колониализъм и империализъм обаче продължаваха да дефинират Запада, така че за мнозина съветският комунизъм изглеждаше привлекателна алтернатива“.

Съюзът НАТО е сформиран през 1949 г. като военен алианс, гарантиращ сигурността на Западна Европа. Източният му еквивалент – Варшавският договор – възниква малко след това. Тази последователност, пише историчката Шийла Фицпатрик в рецензия за London Review of Books, е типична за Студената война: СССР реагира на американските инициативи, а не ги инициира сам. Причината – американците са по-силни и по-богати. Зубок цитира сентенцията на Тукидид, че силните държави правят каквото искат, а слабите – каквото трябва, и обобщава: „До Студената война се стигна, защото американците правеха каквото искат, а Сталин отказа да прави каквото трябва“. Всяка страна вижда другата като експанзионистична сила, опасна именно заради увереността си, че Историята е на нейна страна. „Англо-американците са агресивни и се опитват да наложат своето господство върху целия свят“, казва Сталин на Енвер Ходжа през юли 1947. Американската гледна точка за СССР е огледална. И двата режима всяват страх на другата страна. „Истеричният антикомунизъм на маккартизма имаше еквивалент в съветската ксенофобска кампания след войната (включително забраната съветски граждани да се женят за чужденци), макар че американският елит и общественост приеха много по-ентусиазирано антисъветизма, отколкото съветските граждани антиамериканизма“, пише Фицпатрик.

След смъртта на Сталин през 1953 Студената война продължава, но под ръководството на наследниците му се променя. Хрушчов, като Сталин, страда от чувство за малоценност и липса на уважение. „Мирното съвместно съществуване“, което той предлага, е новост в съветския речник. Но в същото време той предприема далеч повече интервенции в Третия свят, отколкото Сталин. Зубок не отдава голямо значение на тезата, че съветската активност в Азия и Африка е била мотивирана от идеология и стремеж към разпространението на комунизма. Фицпатрик: „Той я разглежда по-скоро като елемент от „революционно-имперска парадигма“: за да се изравни със САЩ, СССР трябва да има собствени клиенти и влияние в Третия свят, използвайки риториката на комунистическия антиимпериализъм, която има притегателна сила в контекста на деколонизацията“.

Първият сериозен опит за слагане край на Студената война – разведряването – бе предприет през 1970-те чрез съвместни усилия за ограничаване на ядрената надпревара и засилване на контактите между двете държави. Зад тази инициатива стоеше необичайният съюз между Ричард Никсън и Леонид Брежнев. Разведряването имаше подкрепата на твърдолинейни съветски политици като Юрий Андропов и Андрей Громико. Съветските „американисти“, осведомява Зубок, също бяха твърдо ангажирани с тази идея, за разлика от разделените и политически нестройни американски „съветолози“.

В началото на 1973 Брежнев извести, че Студената война е приключила. Това се оказа прибързано – аферата Уотъргейт и Виетнам доведоха до падането на Никсън, а с него и до подкопаване на разведряването. Крахът му в края на 70-те бе до голяма степен следствие от въздигането на концепцията за правата на човека като водеща тема в западния свят. Зубок я нарича „успешна наднационална идеология“, особено полезна за Америка, тъй като ѝ помага да преодолее „виетнамския синдром“ и отново да се позиционира като маяк на свободата. „Що се отнася до СССР – отбелязва Фицпатрик, – подписването на Хелзинкските споразумения от СССР през 1975 доведе до обратния ефект: вместо международно признание – критики за нарушаване на човешките права. Президентът Картър, енергичен застъпник за тези права, започна управлението си с писмо до дисидента Сахаров, което вбеси Брежнев“.

През 1985 на власт дойде Михаил Горбачов, един неочакван реформатор. Вътрешната му политика причини срива на СССР, а външната доведе до отказ от източноевропейския сателитен пояс и опит за съвместен морален проект със Запада. Тази му саможертвеност бе увенчана с международно признание, ала само лично за него, не и за страната му. Отказът от буферните зони и приемането на обединена Германия в НАТО без гаранции изуми всички. Горбачов „знаеше, че губи клиенти, но вярваше, че печели света“, подчертава Зубок. Всъщност това бе пореден, макар и най-драматичен, съветски опит за признание като равнопоставен на САЩ, който, разбира се, не успя.

Зубок резюмира: „Краят на СССР изкриви начина, по който мнозина щяха да разглеждат края на Студената война. Рухването на съветската система и държава може да бе предопределено от вътрешни фактори, но бързият ѝ край направи така, че завършекът на Студената война се възприе като абсолютна победа на Запада – с дългосрочни последствия. Горбачов – социалистически реформатор, идеалист и миротворец, свърши като молител за финансова помощ от Америка. Изведнъж САЩ се оказаха единственият полюс в един нов световен ред. На Запад песимизмът и преувеличаването на съветската мощ бяха изместени от триумфализъм и високомерие. Както е ставало често преди, неочакваните резултати в хода на историята подготвиха терена за илюзиите и грешките на следващия период, далеч отвъд края на Студената война“.

Представата, че САЩ са излезли победители, бе приета официално: „По Божията милост Америка спечели Студената война“, заяви Джордж Буш през 1992 – още един горчив хап за Москва. Елцин му пише с надежда за „специален съюз“, но безрезултатно. Години по-късно Обама заяви в прав текст: Русия не е вече велика, а просто регионална сила.

Негодуванието от неравноправието обаче просъществува. Владимир Путин, обявявайки нахлуването в Украйна през 2022, хвърли по адрес на Запада обвинения, почти идентични с онези на своите предшественици. Зубок ги нарича „бълнуване“, но те повтарят все същия мотив: Русия иска уважение и равноправие.

Състоянието на света през 2025 поражда въпроса наистина ли е приключила Студената война. „Дали книгата не трябваше да се нарича Първата студена война?“, пита Зубок. „Може би – отговаря Шийла Фицпатрик. – Но ако сега е в ход Втората, главният съперник вече не е Русия, а Китай. А ролята, която Русия може да заеме, е на вечния кандидат за равноправие – но сега едно ниво по-надолу. Което я прави още по-огорчена.“

Същия мотив – за Втора студена война – подема и един друг рецензент, Саймън Хефър от Daily Telegraph, който демонстрира забележителна проницателност: „Зубок може и да има основание, макар че при евентуално второ издание на тази конфронтация няма да е ясно дали Америка ще бъде съюзник, враг или просто наблюдател – особено в ерата на Тръмп“. Хефър, подобно на повечето други рецензенти, също е впечатлен от този „сериозен научен труд“, но има възражения против перспективата, в която авторът интерпретира фактите, особено против следната негова формулировка: „Съгласен съм с онези, които твърдят, че Студената война беше предизвикана от решението на Америка да изгради и поддържа глобален либерален ред, а не толкова от плановете на Съветския съюз да разпространи комунизма в Европа“. Това е, меко казано, много спорна преценка – подчертава Хефър и продължава: „Ако стоите на подобна позиция, тази книга е за вас; ако не – стиснете зъби“.

Аз не стоя на тази позиция, но трябва да ви уверя, че докато четях книгата не се налагаше да стискам зъби. Трудът на Зубок заслужава всичкото внимание, което му се отделя на страниците на англо-американския печат.

* * *

САЩ са виновни за Студената война? Да, ама не

Саймън Хефър

Настоящият момент е подходящ за публикуването на книга за историята на Студената война, разглеждаща глобалното влияние на Русия и връзката на тази страна със Запада.

Владислав Зубок, професор по международна история в Лондонското училище по икономика и политически науки, е руснак, който, бидейки роден през 1958 г., е видял Студената война отблизо. Той се чуди дали не е трябвало да озаглави своята книга „Първата Студена война“. Като се има предвид поведението на Путин, Зубок има право, макар в епохата на Тръмп да е неясно дали при втори такъв конфликт Америка би била враг на Русия, неин съюзник или просто страничен наблюдател.

„Светът на Студената война“ (The World of the Cold War) е подчертано научна книга, що се отнася до проучването, на което се опира, и с голям размах. В центъра на вниманието са източниците на напрежение, свързани със съветския блок – тази огромна територия в Източна Европа, която Съветският съюз на Сталин на практика анексира след 1945 г. Но Зубок ни напомня, че Студената война също така се проявява като опосредствани войни и други патови форми на противопоставяне по света – Корейската война, Кубинската криза, Виетнамската война и по-ограничени сражения в Африка и Южна Америка. Зубок описва обстойно тези конфликти в техния контекст, демонстрирайки пълен контрол над разгръщането на наратива, базиран на дълбоко познаване на темата. Обръща сериозно внимание и на Китай и сагата на неговите отношения със САЩ и Съветския съюз, особено на посещението на Ричард Никсън в Китай през 1972 г. и на показателния коментар на Михаил Горбачов на фона на рухването на неговия режим през 1989 г., че той не желае да се стига до повторение на протестите на площад „Тиенанмън“ [избухнали в Пекин през април 1989 г. и потушени жестоко от военните през юни – б.пр.].

И все пак историята, независимо колко прецизно и щателно са изложени фактите, винаги е продукт на начина, по който историкът интерпретира тези факти. На места Зубок прави твърдения, които някои читатели може да сметнат за отиващи далеч отвъд това, което може да се приеме за интересно. Например още в началото на книгата той казва: „Аз съм на страната на онези, които твърдят, че причината за Студената война е решението на САЩ да изгради и да поддържа глобален либерален ред, а не планът на Съветския съюз да разпространи комунизма в Европа“.

Това, меко казано, е доста спорна оценка. Знаковата среща на върха в Ялта през февруари 1945 г., която оформя следвоенния свят, е свързана относително малко с установяването на глобален либерален ред и в по-голяма степен – със стремежа на Сталин да разшири Съветската империя, което той в крайна сметка прави чрез безскрупулната колонизация на Източна Европа. Все пак замисълът е бил доктрината на марксистката революция да не бъде ограничена в рамките на Съветския съюз, а да бъде споделена с работниците по света.

На Ялтенската конференция Рузвелт е изнемощял – той умира само два месеца по-късно – и отстъпва пред исканията на Сталин за преначертаване на границите на Източна Европа. Червената армия вече е превзела тези територии и Сталин е решен да ги задържи под свой контрол. Ако в книгата на Зубок изобщо има герой, то това е Горбачов, който четири десетилетия по-късно вижда накъде отиват нещата и осъзнава, че съществуването на Съветската империя, подобно на съществуването на всички империи, е ограничено във времето. Примирявайки се с неизбежното, той взема компромисното решение да жертва империята, както и собствената си позиция.

На различни места в „Светът на Студената война“ Зубок изтъква грешките, допуснати от САЩ през разглеждания период, само че опитът за установяване на глобален либерален ред не би трябвало да се смята за една от тях. Виетнамската война със сигурност е проява на умопомрачение, както смятат мнозина още тогава, преди да имат възможността да умуват след събитието. Дрънкането на оръжия в Куба отчасти също също е резултат на проявено неблагоразумие, макар да е ясно, че Кенеди излиза победител от Кубинската криза, което допринася пряко за падането от власт на действащия хаотично и често пиян Хрушчов.

Факт е, че Зубок споменава отличителните предимства на живота на Запад: свободата, демокрацията, правото на избор – не просто право на избор между различни политически партии по време на избори, а правото на човек да избира къде да пътува, какво да чете, пише и казва и за какво да харчи парите си. На моменти обаче се усеща, че той се опитва да сложи някакъв знак за морално равенство между Съветския съюз и САЩ. Ако това усещане е погрешно, тогава трябва да се отбележи, че читателят лесно може да допусне тази грешка с оглед на предположенията, на които се базират някои от твърденията на Зубок. 

Например: в частта, в която разглежда едно очевидно ключово според него събитие от времето на Студената война, стачката на миньорите във Великобитания през 1984–1985 г., Зубок пише, че „Тачър употреби сила, за да затвори непечелившите мини, и игнорира стачката на миньорите“. Заради израза „употреби сила“ лековерният читател може да си помисли, че става дума за някаква въоръжена или военна намеса, каквато не е имало; от историята знаем, че мините затварят като част от възприетия курс, а не със силата на оръжието. Освен това г-жа Тачър не игнорира стачката – нито тогава, нито при по-ранен спор. Именно защото обръща внимание на първата стачка, нейната администрация взема мерки в електрическите централи да има запаси от въглища, благодарение на което тя печели битката при втората стачка.

От книгата се долавя още, че Зубок не е почитател на капитализма въпреки неразривната връзка между капитализма и свободата. Пишейки за управлението на Елцин, той заявява, че „Русия […] привлече главно американски търсачи на бърза печалба, а не сериозни инвеститори“. Няма никакво противоречие между това да бъдеш сериозен инвеститор и да търсиш бърза печалба, точно обратното. Ако споделяте гледната точка на автора, тази книга е за вас. Ако не, стиснете зъби!

Превод от английски Даниел Пенев

Текстът е публикуван в сайта на британския вестник The Telegraph на 13 април 2025 г.

Саймън Хефър (р. 1960 г.) е британски журналист, писател и коментатор. Сътрудник на The Telegraph и бивш заместник-редактор на The Spectator и The Daily Telegraph. Автор на исторически книги и биографии на Томас Карлайл и Ралф Воън Уилямс, както и на политическа биография на крал Едуард VII.

––––

[1] На български е издадена само една книга на Зубок: „Провалената империя – Съветският съюз от Сталин до Горбачов“. Б.а.