Откъс от най-известния труд на френския феноменолог („Галимар“, 1945), който излезе в превод на български. Изданието е на „Сонм“, преводът – на Тодорка Минева и Веселин Праматаров

„Какво е феноменологията? Може да изглежда странно, че този въпрос продължава да стои половин век след първите трудове на Хусерл. Той обаче далеч не е решен. Феноменологията е изследване на същностите и според нея всички проблеми се свеждат до определянето на същностите: например същността на възприятието, същността на съзнанието. Но феноменологията е също така философия, която полага същностите обратно в съществуването и не смята, че човекът и светът могат да бъдат разбирани другояче освен въз основа на тяхната „фактичност“. Става дума за трансцендентална философия, която подлага на съмнение твърденията на естествената нагласа, за да вникне по-добре в тях, но също така за философия, според която светът е винаги „вече тук“, преди рефлексията, като неотстранимо присъствие, и следователно всички нейни усилия са насочени към откриването на този наивен досег със света, за да му бъде придаден най-сетне философски статут.“

Мерло-Понти, из предговора на книгата

„Феноменология на възприятието“, Морис Мерло-Понти, превод от френски Тодорка Минева и Веселин Праматаров, издателство „Сонм“, 2025 г.

Тялото

Нашето възприятие се спира на едни или други обекти и обектът, веднъж конституиран, се явява като основание за всички опити, които имаме или бихме могли да имаме за него. Например аз виждам съседската къща под определен ъгъл, но тя ще бъде видяна другояче от десния бряг на Сена, другояче отвътре, съвсем другояче от самолет; самата къща не е никое от тези явявания, тя е, както се изразява Лайбниц, ортогоналната проекция на тези и на всички възможни перспективи, тоест терминът без перспектива, от който всички те могат да бъдат изведени – тя е къщата, видяна отникъде. Но какво означават тези думи? Да виждаш, не означава ли винаги да виждаш отнякъде? Да се каже, че самата къща не е видяна отникъде, не означава ли да се твърди, че тя е невидима? Същевременно, когато казвам, че виждам къщата с очите си, несъмнено не казвам нищо спорно: нямам предвид това, че моята ретина и лещата на окото ми, че очите ми като материални органи функционират и благодарение на тях виждам къщата – не мога да съдя за това въз основа на собствените си наблюдения. По този начин искам да изразя определен начин на достигане до обекта – „погледа“, който е също толкова несъмнен, колкото собственото ми мислене, което също познавам пряко. Трябва да разберем как виждането може да се осъществява отнякъде, без да бъде затворено в перспективата на своя източник.

Да виждаш един обект, означава или да го имаш в периферията на зрителното си поле и да можеш да го фиксираш, или действително да отговаряш на това въздействие, фиксирайки го. Фиксирайки го, аз се закотвям в него, но това „спиране“ на погледа е само модалност на неговото движение: аз продължавам вътре в обекта наблюдението, което току-що ги е обгърнало всичките, с едно-единствено движение закривам пейзажа и откривам обекта. Двете операции съвпадат неслучайно: не особеностите на моята телесна организация, например структурата на моята ретина, ми налагат да виждам неясно антуража, ако искам да видя ясно обекта. Дори ако не знам нищо за конусите и пръчиците на ретината, ще схвана, че за да видя по-добре обекта, трябва да се откажа от антуража му и да изгубя част от фона, за да спечеля фигурата, доколкото да гледаш обекта, това означава да се потопиш в него, и обектите образуват система, в която нито един от тях не може да се покаже, без да скрие други обекти. По-точно вътрешният хоризонт на един обект не може да стане обект, без околните обекти да стана хоризонт, и виждането е двустранен акт. Защото аз не отъждествявам с всички детайли обекта, който имам сега, с този, по който погледът ми се е плъзнал току-що, нарочно сравнявайки тези детайли със спомена за първоначалния общ изглед. Когато в някой филм камерата се спира на определен обект и се приближава към него, за да ни го покаже в едър план, можем да се досетим, че става дума за пепелника или за ръката на някой герой, но не ги идентифицираме в действителност. Там е работата, че екранът няма хоризонти. Напротив, при виждането спирам поглед на някой фрагмент от пейзажа, фрагментът оживява и се разгръща пред мен, другите обекти се отдръпват настрана, остават в сянка, но не престават да бъдат тук. Впрочем заедно с тях аз разполагам с техните хоризонти, в които е имплициран обектът, зърнат с периферното зрение, който фиксирам понастоящем. Следователно хоризонтът осигурява идентичността на обекта в хода на проучването, той е свързан с непосредственото влияние на моя поглед върху обектите, които току-що е обходил, и новите детайли, които тепърва ще открие. Никой ясен спомен, никоя експлицитна връзка не могат да играят тази роля: те предоставят само вероятен синтез, докато моето възприятие се явява като действително. Впрочем структурата обект-хоризонт, тоест перспективата, не ме смущава, когато искам да видя обекта: ако тя е средството на обектите да се прикриват, също така е и тяхното средство да се разбулват. Да виждаш, това означава да проникваш в един свят на същества, които се показват, и те не биха били в състояние да се показват, ако не бяха в състояние да се крият едни зад други или зад мен. С други думи, да гледаш един обект, означава да се установиш в него и от там да схващаш всички неща според лицето, с което те са обърнати към него. Ала доколкото аз също ги виждам, те си остават обиталища, открити за моя поглед, и ситуиран виртуално в тях, вече забелязвам под различни ъгли централния обект на моето актуално виждане. Така всеки обект е огледало на всички останали. Когато гледам лампата, поставена на масата, аз ѝ приписвам не само качествата, видими от моето място, но и тези, които камината, стените, масата могат да „видят“, гърбът на моята лампа не е нищо друго освен лицето, което тя „показва“ на камината. Следователно мога да видя един обект, доколкото обектите образуват система или свят и всеки от тях разполага останалите около себе си като зрители на неговите скрити аспекти и гаранция за тяхната перманентност. Всяко виждане на един обект от мен се подхваща мигом от всичките обекти на света, които са въвлечени в това виждане като съ-съществуващи, тъй като всеки от тях е всичко това, което другите „виждат“ в него. Следователно формулировка, която току-що предложихме, трябва да бъде променена – самата къща не е къщата, видяна отникъде, а къщата, видяна от всички страни. Завършеният обект е прозирен, той е проникнат от всички страни от актуалната безкрайност на погледите, които се кръстосват дълбоко в него и за тях не остава нищо скрито.

Току-що казаното за пространствената перспектива би могло да бъде казано и за времевата перспектива. Ако внимателно разгледам къщата, без никаква мисъл, тя изглежда вечна и от нея се излъчва някаква застиналост. Несъмнено аз я виждам добре от определена точка на моето времетраене, но тя е същата тази къща, която съм виждал вчера, само че с един ден по-млада; старецът и детето наблюдават една и съща къща. Несъмнено тя самата е на определена възраст и търпи промени; но дори ако утре се срути, завинаги ще си остане вярно, че днес тя е съществувала, всеки миг от времето има за свидетели всички останали мигове, той ни показва, настъпвайки, „как е трябвало да се развият нещата“ и „как е трябвало да завършат“, всяко настояще установява окончателно една времева точка, която изисква признаването на всички останали точки, следователно обектът е видян от всички времена, както е видян от всички страни, и то по същия начин – а именно структурата на хоризонта. Настоящето все още държи в ръце близкото минало, без да го полага като обект, а доколкото последното държи по същия начин предходното близко минало, изтеклото време е изцяло схванато и уловено в настоящето. Същото се отнася за неизбежното бъдеще, което също ще има своя хоризонт на неизбежност. Ала заедно с моето близко минало аз притежавам също така хоризонта на бъдещето, който го обгръща, следователно притежавам своето действително настояще, видяно като бъдеще на това минало. Така, благодарение на двойния хоризонт на ретенция и протенция, моето настояще може да престане да бъде фактическо настояще, повлечено и унищожено от хода на времето, и да стане неподвижна, разпознаваема точка в едно обективно време.

Но нека повторим: моят човешки поглед установява винаги само една страна на обекта, при все че посредством хоризонтите визира всичките останали. Той може да бъде сравняван с предходните ми виждания или с тези на другите хора единствено с посредничеството на времето и на езика. Ако схващам по подобие на моя собствен поглед погледите, които от всички страни наблюдават къщата и дефинират самата къща, аз имам все още само неопределена поредица от наслагващи се един върху друг изгледи на обекта, но не разполагам с обекта в неговата пълнота. По същия начин, при все че моето настояще включва в себе си изтеклото време и предстоящото време, то ги притежава само интенционално и ако примерно съзнанието, което сега притежавам за моето минало, ми се струва, че припокрива точно онова, което е било, това минало, което твърдя, че схващам, не е собствено миналото, а моето минало, каквото го виждам сега и което навярно съм преиначил. По същия начин в бъдещето може би не ще разпозная настоящето, в което живея. Така синтезът на хоризонтите е само синтез, основан на допускането, той борави с достоверност и точност само в непосредственото обкръжение на обекта. Аз вече не разполагам с далечното обкръжение: то вече не е съставено от все още различими обекти или спомени, а анонимен хоризонт, който вече не може да носи точно свидетелство, той оставя обекта незавършен и отворен, какъвто той е действително в перцептивния опит. През този отвор изтича субстанциалността на обекта. Ако обектът трябва да постигне съвършена плътност, с други думи, ако трябва да бъде абсолютен обект, той трябва да бъде безкрайност от различни перспективи, вместени в тясно съ-съществуване, и да бъде даден сякаш чрез едно-единствено виждане с хиляди погледи. Къщата има своя водопроводна мрежа, свой под, навярно свои пукнатини, които скришом се разширяват в масивния таван. Ние никога не ги виждаме, макар че тя ги има едновременно с видимите за нас свои прозорци и комини. Нека забравим сегашното възприятие на къщата: всеки път, когато можем да сравним нашите спомени с обектите, за които те се отнасят, отчитайки други мотиви за заблуда, ние се изненадваме от измененията, които се дължат на собственото им времетраене. Ала вярваме, че има някаква истина за миналото, осланяме паметта си на огромната Памет на света, в която фигурира къщата – такава, каквато е била в този ден, и която фундира нейното битие в момента. Взет сам по себе си – а като обект той изисква да бъде разглеждан по този начин, – в обекта няма нищо скрито-покрито, той е изложен изцяло, неговите части съ-съществуват, докато нашият поглед ги разглежда една по една, неговото настояще не изличава неговото минало, неговото бъдеще не ще изличи неговото настояще. Следователно положението на обекта ни заставя да надхвърляме границите на нашия действителен опит, който се свива в някое чуждо битие, дотам че в крайна сметка му се струва, че всичко, на което ни учи, е извлечено от това битие. Именно този екстаз на опита е причина всяко възприятие да бъде възприятие за нещо.

Обсебен от битието и забравяйки за перспективизма на моя опит, оттук нататък аз го разглеждам като обект, извеждам го от отношението между обекти. Считам моето тяло, което е моята гледна точка върху света, за един измежду обектите в този свят. Отхвърлям съзнанието, което имам, за моя поглед като средство за познание и разглеждам очите си като фрагменти от материята. Оттук нататък те се поместват в същото обективно пространство, в което се стремя да ситуирам външния обект, и смятам, че пораждам възприемаемата перспектива чрез проекцията на обектите върху моята ретина. Също така разглеждам моята собствена перцептивна история като резултат от моите отношения с обективния свят, моето настояще, което е моята гледна точка върху времето, става момент от времето измежду всички други, моето времетраене – отблясък или абстрактен аспект на универсалното време, а моето тяло – модус на обективното пространство. Също така в крайна сметка, ако обектите около къщата или вътре в нея остават това, което са в перцептивния опит, тоест погледи, подчинени на определена перспектива, къщата не би била положена като автономно битие. Така полагането на един-единствен обект в пълния смисъл на думата изисква съчетаването на всички тези опити в един-единствен политетичен акт. В това отношение то надхвърля перцептивния опит и синтеза на хоризонтите – както понятието универсум, тоест завършена и експлицитна цялост, в която отношенията се взаимоопределят, надхвърля понятието свят, тоест отворената и неопределена множественост, в която отношенията се имплицират взаимно. Но аз се оттласквам от моя опит и преминавам към идеята. Подобно на обекта, идеята твърди, че е еднаква за всички, валидна за всички времена и за всички места, и индивидуацията на обекта в една обективна времева и пространствена точка се явява в крайна сметка сякаш израз на някаква универсална полагаща сила. Вече не се занимавам с моето тяло, нито с времето, нито със света, каквито ги виждам в допредикативното знание, във вътрешната си комуникация с тях. Говоря само за моето тяло като идея, за универсума като идея, за идеята за пространство и идеята за време. Така се формира „обективно“ (в Киркегоровия смисъл) мислене – мисленето на здравия разум, мисленето на науката, което в крайна сметка ни води до загуба на досега с перцептивния опит, чийто резултат и естествено продължение се явява. Целият живот на съзнанието е насочен към полагането на обектите, тъй като то е съзнание, тоест знание за себе си, единствено доколкото се овладява и се съсредоточава в един идентифицируем обект. И същевременно абсолютното полагане на един-единствен обект е смърт за съзнанието, тъй като сковава целия опит, както кристалът, потопен в разтвор, предизвиква непосредствената му кристализация.

Не можем да продължаваме да стоим пред тази алтернатива – да не включваме нищо в субекта или да не включваме нищо в обекта. Трябва да открием източника на обекта в самата сърцевина на нашия опит, да опишем появата на битието и да разберем по какъв парадоксален начин в себе си съществува за нас. Не искаме да предрешаваме нищо, затова ще се заемем буквално с обективното мислене и не ще му задаваме никакви въпроси освен тези, които самото то си задава. Ако сме заставени да открием опита зад него, този преход ще бъде мотивиран единствено от собствените му затруднения. И така нека го разгледаме как действа при конституирането на нашето тяло като обект, тъй като това е решителен момент от генезиса на обективния свят. Ще видим, че собственото тяло се изплъзва в самата наука от третирането, което ние искаме да му наложим. И тъй като генезисът на обективното тяло е само момент в конституирането на обекта, тялото, отдръпвайки се от обективния свят, ще повлече подире си интенционалните нишки, които го свързват с неговото обкръжение, и в крайна сметка ще ни разкрие както възприемащия субект, така и възприемаемия свят…