Откъс от кореспонденцията между двама от най-известните писатели на нашето време, изданието е на „Кръг“, преводът на Иглика Василева

„Мисля си за приятелствата – пише Дж. М. Кутси до Пол Остър през юли 2008 г., – как възникват, защо продължават.“ Историята на тяхното може да бъде проследена в сборника „Тук и сега“, който събира писмата помежду им.

Пол Остър (1947–2024) – автор на световни бестселъри като „Нюйоркска трилогия“, „Левиатан“ и „4 3 2 1“, и Дж. М. Кутси (род. 1940) – нобелов лауреат и първият носител на две награди Букър за романите „Живот и страдания на Майкъл К.“ (1983) и „Безчестие“ (1999), се запознават на литературен фестивал в началото на 2008 г. и започват да си пишат редовно. Едновременно проникновен, остроумен и непринуден, епистоларният им диалог продължава три години и засяга всевъзможни теми: от литературата до киното, от философията до политиката, от спорта до изкуството, от приятелството и любовта до остаряването и смъртта.

Тази кореспонденция е рядко и безценно повдигане на завесата към вътрешния свят на двама от най-изтъкнатите писатели на нашето време. Кутси е известен с нежеланието да говори за себе си и за своите книги. Не без основание той е описван като саможив – избягва публичните изяви и не получава лично нито една от двете си награди Букър. Затова и неговите писма са по-кратки и наблягат на философските разсъждения и психологическите прозрения. Остър е по-склонен да се отклонява от темата и споделя немалко любопитни случки.

Изненадващо донякъде, писмата не акцентират твърде много върху литературата. В тях се дискутират Бекет, Достоевски и Дерида, но няма нищо самоцелно интелектуално. За сметка на това Остър и Кутси споделят някои прозаични подробности като проблеми със съня и предпочитания към храна и се разкриват като фенове на футбола и на тенис шампиона Роджър Федерер. Става ясно също, че са технофоби и голяма част от писмата помежду им са разменени по факса.

„Тук и сега“, Пол Остър и Дж. М. Кутси, превод от английски Иглика Василева, корица Милена Вълнарова, издателство „Кръг“, 2025 г.

11 май 2009 г.

Скъпи Джон,

Благодаря ти за факса от вчера. Мисля, че най-накрая намерихме работеща система. Бавно писмо през океана от Америка до Австралия и после бързо електронно послание от стая в къща в Аделейд до стая в къща в Бруклин.

Разговорът ни на тема спорт може и да е към края си, но въпросът защо в продължение на толкова години вече не се появяват нови спортове, си струва да се разнищи, и е нещо, за което, признавам си честно, никога не ми е хрумвало да се запитам. Споменаваш Англия в края на XIX в., но същото се отнася и за Америка. Първият професионален бейзболен отбор е учреден през 1869-а, тоест в същата година, в която „Принстън“ и „Рътгърс“ се срещат в първия междуколежански футболен мач. Единственото изключение, за което се сещам, е баскетболът, който се появява през 1891-ва, но става популярен чак четиресет години по-късно, когато се променят правилата и се премахва стрелянето от центъра след всеки отбелязан кош, което ускорява темпото на играта. Сега баскетбол се играе навсякъде по света и също както Англия не е вече родината на крикета и футбола, така и Америка вече не притежава баскетбола. Един пример: преди две или три години един прекалено добре платен и прекалено самоуверен американски национален отбор загуби от Гърция в полуфиналите на световното първенство.

Но по същество ти си прав. Нищо ново не се е появило поколения наред. И като си помисли човек колко бързо различни технологии променят всекидневието ни (влакове, автомобили, самолети, кино, радио, телевизия, компютри), тази неподатливост на спорта, поне на пръв поглед, изглежда необяснима. Но трябва да има някаква причина и отговорът, за който се сещам, е, че веднъж кодифицирани, отделните спортове престават да бъдат измислени от човека игри и се превръщат в институции. Институциите съществуват, за да се самовъзпроизвеждат, и единственият начин, по който биха могли да бъдат премахнати, е чрез революция. В момента толкова много неща в професионалния спорт са поставени на карта, за толкова много пари става дума, има толкова големи печалби в това да заложиш на успешен отбор, че хората, които контролират американския футбол, баскетбол и всички останали големи спортове, са толкова могъщи, колкото са и шефовете на големите корпорации, както и правителствените лидери. Чисто и просто няма място за появата на нова игра. Пазарът е пренаситен и игрите, които вече съществуват, са се превърнали в монопол; готови са да направят всичко по силите си, за да смачкат всеки начинаещ спорт. Това не означава, че хората не си измислят нови игри (децата го правят всеки ден), но децата не притежават необходимите средства, за да лансират комерсиална инициатива за милиони долари.

Веднъж, преди двайсет години, докато гледах вечерните новини, се появи информация за малък град някъде на юг, където съвещателното тяло по образование – май поради финансови затруднения – решило да съкрати преподаването на чужди езици. Имаше интервюта на живо с част от местните жители. На въпроса какво мислят за новото решение, един от тях каза – цитирам дословно; думите му се запечатаха в ума ми и оттогава са се загнездили там: „Аз нямам проблем с това положение, абсолютно никакъв. Щом на Исус английският му е вършел работа, върши ми и на мен“.

Колкото и отчайващо глупав да е този коментар (и смешен, разбира се), той напипва нещо съществено относно идеята за майчин език. Ти си така потопен в собствения си език, че усещането ти за света се оформя чрез езика, на който говориш, и то до такава степен, че всеки, който не го говори като теб, се счита за варварин – или, обратното, струва ти се немислимо, че Божият син може да е говорил друг език, освен твоя собствен, защото той е светът, а светът съществува само в един език, именно твоят.

Само преди три поколения моите прапрародители са говорили руски, полски и идиш. Това, че съм отрасъл в англоговореща страна, ми се струва съвършено случаен факт, нещо като исторически късмет. Майката на моя баща – моята побъркана баба убийца – е прекарала почти целия си живот в Америка, но говореше английски с толкова силен акцент, че на мен ми беше трудно да я разбирам. Единственото нещо, което съм я виждал да чете, беше „Дейли Форуърд“, вестник, който излизаше на идиш. Още по-интересен е случаят с бащата на Сири. Трето поколение норвежки американец, роден през 1922-ра, живял е в толкова откъснато от света земеделско селище – състоящо се главно от норвежки имигранти и техните потомци, – че през целия си живот е говорил английски с подчертан норвежки акцент. Какъв е тогава майчиният му език? Майката на Сири, родена в Норвегия, пристига в тази страна на трийсет години и понеже нейната майка била отседнала при семейство Хуствед в Минесота след раждането на Сири (което означава, че временно норвежкият е бил езикът, на който се е говорело в къщата), езикът, на който Сири проговаря, също бил норвежкият. Тогава кой е нейният майчин език? Тя е американка, блестящ писател и нейният език е английският, въпреки това от време на време прави малки грешчици, най-вече при предлозите (най-голямото предизвикателство във всеки език). Water under the bridge. Water over the dam. И двата израза означават едно и също – нещо, което се е случило отдавна и не си струва да се споменава. Но Сири е единствената, която неизменно казва Water over the bridge.

Ти също си роден в двуезична страна, което значително усложнява нещата. Но щом си говорил английски вкъщи като малък, тогава ти си първо и преди всичко англоговорещ. Твоят южноафрикански английски е бил впоследствие обогатен от дългите ти пребивавания в среди с британски английски, американски английски и австралийски английски. Освен това съществува и ирландски английски, индийски английски, карибски английски и бог знае още какви видове. И също както крикетът и футболът вече не са притежание на англичаните, така и собственият им английски вече не е тяхно притежание. Присмивай се колкото щеш, на идеята за „американски“ език, но когато французите публикуват американски писател в превод, на титулната страница се чете: traduit de l’americain, а не traduit de l’anglais. И това е факт. Аз мога да изредя много неща в Америка, които не одобрявам, но английският в неговото американско превъплъщение не е едно от тях.

От друга страна, ние, които сме писатели – без значение какъв е нашият език, – трябва да вземем присърце думите на Гручо Маркс: „Извън кучето книгата е най-добрият приятел на човека. А вътре в кучето е твърде тъмно, за да четеш“. Разбира се, имам предвид брата на Харпо. Чието истинско име е Джулиъс.

Най-сърдечни поздрави на теб и Дороти,

Пол

27 май 2009 г.

Скъпи Пол,

Казваш, че на титулната страница на френските преводи на твоите книги пише: Traduit de l’americain. На моите пише Traduit de l’anglais (Sud Africaine). Много бих искал някой да ми посочи онези моменти, в които моят anglais е станал sud africaine. За мен това си е anglaise, изчистен от маркерите на национален произход и поради това малко обезкървен.

Мисля, че по въпроса за майчиния език съм на по-различно мнение (забелязвам обаче, че май се мъчиш да избягваш тази емоционално натоварена фраза в полза на „първи език“). Съгласен съм, че светогледът на човек се формира от езика, на който говори и пише с лекота, и до известна степен, на който мисли. Но това не се случва толкова надълбоко, че човек да не може да се отдръпне и останал извън езика, да го погледне критично – най-вече, ако говори или дори само разбира друг език. Затова твърдя, че е възможно да имаш първи език и въпреки всичко да не се чувстваш комфортно в него, или, с други думи, това може да е твоят първоначален език, но да не е майчиният ти.

Това явление се среща много по-често, отколкото можеш да си представиш. В Европа например преди появата на националните държави и преди триумфа на националните езици латинският – който не е майчин език на никого – представлява разменната монета в интелектуалния живот. Същата ситуация се наблюдава и в днешна Африка vis-à-vis английския и (в по-малка степен) френския и португалския. В Африка на практика не е възможно да си интелектуалец на майчиния си език; не може да бъдеш и писател. В Индия и Пакистан, където родният език принадлежи само на едно малцинство, тоест на шепа хора, английският е езикът на голяма част от литературата и на цялата наука.

Изтъкваш, че съществува такова нещо като американски английски или индийски английски, намеквайки, че тези видове английски имат статута на майчин език съответно в САЩ и Индия. Но истината е, че върху страницата (да оставим настрана устната или уличната реч) те се различават от английския само по най-незначителни подробности: тук-таме по някой странен израз или идиом, но не и по основната лексика (която има определящо влияние върху епистемологията на говорещия) или по синтаксиса (който диктува мисловните модели).

Както казах, темата за майчиния език ми беше подсказана от прочита на Дерида. Започнах да усещам собственото си положение по-натрапчиво, след като се преместих в Австралия, и което – въпреки факта, че на нейна територия съществуват десетки аборигенни езици, които все още се използват, и въпреки факта, че от 1945-а насам тя става обект на масова имиграция от страните на Южна Европа и Азия – се оказа много повече „английско“, отколкото родното ми южноафриканско. В Австралия общественият живот е едноезичен. И което е по-важно, отношението към действителността се постига в забележително единомислие чрез един-единствен език, английския.

Въздействието върху мен, живеещ в среда, плътно наситена с английския, е доста особено: все повече и повече създава у мен една скептична дистанция между мен и това, което най-общо бих нарекъл английски светоглед, с вградените в него шаблони на мислене, на емоционална реакция, на това как човек се отнася към останалите, и така нататък.

Всичко най-хубаво,

Джон

6 юли 2009 г.[1]

Скъпи Пол,

Миналия месец посетих твоята страна за пръв път от пет години насам, за да видя брат ми, който живее във Вашингтон и не е добре със здравето.

Преди да сляза на брега, се замислих за първите ми впечатления и това, което ще допусна да бъде повлияно от тях; най-вече дали ще позволя на вашите имиграционни служби, наскоро преименувани на Вътрешна сигурност, да се намесят във формирането на новите ми впечатления.

Както и ти знаеш, имал съм продължителни и главно неприятни взаимоотношения с Имиграционните служби на САЩ, за които сега няма да разказвам надълго и нашироко. Нямам никакво желание да се връщам към тази история и да си развалям настроението.

В сегашния случай интервюто с имиграционните на летището в Лос Анджелис се оказа точно толкова неприятно, колкото се опасявах. Изведоха ме от опашката и ме вкараха отзад в някакъв офис, където в продължение на цял час чаках да ми дойде редът в компанията на евентуални съпруги от пощенски запознанства и студенти с документи от съмнителни колежи, преди да бъда разпитан от чиновник с безизразна физиономия.

Кой съм? Посещавал ли съм САЩ преди и ако е така – кога? Разпитът продължаваше до безкрай, въртеше се като в омагьосан кръг. „Ако ми кажете какъв е проблемът – обадих се аз в един момент, – може би ще мога да го разреша вместо вас.“ „Съжалявам – отвърна ми чиновникът, – нямам право да давам такава информация.“

В крайна сметка подпечатаха паспорта ми и ме пуснаха да си вървя. За какво беше всичко това, така и не разбрах. По всяка вероятност са решили, че ако на случаен принцип издърпат един бял възрастен от опашката на пристигащите, ще успеят да докажат, че на тормоз са подложени не само млади мъже, „които по външност приличат на дошли от Близкия изток“.

„Нямам право да давам такава информация.“ Едва ли му е много приятно да си придава важност и да повтаря като папагал заучени фрази. Но кой ли би искал да работи за служба, в която може да заслужиш повишение не заради броя на хората, които си пуснал, а заради броя на хората, които си задържал?

Но нали щях да ти споделям първите си наблюдения, а не отношението на имиграционните власти и техните неволи. Канех се да ти опиша първата ми реакция след едно дълго отсъствие от Америка, но онова, което си мисля в момента, е колко банални са тези първи впечатления и най-общо казано, колко малко са интересните неща, които бих могъл да споделя след пребиваване в различни чужди места въпреки моя пребогат на пътувания живот.

Във Франция например: дори след като бях обиколил почти цялата страна с велосипед, не мога да твърдя, че имам какво да кажа, тоест нещо, което да си струва, да е свежо и ново. В Англия съм живял дълги години, в Америка – дори по-дълго. Да не говорим за Южна Африка, където минаха най-формативните ми години, както и голяма част от професионалния ми живот, или Австралия, където съм вече от седем години. Спомени, много спомени. Образи, някои от тях съвсем живи. Но всички те са в капана на конкретното, не стават за обобщения. Моите преживявания като че ли си остават лично мои, нямат връзка с други хора.

Изглежда, страдам от някаква особена слепота. Не че ми липсва любопитство. Точно обратното, където и да отида, зяпам с широко отворени очи, винаги съм нащрек за някакви особености. Но с тези особености, които улавям, не мога да правя обобщения. А обобщаването на единичното лежи в основата на реализма, нали така? Имам предвид реализма като начин да гледаш на света и да го регистрираш така, че особеностите, макар и уловени в тяхната неповторимост, да изглеждат логични, да изглеждат, сякаш принадлежат към една кохерентна система.

Какво означава подобно явление: малко или много, че интелигентен човек като мен, който живее във време на безпрепятствено пътуване и на когото към края на живота му се налага да признае, че разнообразните му преживявания във видимия свят с нищо не са го обогатили, или поне с нищо, което да си струва да бъде разказано, и че със същия успех би могъл да прекара живота си в библиотеката?

Или може би аз улавям само неудачните знаци и че единствените знаци, които очите ми забелязват поради вродената ми слепота, са знаци, които ми казват, че животът е един и същ навсякъде в света, а не знаци на различността във всяка най-малка част от сътворението?

Ако роденият автор на пътеписи следи с особено внимание знаците, разкриващи различия, тогава, така излиза, аз съм роденият антиавтор на пътеписи, който вижда само знаците, разкриващи еднаквост.

Цялата тази работа ме озадачава, казвам си: Току-що си се върнал от посещение в Съединените щати, какви са впечатленията ти?. И отново и отново, блокирайки всички други наблюдения, ме навестява спомена за млад мъж, небрежно облечен, който безгрижно кара стария си очукан велосипед в обратната посока, тоест срещу движението, на улица в Манхатън. Какво означава това, този самотен, натрапчив образ? Защо, когато си казвам: Разкажи впечатленията си или Резюмирай наблюденията си, в съзнанието ми изниква само този образ? Дали у мен няма някаква абсурдна способност, която се опитва да ми внуши, че младият мъж, който кара велосипед срещу движението, всъщност ми разкрива нещо за Америка през 2009-а?

Пътувам много, но не пиша пътеписи. Както и ти, или може би ти пишеш и ги публикуваш под псевдоним. Питър Вестерман, Никол Бреби. Ти имаш ли първи впечатления, в които вярваш? На моите аз им нямам никакво доверие.

Винаги твой,

Джон

[1] Тук има едно изгубено писмо, което не е стигнало до Остър, и това обяснява защо е останало без отговор.