Откъс от новия роман на Чавдар Ценов, издаден от „Рива“ в края на миналата година
„Чавдар Ценов е майстор на заплитането и разплитането на истории. В „Убийство на булевард „Стамболийски“ той постига съвършенство в това. Преплитането на криминалната история, която уж е главната, заявено и в заглавието, с драмата на средния човек, каквито всъщност сме всички ние в „паяжината на живота“ и комедията, в която съществуваме – къде, за да оцелеем душевно и физически, къде от отчаяние, превръща романа в диагноза на съвременното българско живеене, на обществото ни.“
Силвия Чолева
„Този роман представя в крайна сметка образ на днешния (ни) ден, като при това напълно успява да избегне клишетата от новините и писателските инерции. Поотделно и всички заедно портретите на отделните герои създават много отчетлива представа и отношение към днешния роден свят: с разделението, с несигурността на всяка представа, становище и позиция, с чувството за привикване към промените в съчетание с вътрешна непроменливост, с глада за големи идеи и дефицита на големи идеи, с усещането за остарялост на индивида и обществото. В същото време обаче множеството от събрани истории сякаш търси същността на човешката природа – рефлексите на вроденото и неизменното, на винаги оставащата човешка утайка, неотделимо примесена със златните песъчинки.“
Борис Минков
Чавдар Ценов е автор на книгата „Удавената риба“, наречена съчинение, на сборниците с разкази „Черно под ноктите“, „Щраусовете на Валс“ „Другата врата“ и „Имало едни ден“ (избрани разкази), на романите „Кучета под индиго“ и „Накъде тече реката“, на сборника с малки новели „Отклонения наесен“, както и на повестта „Старецът трябва да умре“. Книгите му са номинирани за много награди: Роман на годината, Елиас Канети, Перото, Хеликон. Два пъти е награждаван с Националната литературна награда Христо Г. Данов, получавал е Годишната награда на Портал Култура, наградата на „Литературен форум“, а през май 2019 г. проф. Светлозар Игов му присъжда Дъбът на Пенчо за неговата проза.
„Убийство на булевард „Стамболийски“, Чавдар Ценов, издателство „Рива“, 2024 г.
Ед-но
Красотата дори да спаси света, суетата ще го погуби. Радослав Дяков беше късоглед, но слагаше очила само за да шофира или да гледа телевизия. От няколко години нямаше кола, напоследък все по-рядко сядаше пред телевизора, тъй че през повечето време оставяше света да се размазва пред очите му. Въпреки това не му и хрумваше да излезе от тях с очила. Ами-ами, при неговите дребни черти те му придаваха глупашки, а не интелектуален вид. Обаче лицата на другите хора били неразпознаваеми. Сега, за лицата на хората ли ще мисли, или за своето собствено?!
Радослав Дяков обичаше да си задава въпроси, чиито отговор се крие в самите тях. В тази ранна неделна сутрин той се облече набързо и без дори да погледне към очилата, грабна ключовете и хукна по стълбището към мазето. Сам не разбра закъде бърза, още беше тъмно, а кое време трябва да е, за да е тъмно през юни?
Мазето зееше отключено. Зави към тяхното, от дъното в обратната посока се чуваше, че някой говори, ама нищо не се разбираше. Запали лампата и се зарови из чекмеджетата. В началото знаеше какво търси, но после вече – не, търсеното се превърна, както говора оттатък – в нещо далечно и неразбирамо. Радослав Дяков не се предаваше лесно, продължи да прехвърля из ръцете си празни саксии, малка мотичка, лопатка, лейка, разни пакети със семена и подсилващи препарати, някакви криви клещи, те пък откъде изскочиха?
В този миг ясно чу крясъците оттатък:
– Къв си ти бе, вирус…
– Я по-полека… Къде се намираш…
– Дръпни се бе, микроб…
– Ей, бацил нещастен…
Внезапно диалогът прекъсна с грохот – срутиха се тежки предмети, счупиха се стъкла, нещо силно тресна, като че се спука автомобилна гума.
Радослав Дяков се втурна към лоното на шума. На няколко метра пред него се появи човешка фигура, не можа да определи откъде изскочи – от дъното или от дясно, но посоката ѝ на движение определено беше към изхода. Преди да профучи натам, фигурата най-нахално обърна цялото си лице към него, но вместо човек Радослав Дяков разпозна платно на виден абстракционист.
В дъното една полуотворена врата светеше в жълто. Вътре рафтовете се бяха сгромолясали, но кой знае как трупът (защо пък трупът?) лежеше по очи край тях, а не отдолу. Той панически се наведе, за да обърне тялото. И тогава видя…
От тила стърчеше дръжка на нож. Паникьоса се, аха да издърпа ножа, но се сети, че не бива. Все пак заобръща тялото. Тежеше…
Генади, това беше съседът Генади! Обаче, както го беше обърнал, нямаше ли ножът да се дозабие в тила му? Отново се паникьоса, върна Генади в първоначалното му положение и посегна да извади телефона. Само че телефон нямаше. Набързо се прибра в тяхното си мазе и пак затарашува из чекмеджетата. „Генади е убит, бе!“ – кресна му някой с гласа на Генади и… Радослав Дяков се събуди.
Няколко минути минаха, докато се опомни. Първо се размърда и седна в леглото. Избърса с ръкава на пижамата потното си лице и зачака сърцето му малко по малко да възвърне нормалния си ритъм. Какъв беше този гаден сън? От къде накъде? Телевизията е виновна, само убийства и катастрофи дават. Загнездват ти се в мозъка разни сцени и при първия удобен случай изскачат.
Я наистина да слезе до мазето. Не че вярва на сънища, но е крайно време да качи специалната тор, с която още през пролетта трябваше да подсили цветята. Винаги закъсняваше с грижите си за тях, малко или повече след Нели те залиняха. Не го биваше в тая работа, но и сърце не му даваше да ги затрие. Нели обожаваше цветята, не пестеше нито време, нито сили да ги окопава, плеви, полива. Вечно имаше идеи за разнообразяването им и саксиите се множаха. Терасата беше необичайно голяма, идеална за целта – остъклена, но и с възможност през топлите дни прозорците да се плъзгат един под друг и слънцето да залива растенията отвсякъде. Само софийският въздух да беше по-чист, ама нà…
Вече тръгваше към мазето, когато се плесна по челото. Върна се, сложи си очилата, намести ги, дори се погледна в огледалото. Там се мъдреше лицето на олисяващ възрастен мъж, очите – зелени, още пълни с живот, кожата – поизтъняла, но все още изопната като на човек, чужд на угаждането, хранещ се аскетично, от немай къде.
„Каква дивотия!“ – мина му през ума. Навремето негов колега го измисли това с „глупашкия вид“, а той пък от сутеност ли, що ли, взе, че се върза. Още не беше пенсионер, в БАН сякаш друга работа си нямаха, по цял ден се занимаваха със зевзелъци… Липсваха му ония години.
По стълбищата зората едва се сипваше, приличаше на снощна жар – отвориш ли вратата на камината, нахлуе ли въздухът – току-виж пламъците лумнат върху парче неизгоряло дърво. Радослав Дяков спря за момент, загледан в хоризонта, и през главата му мина нелепа мисъл – ще отвори прозореца и слънчевите лъчи ще лумнат на хоризонта…
В мазето, естествено, нямаше никой. Той набързо извади торбата с тор, намести една щайга с теракот на мястото ѝ, иначе стърчеше и можеше да се спънеш. Огледа рафтовете, надникна зад облегнатия на стената в дъното гипсокартон и си тръгна. По навик викна асансьора. Живееше на третия етаж, лекарите неизменно му препоръчваха да слиза с асансьор и да се качва пеш. Радослав Дяков съвестно изпълняваше препоръките им – качваше се с асансьор и слизаше пеш.
Асансьорът беше от старите, бавно скърцаше по етажите. Ето и сега, когато го извика, беше на шестия, докато сигнализира, че тръгва, че вече е на петия, че… мина толкова време, колкото още веднъж да слезе до мазето и да се върне. Най-после продълговатото прозорче на партера се освети от горе надолу, асансьорът изскърца, после въздъхна, решетката му притрепери и вратата щракна. Радослав Дяков я отвори и отскочи назад. Първо помисли, че пак сънува. Това обаче му се стори крайно наивно, огледа се и кой знае защо натисна няколко пъти копчето на стълбищното осветление, но то и бездруго си светеше. После закрещя с пълен глас и задърпа решетката:
– Хораааа, помогнете!… Чувате ли, има ли някой?…
Две
Преди Алекси Тодоров отваряше магазина по тъмно. Цигари продаваше, кафе правеше. Много популярен стана в махалата, всички при него идваха. Обаче при едно поредно увеличение на акциза реши, че не си струва. Разправията голяма, а файда почти никаква. Няма, каза си, цигари повече да продавам, стига съм ставал с петлите. Кафе може, ама второ и трето. Първото да си го прави кой както намери.
И оттогава се отпусна. Когато се натуткаше, тогава отваряше. Магазинът беше току до входната врата на блока. Две-три крачки, да речем, и още няколко от входната врата навътре – до апартамента на партера. И пак закъсняваше според табелата за работно време, която беше окачил.
Жена му, Данчето, сутрин не я търси. Закуска да приготви, а докато беше малък, и внука на училище да изпрати. Сега просто така, излежаваше се, после посготвяше нещо. Чак по пладне, а случвало се е и подир, идваше да го замести. Вечното ѝ оправдание гласеше, че преди обяд често карат стока, а тя не бива да вдига тежко.
Обаче оная сутрин Алекси беше станал, ако не с петлите, то поне с ватманите, защото за риба се ходи с първия трамвай. Приказката е такава, иначе той с баничарката ходеше. Тъкмо се приготвяше – провери взел ли си е документите, пари, телефона, заизнася такъмите в коридора: въдици, столче, гумени ботуши… и чу виковете. Такова крещене беше чувал само веднъж, като се удави онова младо момче на язовир „Искър“.
С Драго от „Разсадника“ клечаха оттатък стария път за Самоков. Пафкаха, пийваха си по глътка домашнярка да се поразговорят. Ама не кълвеше, та не им се и говореше. Отляво, не съвсем близо, разни баровски постройки по самия бряг загрозяваха гледката. Минали бяха оттам, за да дойдат до тук.
По едно време откъм постройките се понесоха истерични викове: „Митко се давиии… Помощ, Митко се давиии…“. Хвърлиха въдиците, хукнаха, ма докато стигнат, беше се насъбрал народ, някои даже влезли във водата…
Никой нищо не можа да направи, замина си момчето. Издърпаха го, но късно… Аджамия, дошло с гадже, с компания, да се изфука, що ли, влязло и… нà, дотук било…
Та за оная сутрин – виковете му се сториха същите като на язовира. Страшни, раздиращи, в стомаха те удрят, подскачаш. Викове, които ти обръщат кофата с уловена риба, на рибата с тъп нож вътрешностите изстъргват…
Алекси захвърли такъмите и мигом изскочи на стълбищната площадка. Радослав Дяков от третия етаж се бореше с решетката на асансьора. Пребледнял, изпъкнали му жилите на врата и крещи. Алекси някак от само себе си разбра всичко, с неочаквана за леко трътлестото му тяло пъргавина мигом се наведе и дръпна с все сила решетката.
Я виж ти! Я виж ти! Я виж ти!…
