Митът за извън/отвъдградските пространства като „убежище“ за свободата във времената на социализма
Лекция за Продължаващата научна конференция „Отсъствието на човека в литературата на НРБ: образцови биографии, „бивши хора“, растения, животни, предмети и други нечовеци в българската литература през първата половина на ХХ век“, НБУ, 27 март 2025 г.
Уважаеми колеги,
както може да се очаква, моето говорене пред вас ще бъде пределно личностно, направо автобиографично-изповедно. Ще представя на поредната сбирка на нашата продължаваща конференция три общностни проявления в стремежите на наши малки, предимно приятелски общества да не се превръщат в тоталитарно-нормативно предписваните идеали за „образцови социалистически граждани“, да бъдат просто нормални хора, но и същевременно да избегнат маркирането си като „бивши хора“ или най-малко като потомци на такива „бивши хора“. (Преди месеци, при обсъждането на названието на моя готвена книга със студии и есета за литературата на НРБ, проф. Пламен Дойнов внезапно предложи: Радикален свидетел. Веднага се съгласих. Аз наистина съм радикален свидетел.) Ще говоря за времената от последните години на 50-те и десетилетието на 60-те. Макар и твърде млади, добре знаехме колко лесно е да се придобие кличката на „бивши хора“, да бъде превърнат нормалният нов човек от прилично семейство (както обича да говори проф. Веселин Методиев) в аутсайдер, колко лесно може да бъде маркиран по такъв начин и колко трудно е след това да се отърве от подобна стигма. Всичко това бе един сложен танц на дебнене и надлъгване с комунистическата власт, което бе винаги преизпълнено с множество заплахи. Припомням, че все още бяха годините на действащите усилено репресивни концлагери. Живеехме изнервено, с предварително приетото знание за липсващи кариерни перспективи. Имахме често и нашите малки бунтове.
Ето пример за един такъв: нахълтваме привечер възбудени от някакво преживяване шумна група съученици от софийското 6-о училище „Граф Игнатиев“ в един трамвай; наистина сме прекалено шумни и възрастен гражданин с основание ни прави забележка: „Ама вие какви сте?!“. Веднага нахакано изстрелвам: „Ами фашисти сме!“. Нито съм го мислил някога за себе си, нито в моето демократическо семейство някой е изповядвал подобни политически нагласи. Въпросът е, че по това време (още сме в 50-те) едва ли не всеки, който не бе комунист или поне ярък и вдаден попутчик, бързо можеше да бъде назован „фашист“, да бъде определен с разговорното „фашага“. В трамвая настана драматична тишина и ние побързахме да се измъкнем още на следващата спирка – преди да са дошли милиционерите. Ето така радикално-наивно показвах различието ни от добропорядъчните йесмени на комунизма.
А ние – вече в следващото десетилетие – сме прословутата младежка интелектуалска компания, в която щастливо пребивавам. Опитвал съм се на няколко пъти да я описвам с нейните деяния, но никога не съм успявал истински. Няма да успея и сега. Именно тя е колективният персонаж най-вече от първата хетеротопия. Едно от имената на тази компания е Комбината. Преди да премина към тези три мои акцентирани наши основни проявления, ще посоча предварително още няколко изяви и явявания: не мога да не спомена прословутото и в някаква степен срамно РСП – така наричаното от мен Разюздан социалистически промискуитет; вгледаността ни във френската нова вълна в киното, върху която се насложи и един наивен и някак битов философски екзистенциализъм (ходехме облечени в черни дрехи и се опитвахме да гледаме мрачно); задължителните посещения на паметните грандиозни концерти на Джаз-Фокус ’65 в салона на Музикалната академия и някак колективните ни вмъкванията на знаменитите балове в Художествената академия; трайната ни увлеченост по полското – първоначално чрез пребиваванията ни в Полския център на Царя, а след това и в самата Полша.
Ето как беше композирана тази младежка интелектуалска компания: състоеше се от няколко взаимно поместени един в друг концентрични диска; в най-вътрешния бяха нашите неформални лидери: незабравимият ни приятел, франкофонът-синеаст Явор Бачев – оприличаван често на малкия принц, емигрирал опасно първо в Париж, а след това – в Калифорния; класикът-античник Богдан Богданов – станал впоследствие създател на нашия университет; германистът философ Емил Бояджиев – избрал след бягството си за свой дом град Аугсбург в Западна Германия; преводачът-германист и писател Венцеслав Константинов. Аз бях в следващия също привилегирован кръгъл диск заедно с Кръстьо Пастухов и Ирин Иринчев-Интата, със самосъздалия се актьор-мим Кирил Цонев (придружаван винаги от своята прекрасна партньорка и в този „театър на ръцете“ Елена Шивачева) и с моя преприказлив съученик Иван Бързаков, с художничката Лили (това е истинското ѝ име, прозвището ѝ беше Лили-Голямата глава), имаше още няколко по-външни диска. Емил Бояджиев бе нашият жив мост към своеобразния ни „филиал“ в Пловдив – с доминиращите тук саксофонистът-джазмен Хъмфри, филологът от стара буржоазна копривщенско-пловдивска фамилия Ваньо Нейков (също емигрирал в Париж) и разбира се, самият Милчо Левиев… Бяхме нарекли всички наши приятелки от Комбината (независимо как се казваха): Лили-та (колкото и мачовско да стои това днес). Самият древен Пловдив и особено хълма със Стария град бе за всички нас също една щастлива хетеротопия – едно прекрасно място на другостта, зона на свободата.
Вглеждам се вече по-конкретно в трите обявени от мен хетеротопически констелации:
1. СОЗОПОЛСКАТА ЩАСТЛИВА ХЕТЕРОТОПИЯ
Веднъж стъпил в Созопол, ставаш съвсем различен, добиваш друга същност, превръщаш се в поданик не само на древната Аполония, но и в подвластен на митологиите за Града на спасението съвременен човек.
Стъпих на Поуострова за пръв път късно – през 1959 г. (Дотогава бяхме пребивавали семейно-лятно по 40 дни във Варна, в махалите около френския колеж, тъй като астмата на сестра ми изискваше продължително летуване на море.) Естествено, Созопол като особено място, като магическо пространство на другостта бе открито сравнително по-отдавна, още през 30-те – първо от малцина художници, бе си построил Александър Мутафов стоящата самотно на Харманите дървена къща, след това от поетите – от Иван Пейчев и Христо Фотев до Славчо Чернишев и Ваня Петкова, и после – от кинаджиите, които задължително снимаха пейзажи около Сухото дърво над Фиордите (днес го няма това дърво). Созопол все още съвсем не се бе масовизирал като курорт – все още беше някак млад (както се пее в песента) – въпреки древната си история. Древен бе споменът за преселението на колонията от Милет, за голямата статуя на Аполон, за все още неразкрития напълно манастир на остров „Св. Иван“.
Като приятелска интелигентска младежка компания се вписахме в Града истински някъде през 1963 г. Веднага стана традиция да бъдем винаги тук на първи септември (пропускал съм през тези повече от шестдесет години този важен созополски ден само два-три пъти). Останах тук завинаги – вероятно вече единствен от някогашната компания; не мога да си тръгна – би означавало да предам паметта на приятелите си. Идването всяка година тук на Първи септември се превърна не само в ритуал, стана си направо една циклично подновявана истинска инициация; ако не го правехме – нямаше да ни сподобят щастието и успехът.
Помня тогавашното ни общностно битие някак неразчленимо, не и в ритмиката на тукашното ежедневие. А то бе: неохотното сутрешно ставане и отиване на плаж – най-често с лодка до Царския, понякога и пеша на Каваците; късноследобедните масовки в края на плажа Харманите, отдясно с поглед към морето – до Нудито, където се сбираше целокупното софиянство (днес тук е напълно чалгизирано); вечерните разпивки – огромните дълги маси в Казиното, където помагахме при сервирането на приятелски настроените сервитьори и сервитьорки, както и разбира се, трапезите с риби и миди в хазяйските дворове, беседите с преминаването от български на своеборазен древен гръцки на възрастните добродушни рибари и леко-сприхавите хазяйки (ето, сега сме в широкия двор на легендарната Харош-хазяйка, днес Галерия „Ласкариди“); редките влизания с лодки в морето с говорещите дрезгаво морски вълци. Не, аз помня сега именно обобщено най-вече опиянението ни от приятелското общение, от знанието, че сме заедно сякаш завинаги и сме наистина съвсем, ама съвсем различни в сравнение не само с континенталния ни живот, но и със скучния истеричен живот на прокомсомолски настроените ни връстници. Помня общата атмосфера на пределна любовност, помня десетки и десетки жестове на деликатно демонстрирана съпричастност. Тук сякаш бяхме по-добри един към друг. Веднъж добрали се дотук, бяхме наистина спасени. Помня също така респектиралата ни религиозност на нашите домакини от Града – особено на възрастните жени, макар все още да не ни вълнуваше толкова този пласт в културата на Созопол, макар само да надничахме с респект в многобройните параклиси на махалите на Стария град. Щяхме доста по-късно да започнем да се вълнуваме от тукашния Богородичен култ и от особената обич към закрилника на моряците св. Никола.
Сега ще дам няколко примерни сюжета от това наше общностно созополско битие:
– мога ли например да забравя следобедното ни сладостно ядене на най-вкусния през живота ми постен гювеч, подготвен от всички нас във взето от съседите на заем поцинковано бебешко коритце, гювеч изяден направо от коритото на каменната маса в двора на порутената къща на режисьора Георги Алурков – точно на носа срещу остров „Св. Иван“ (днес там, на мястото на къщата и двора ѝ, е скъпарският ресторант „Ксантана“);
– а ето ни как крачим покрай плажа Харманите с Богдан Богданов и прекрасивите ни две дами и срещу нас идват с протекли от желания лиги струващите ни се много стари 30–35-годишни пущове; виждаме ги толкова стари, че четиримата ги отминаваме с пренебрежение и гордост, а пущовете остават зяпнали и безмълвни;
– или пародийният деветосептемврийски парад, който правим с иронична тържествена стъпка пред стоящия на импровизиран пиедестал пред Старото кафене Иван Славков; минаването пред Вожда бе наистина съвсем пародийно – Иван Славков с удоволствие се вживяваше в ролята на вожд;
– вървим пийнали с прекрасната ми приятелка Румяна Узунова (скоро след това тя ще емигрира) из пустия нощен Созопол и викаме с пълно гърло: „Долу Тодор Живков!“; в София не бихме си го позволили; от една стара къща излиза възрастен рибар и ни вика: „Луди ли сте, я елате тук!“; вкарва ни в трема, оказва се лежал в Белене лагерист, черпим се цяла нощ, вината му стават все по-стари, мезетата все по-вкусни; оставаме приятели – не само с него, но и със сина му; днес къщата му я няма;
– особено щастливи са дните ни на таляна Чайка и на приказния залив Коренята (известен и като Райския залив; днес, за съжаление, той е напълно обкръжен от къщи и имения, почти е невидим) – тук се превръщаме в истински играещи си деца туземци;
– бродим непрестанно нощем из уличките на Стария град, взираме се в чардаци, в дървени стрехи, дори в капаците на прозорците, във всеки детайл от любимите от години старинни потъмнели дървени къщи – нямаме насита да гледаме този магичен за нас интимен градски пейзаж.
Не сме се заблуждавали, че Созопол е идеалният морски европейски и световен курорт. Но той се беше превърнал именно в нашето място, в нашия Град на спасението; тук се култивираше за този септемврийски месец един специфичен стил на живот, изработваше се дори език (нещо като социолект), имаше фразеологизми (например прословутата фраза на един архитект: „Хубав живот не омръзва!“), както и репертоар на жестовете; именно в Созопол се открояваха невидими инак в големия град малки лидери, тук те придобиваха неочаквана значимост – всред тях бе например някой си Тони Кацев, за когото никой не знаеше с какво се занимава в нормалното си битие, но сега всички се питахме: „Да си виждал Тони Кацев?!“, сякаш от него зависеше реализирането на някакви важни сюжети; така бе и с балетиста Анастас Самев – Самчо, така бе и с прохождащите рок-музиканти или с постоянно бивакуващите на Коренята доброволни отшелници. Просто Созопол се беше ритуализирал трайно и този ритуал задължително трябваше да се подновява отново и отново всяка година, в едно и също годишно време; той задаваше мощен ритъм на цялото ни столично, пловдивско или на някакъв друг голям български град делнично битие. Важен феномен бе, естествено, историческата дълбочина на непрекъснатия живот в този древен град – тя ни се разкриваше като някаква прекрасна тайна постепенно. Разбира се, Созопол през 60-те бе съвсем различен от днешния; Харманите и околните хълмове съвсем не бяха така застроени; отношенията с хазяи често бяха съвсем идилични (имаше голяма разлика като манталитет и култура между истинските созополчани от Стария град и заселниците в Новия, придошлите на Харманите); ресторантите бяха два-три и към тях се прибавяха няколко капанчета. Тук, оставайки компактно-заедно, нашата Комбина се потапяше в по-широкото пъстро множество от сродни души. (Ще си призная един грях: така и на станах истински морски човек, така и не станах нито къмпингуващ, нито харпуниращ, нито гмуркащ се в подводията, нито каращ сърф, нито гребящ със своя лодка. Останах си един пасивен, наблюдаващ и преживяващ крайморски чувствителен човек.) Колкото и да е странно, не изпитвам носталия по тези времена, за мен Созопол и до днес е ритуално-магичен. И това безспорно е израз на една силно консервативна ретроутопия. Щастлив съм, че днес и жена ми Мария, и дъщеря ми Климентина я споделят.
А литературното въплъщаване на тази наша щастлива хетеротопия се случваше непрекъснато в нови и нови меланхолни любовни елегии, в бликащи еротика и екстаз на щастието оди, в мъдри поеми. (Припомням, че чак през 1994 г. издадох една малка стихотворна антология „Вдъхновения от Созопол“, обявена от мен някак като пробна, предварителна. Продължих да събирам носещите не само тази щастлива хетеротопичност стихотворни творби за Града на спасението, но и всичките посветени на града стихотворения. А те се множаха и аз вече не успявах да ги следя и събирам. Не бе вече моето време. Помолил съм професор Пламен Дойнов да помогне в завършването на това светло начинание.)
2. СКИОРСТВАНЕТО, СКИТАНЕТО ПО ПЛАНИНИТЕ
Тази социокултурна констелация е осъществявана от мен съвсем индивидуално – не е свързана с дейности на Комбината. Тя не е проста форма на някакъв тип спортни дейности. Семейно наследява планинарската бащина увлеченост – пренесена от неговото следване в Бърно, Чехия.
Не мога да кажа, че съм бил някакъв добър скиор, не мога да се сравнявам в никакъв случай например с моя съученик Огнян – радикално и отлично практикуващ ските, закрепени с т.нар. лангримени, загинал на Витоша след едно лудо и опасно спускане извън пътеки и писти.
Поставил съм обаче тази дейност като втора толкова същностна моя изява в тези години, защото самото спускане по стръмни снежни пространства можеше да бъде сравнено само със силното еротическо изживяване, с правенето на пълноценна любов. Тялото придобиваше сякаш друго агрегатно състояние; чувстваш се абсолютно свободен. Макар и кратко, времето на самото спускане е извънредно интензивно, точно тогава живееш съвсем пълноценно.
Скиорстването все още не беше така масовизирано. Не че сега не харесвам задочно това прекрасно зимно юрване по планините; но все пак не е вече моето. Днес се притеснявам от снобистичното ревниво наблюдаване кой как и с какво е облечен, колко маркови са обувките и ските му. Последно изпитах тази свобода при спускането ми по пистите в Северна Америка, в САЩ – в Брекенридж, както и в местата за снежно спускане по циркуса на езерото Тахо; беше прекрасно да гледаш отгоре как хвърчиш сякаш направо към водите; там никой не ме наблюдаваше, дори Тръмп го нямаше – беше си все още на своето прословуто голф игрище.
За мястото на скиорстването в литературата от епохата на НРБ просто не знам нищо, не знам дали го има…
3. ПЪТУВАНЕТО НА АВТОСТОП – НАПОСОКИ
В един момент, някъде отново през първите години на 60-те, придвижването на автостоп се превърна за много от нас в истинска всекидневна художествена религия. Просто стана нередно да се плаща за път – с влак, а още по-малко – за тогавашните автобуси. Знаехме нещичко за културата на битниците, но не бяхме чели още Керуак и Бъроуз, не бяхме следили утвърждаването на кино-жанра на роуд-муви-то. Сами си бяхме обикнали това алтернативно придвижване – като изява на властващата тогава за нас критична не само спрямо соца нагласа (полицията често бдеше да не се случва това несанкционирано деяние), но и срещу самата буржоазна добропорядъчност. (Макар почти всички, специално от Комбината, да бяхме от почтени буржоазни семейства.)
Задължителен принцип на този наш автостоп бе да не отказваме стопирането на каквото попадне. (Припомням, че магистралите все още ги нямаше. Скоростта на колите бе съвсем друга.) Важно беше стопът „да тръгне“. Когато нещата се закучеха, се качвахме дори и на каруци – само и само да започнем някак да се придвижваме, било то и километър. И се оказваше, че това наистина помага. Особено важно бе да се отиде до Пловдив именно на автостоп, при нашите приятели от филиала. Помним: минаваше се тогава през Ихтиман, през Костенец, през Белово, през Пазарджик; беше пъстро. Така се движехме, разбира се, и по морето. Приключенията ни бяха безбройни.
Следи от тази всекидневно-художествена идеология на увлечението да се придвижваме предимно, едва ли не задължително на автостоп имаше в редица творби на връстниците ми белетристи – създатели на т.нар. младежка изповедна проза, както и в текстовете на предходната група – Рашко Сугарев, Любен Петков, Георги Величков…
Продължавам да недоумявам защо голяма част от хуманитаристката общност мисли по инерция (идваща от влиятелните концепти на големия френски философ Мишел Фуко) красивото понятие хетеротопия като отнасящо се само за местата на мрачната другост, като зони на съсредоточие на дисциплинарните практики от типа на казарми, лудници, болници… А аз обичам да мисля за щастието, обичам да се виждам ретроспективно и актуално в обкръжението на щастливо живеещи хора. На това се дължи патосът в представения пред вас текст. Заради това моите мисли за отсъствието на човека в литературата на НРБ са всъщност мисли за отсъствието на един образцов социалистически човек (за мен неприятен човек), за утопичното прогонване на неговия призрак от едно светло, щастливо, младежко, интелектуалско битие през 60-те години на миналия век, за презрението, което още тогава изпитвахме към йесмените на социализма, към тези, които винаги бяха готови да се съгласяват с всякакви глупости и още повече с насилия. Написах тези страници в памет на скъпите ми незабравими приятели Явор, Емо Попа, Богдан, Венци, Къци Пастухов, Буби Братанов, Интата, в памет на всички отминали към вечността наши Лили-та.
Благовещение, 25 март 2025 г., София
