Драматичен театър „Рачо Стоянов“ – Габрово. „Портретът на Дориан Грей“ (по едноименния роман на Оскар Уайлд). Режисьор Веселка Кунчева, драматургична версия Веселка Кунчева и Полина Христова, художник-сценограф Мариета Голомехова, музика Милен Апостолов, хореограф Явор Кунчев, звукова картина Георги Атанасов, снимки Александър Богдан Томпсън. Участват: Благовест Мицев (гост), Цвети Пеняшки (гост), Адриана Димова, Виолина Доцева, Мелин Ердинч, Таня Йоргова, Добринка Тосева, Поля Йорданова, Магдалена Славчева, Надежда Петкова, Дилян Николов, Атанас Димитров-Фози, Сава Димов, Александър Андреев. Представление в Народен театър „Иван Вазов“, 24.І.2025 г.
Терминът „тотален театър“ е създаден (и пробван да бъде внедрен практически) от Валтер Гропиус, знаменития създател и ръководител на школата „Баухаус“. В свое изследване проф. Виолета Дечева предава разбирането му: „За него режисьорът е „архитектът” на спектакъла. Той използва музиката, танца, спорта и филма, за да въздейства върху сетивата на зрителя. Този театър той нарича „тотален театър”. Гропиус, който е архитект, вкарва в понятието (и действието) „театър“ архитектурни конструкти, механизми, дори илюзии: „В пространството на тоталния театър отпадат границите между „тук” и „там”, между илюзия и реалност. Зрителните места са осигурени с добра видимост и чуваемост от всяка точка, защото сградата има за основа кръга. Трябва да има най-много един балкон, за да не се разединяват местата. Пространството за игра и за гледане се изгражда чрез създаване „на механични и светлинни силови полета”. Така режисьорът може да мести действието. Пространствата на играта пластически включват по този начин и зрителя в играта. Освен това е нужна система от прожекционни плоскости, която позволява на режисьора да използва повърхностите на тавана, стените и пода като прожекционни повърхности“.
Спектакълът на Веселка Кунчева „Портретът на Дориан Грей“ също използва „светлинни силови полета“, макар да се въздържа от употребата на „повърхностите на тавана, стените и пода като прожекционни повърхности“. Пък и пространството на Народния театър не позволява такава игра, тъй като е не кръг, а по-скоро елипса и то доста издължена (ако се вземат заедно сцената и зрителната зала). Но въпреки тези недоизпълнености по „Баухаус“, твърдя: „Портретът на Дориан Грей“ е тотален театър.
Терминът „тотален театър“ се появява по-късно във фантазиите на Антонен Арто за „тотален актьор, способен да се отдаде изцяло и напълно на изпълнението“ (Надя Керанова, автореферат). Идеите му са продължени от Гордън Крейг в разработките му за актьора като Свръхмарионетка: „Това е идеалният дисциплиниран актьор, способен на абсолютен самоконтрол, благодарение на който да елиминира всяко случайно чувство или емоция на сцената, които биха му попречили да въплъти творческите виждания на режисьора“ (пак там). Елементи от театъра на Арто и Крейг проф. Николай Йорданов установява в по-късните теоретични и практически постановки на Пина Бауш и Робърт Уилсън: „В техния театър съжителстват спонтанната събитийност с добре натренираната техника на изпълнителите, инсталацията с потока на сценично действие. Този вид тотален театър в духа на визиите на Гордън Крейг, но в постмодерен вариант, задава нови хоризонти за „поставянето на сцена“ през следващите две-три десетилетия, превръщайки постановката в суперпродукция от филигранно изработени партитури на различни творци: актьорът, танцьорът, композиторът, хореографът, светлинният дизайнер…“
Спектакълът на Веселка Кунчева „Портретът на Дориан Грей“ играе с тези настроения за актьора като марионетка – прочее, във всичките ѝ постановки може да се наблюдава това. Да не забравяме, че първите ѝ сценични реализации бяха в куклените театри в София, Пловдив и Стара Загора: „Голямото Кихотене“, „Пинокио – забранено за деца“, „Вграждане“ – един незабравим, превъзходен спектакъл, „Последният човек“… В този свой устрем към марионетъчното тя открива неоценим съратник в лицето на Мариета Голомехова, която и в „Портретът на Дориан Грей“ е изявила безспорния си талант на художник, сценограф, измисляч… А романът на Оскар Уайлд дава прекрасни възможности за изкарване на повърхността именно на марионетъчното в човека – (не)способен да ръководи себе си, търсещ наставления, авторитети, указания; търсещ извън себе си оправдания за постъпките си или, казано психологически – действа с външен локус на контрола: „Аз съм невинен, виновни са обстоятелствата, близките и приятелите, лорд Хенри Уотън…“ Дориан Грей е най-напред кукла в ръцете на художника Базил Холуърд, който иска да направи от него творбата на живота си; след това сякаш се измъква – с убийство, за да се превърне в още по-голяма кукла в ръцете на нарцистичния лорд; най-накрая се оказва, че е кукла в ръцете на съдбата, която забавя, но не забравя – той иска да се измъкне от битието си на кукла, но тя му показва, че няма как да стане – куклеността се е превърнала в негова същност. Кукла си се родил, кукленски си живял, кукленски ще и умреш: тия множество тела, посягащи към тялото му, са тъкмо измъкналите се от душата му кукленски същности, най-сетне предявили правата си. Дориан Грей е марионетка и няма как да се спаси от битността си на марионетка. Което май важи за всекиго от нас и няма спасение, въпреки че Веселка Кунчева като че ли мисли иначе, с надежда. Плаха, но надежда: „Чрез този спектакъл бих искала някак си човек да се замисли над това какво прави с душата си, къде е тя в момента – в джоба ли е, забравена в някой шлифер ли е, в чантата ли е, все още ли е тука, вътре в него. Това е единственият въпрос, който бих искала някак си да дам на зрителите“.
Терминът „тотален театър“ срещаме и българското театрално поле, използва го режисьорката Ваня Борисова с едно важно допълнение – любов: „Тотален театър. Любов“ е ателие в сферата на театъра на обекта и материала по текстове на Людмила Петрушевска и Иван Вирипаев с участието на независими режисьори, сценографи, актьори, художник-изпълнители. Проектът поставя акцент върху технически, визуални и действени опити и импровизации с предмети и материали, чрез които се разкриват архетипите в ситуациите и поведението на персонажите, изправени пред неизбежния разпад, разрухата и смъртта. Постепенно от тях се структурира образна среда, алегоричен език, средство за общуване и взаимодействие“.
Спектакълът „Портретът на Дориан Грей“ на Веселка Кунчева също може да се провиди като изследване на „неизбежния разпад, разрухата и смъртта“. В анонса, съпътстващ представянето на постановката, за работата на Мариета Голомехова се казва: „Тематичен акцент, който намира израз и в сценографското решение на Мариета Голомехова, е разпадането вследствие на загубата на устои. Красотата бива съсипана и загубва формата си, когато изкушението вземе превес – това ще видим на сцената като райска градина, която претърпява постепенно разруха“. Тази райска градина е същностен елемент, защото е своеобразен контрапункт на случващото се в обкръжението на Дориан Грей: в известен смисъл може да се чете дори като причинител на разпада, който преживява това мини-общество; един вид не то, понеже се разваля, разваля и градината, а обратно – разваля се, понеже се разваля градината. Тя е детерминаторът, първодвигателят на разложението, на което ставаме свидетели. И – обратно на първия автор на Дориан Грей, Оскар Уайлд, Веселка Кунчева заедно с Полина Христова и Мариета Голомехова казват и показват иначе: не природата подражава на изкуството, а изкуството подражава на природата. И когато природата се вкисва, прокисва и разкисва, изкуството също се вкисва, прокисва и разкисва. Доказателството е портретът на Дориан Грей: отражение на един разтурен и разтурващ живот, чийто край е неизбежен и обречен – похабен и гниещ. Гнилогниещогниещ.
Само че ако си помислим, че спектакълът на Габровския драматичен театър с режисьор Веселка Кунчева е някаква морализаторска притча, дълбоко ще сгрешим. В това отношение както тя, така и целият екип са изцяло съответни на своя английски патрон, изрекъл: „Не съществуват нравствени или безнравствени книги. Книгите са добре написани или зле написани. Това е всичко“. По същия начин: не съществуват нравствени или безнравствени спектакли. Спектаклите са добре създадени или зле създадени. Ето защо тълкувания като следните: „[…] универсална притча за загубата на светла човешка идентичност в гонитбата на удоволствия, в преследването на социален престиж и престъпването на всички възможни морални граници в посока изкушенията, греха и чувството за безнаказаност“, въпреки че звучат красиво и сякаш истинно, са най-малкото неточни, да не кажа неверни. По-съответни на представлението са думите: „Това, което се случи на сцената беше мащабно, зрелищно и завладяващо“, които аз бих допълнил само с още една – тотално. Тоест това, което се случи на сцената, беше тотален театър – нещо, между другото, което отдавна не се е случвало на българските сцени (но което Веселка Кунчева непрестанно, неуморно и непрекъснато търси в/със своите спектакли). Във времена, когато отделните театрални проявления и цялостното театрално битие в България стават все по-зле (това по Оскар Уайлд), „Портретът на Дориан Грей“ с режисьор Веселка Кунчева и целия ѝ екип показаха какво значи in action тоталният театър. Театърът par excellence. Театърът като ТЕАТЪР, като най-висшето свое проявление. Най-висшето свое артистично проявление. Висше като вселена, като бездънна и безкрайна вселена…
Снимка на главната страница Александър Богдан Томпсън
