Откъс от романа на Камел Дауд, удостоен с награда Гонкур за 2024 г.
Изследвайки травмите на мрачното десетилетие, сполетяло Алжир, чрез своята документална правдивост романът „Хурии“ поставя сериозни въпроси за миналото и бъдещето на една нация.
Зора е млада алжирка, носеща следите от войната за независимост, която не е преживяла. Зора е оцеляла като по чудо през 90-те години. Нейната трагедия е изписана върху тялото ѝ чрез белега на шията и унищожените гласни струни. Тя мечтае да върне отново гласа си, но сега може да разкаже своята история само на дъщерята, която носи в утробата си. Ала има ли право да задържи това дете? В страна, в която жените имат незавидна участ и чиито закони наказват всеки, дръзнал да спомене гражданската война? И Зора решава да се завърне в родното си село, където всичко е започнало, защото само мъртвите могат да ѝ дадат отговор.
Роден през 1970 г., Камел Дауд е известен алжирски писател и журналист, дългогодишен главен редактор на „Котидиен д’Оран“, алжирски всекидневник, списван на френски език. През 2014 г. дебютира с романа „Мьорсо, контраразследване“, а година по-късно печели награда Гонкур за първи роман. Следват преводи на книгата на 35 езика.
„Хурии“, Камел Дауд, превод от френски език Красимир Петров, художник на корицата Таня Минчева, издателство „Колибри“, 2025 г.
Извън дома минавам за няма. Когато говоря, използвам само няколко думи. Но тук в главата ми прииждат думи за всички неща, изпълнили паметта ми. По отношение на външния свят вътрешният ми език притежава необикновена точност и миналите истории чакат реда си, за да бъдат разказани. Благодарение на него светлина облива всичко, или почти всичко, дори без слънце, с изключение на мястото, където се намираш ти. Истина е! Този вътрешен език грейва, когато обичам, когато се гневя или когато се смея. Особено безсънието му влива сили като придошли лете води. Тук са и гласовете на любимите хора, с техния тембър и звучност, като учителката ми Суад, когато бях на пет години, която превръщаше ужасната „усмивка“ върху гърлото ми в залъгалка, за да притъпи у мен мисълта за нея. Помня колко ме обичаше тази жена, с какво увлечение описваше очите ми, за да ме накара да забравя за тази моя „усмивка“. Черните ѝ коси оформяха бляскав ореол около лицето, което се губеше в тяхното обилие и чудно защо ми напомняше луна, огледало или щастлива женитба. Красотата ѝ беше първата буква от азбуката на моя таен език. Това ще рече колко е била красива учителката Суад, но на онази възраст още не знаех тази дума, само сърцето ми се разтуптяваше, докато я гледах. Как исках да бъда нейно отражение! Помня как ми се доплакваше всеки път, когато тя ме погледнеше, защото ме обичаше повече от останалите ученици. В такива случаи изпитвах желание да ѝ се извиня, че изглеждам толкова безобразна заради „усмивката“. Кълна се във всички свещени книги, от нея води началото си моят вътрешен език.
Това е и езикът, на който пиша: той се вие като змия, бързо криволичи върху белия корем на хартията, а в училище намирах най-точните отговори, защото обичах да пиша. Често откривах решението на задачата преди всички тъкмо защото бях няма, почти няма. От петгодишна не губя време в разговори с другите; запазвам мълчание и когато започна да пиша, напредвам бързо, изпреварвам останалите и първа достигам до непознати места. Представям си съучениците, как се събират в кръг около мен, измерват ме с поглед и протягат върховете на химикалките, за да докоснат моята „усмивка“, без да изцапат ръцете си.
Нощта се стапя, моят език, моята канюла, моят недъг; бих искала да се махна, да млъкна, да си спестя всякакви оправдания, но се опитвам да ти обясня. Отлагам момента, когато ще ти говоря за втория мой език, който използвам навън, за да общувам с другите: майка ми, сестра ми, мъртва вече повече от двайсет години, първия ми лекар, когато бях на пет години, съседа имам, пазача на моята кола и гуреливите му очи, двете ми помощнички, пестеливи на думи, клиентките на моя салон, гонено от дъжда куче, ти, Абду, съдебният лекар, приятел на майка ми, ножът, Бог и неговият овен. Чуждият език, който кара другите да се срамуват да говорят, когато аз говоря, трудно да намират думите, да дирят убежище в лунните ми очи или в моята „усмивка“. Това е езикът на чуждото състрадание, о, моя непозната, привързана в тъмния сумрак. Шшшт!
Трудно ми е да ти обясня, защото може би ушите ти все още не са съвсем оформени. Въртя се в кръг в моята стая, ти ме измъчваш с мълчанието си. Понякога нощта ме пронизва със страха за твоето бъдеще. Всъщност страх от какво? Срамът, че ще живея по един или друг начин след теб, че трябва да те надживея. Пристъпвам към действие, отново ще подиря съня в стените, с изсушени от бялата мазилка очи. Да започнеш всичко отначало, всичко да оправдаеш, всичко да обясниш, да договориш… За втори път крада чужд живот и се вмъквам в труп, за да остана под слънцето. Разбираш ли? Ако ти помогна да умреш, вече нищо няма да бъде мое, ще се чувствам прокудена отвсякъде. Не ще мога дори да крещя, защото нямам глас. Във всеки случай такава е съдбата ми: да се опипвам, за да разбера кое е мъртво и кое е живо в мен, коя част диша и коя не. Ето например, отдавна не усещам ухания, обонянието ми е изчезнало. Непозната ми е миризмата на чуждата кожа. Чувствам се разрязана на две, на два езика. Разсича ме моята усмивка.
Задушно е.
Тази година лятото сякаш отне всичкия въздух от небето. Дори в този час е горещо, прекалено горещо за мен, но не смея да смъкна температурата на климатика, майка ми се побърква, когато се разболея. Иска ми се да пуша, да ям тютюн, да се задуша с него. Той е като разярено животно вътре в мен, все едно някой тропа с крак в кръвта ми. Е, вярно, понякога пуша, дори в мое то състояние! Това е едва ли не единствената миризма, силна и тръпчива, която мога да доловя. Всички останали миризми са се изгубили от години с изсъхването на обонятелните ми клетки. В моята стая парфюмите са малко като снимките от детството, същите, на които съм с шалче на врата посред лято. Миризмата на тютюн, която ще ме убие, вбесява майка ми, но тя не казва нищо, свежда поглед и приема болката като проявление на майчинското чувство. Когато пуша, започвам да кашлям, а кашлицата е най-лошото, което може да сполети жена като мен. В моя случай всичко е прекалено сложно: да кашлям, да кихам, да се смея, да викам, такива неща. Да усещам миризмите, вкусовете, да ги прокарам през носа до паметта, да си спомня случки от предишния ми живот. И да говоря.
Когато ходех на училище, ей там, от другата страна на площада, не говорех много, но погледът ми можеше да бъде настоятелен, гневлив, тежък, нежен, рязък, остър, зениците ми променяха цвета си и приемаха без брой отсенки… Големи очи на хурия, изписани като златисти нощи, в които вътрешният ми език искреше. Само с очите си можех да прегърна възрастен и да разплача съученичка. Честна дума, същинска азбука, колекция от ножове. С уста говорех зле, говорех малко или съвсем мълчах, затова зад гърба ми другите ме наричаха „риба“. Възрастните и приятелите на мама, които дойдоха да я поздравят през 2000 година по случай второто ми рождение, ме гледаха любопитно: как бе възможно едно лице да съчетава красотата и ужаса? Какво да кажат на такова дете? Имам дарбата да причинявам шемет, като минаре или пропаст. В училище отрано започнах да се упражнявам, като се вторачвах в нашия учител (господин Сафи, плешив, с изпъкнали очи, също подобен на риба, пет години поред с един панталон; той мразеше грешките, все едно бяха въшки в косите на арабския език, който ни преподаваше и превъзнасяше като единствен на света, макар да не можеше изобщо да се сравни с моя таен вътрешен език),приковавах го и въпреки своето упорство накрая той отстъпваше, измъкваше се, бързаше да прелисти дневника с нашите имена, за да ми се изплъзне, и изпитваше момичето, което седеше зад мен. Много скоро разбрах, че моят език е поражение за неговия език. Моят е могъщ като оскърбление, причинява болка или хвърля светлина върху онова, което се случва в ума или в нощта.
Що се отнася до другия ми език, външния, който минава от устата до ушите… Как бих могла да ти опиша нещо, което не съществува? От мястото, където се намираш, ти чуваш единствено звуци. Слушай тогава, след като не можеш нито да четеш, нито да пишеш.
Когато се родих за втори път, бях на пет години. Обичах да следя по телевизията приключенията на един паток на име Доналд Дък; беше забавен, празнично пременен и много непохватен. Особено смешен беше, когато се ядосаше; затъваше в калта, падаше, изправяше се, търкулваше се като топка и се чудеше на всичко. Какво ме привличаше в него ли? Едва го разбирах, освен мимиките му, когато сключеше ръце, и свадливия му глас. Докато говореше, събаряше всичко в шарената си къщичка, задъхваше се, давеше се и се повтаряше. Може да звучи глупаво, но на тази възраст вярвах, че патокът действително съществува и говори същия език като мен: осеян с дупки език, непонятен без помощта на очите и ръцете. Ето, това е моят втори език, предназначен за навън. Докато сега, когато ти говоря на моя вътрешен език, всичко става ясно като бял ден.
Вчера ти разбра колко бях ядосана. Дори от сигурното място, където се намираш, вероятно си чула всичко. Аз бях разтреперана, а майка ми мълчеше. Очакваше да чуе следващата дума, която ще се отрони от устата ми. Аз крещях и викът ми отекваше така нелепо, че сигурно съм приличала на Доналд Дък в неговата шарена къщурка. А думата не искаше да излезе, завръщаше се обратно към теб и ти се извиваше, гърчеше се като безумна в някоя лудница. За малко да умреш, да се задушиш, докато аз се давех. После заплаках. Когато се ядосам, се губя между двата езика, устата ми сякаш е пълна с камъчета. Даваш ли си сметка за моята злочестина? Дори не мога да изрека обида на външния си език. Сега обаче и двете сме в безизходица. Ти си там, макар да не те виждам, макар да опъваш връвта в тъмното. Аз съм книга и постепенно се разкривам пред теб. Защото моят вътрешен език най-сетне намира изход извън мен: откри у теб две уши, проправя си път, за да се ориентира в твоя свят на нежна слепота. Той бе само извор на подземни води без излаз, а ето че намери в теб пукнатина, която превръща нишката в делта. Ти пазиш моята тайна и ще останеш тук, докато не те върна обратно там, където обитаваш, от другата страна на света, мястото, където е достатъчно да се засмееш, за да сътвориш градина.
Мюезинът! Това е гласът на мюезина. Часът е 4 и 34 сутринта. Гръмкият му глас призовава за молитва към Бог, той вика силно, за да събуди спящите. Това е език, съставен от призиви и заплахи, който от сутрин до вечер описва края на света. След неговия зов мъжете ще се събудят, ще се оригнат, залитайки, ще умият със студена вода първо интимните си части, след това ръцете и главата. Още сънени ще се обърнат към Бог, който никога не спи. Настоявам: трябва да си вървиш, аз трябва да млъкна, ще минеш оттам, откъдето попадна в корема ми, или с урината в канала, черното гърло на града. Не държа да останеш, ще ти го повторя безброй пъти. Но ще те приема, стига да чуеш моята история, стига да обърнеш внимание на написаното върху кожата ми, на белезите, които не можеш да докоснеш. После, когато млъкна, ще ти отрежа главата, не с нож, а с обилие от ласки, от съвети да се завърнеш там, откъдето си дошла. Защото тук не е място за теб, животът на една жена в тази страна представлява осеян с тръни коридор. Ще те убия от любов и ще те отпратя към рая с неговите исполински дървета. Не аз държа на теб, а вторият ми език, който се чувства сиротен. Заради този език съм тук и говоря забързано в тъмнината, докато другите спят или се приготвят за молитва към Бог, а сънят бяга от мен. Не мога да държа очите си отворени, за да гледам как майка ми приготвя багажа си в съседната стая. Нито да ги затворя, без да видя теб, сгушена в непрогледността. Този монолог е капан, устроен ми от моя втори, вътрешен език. Той настоява да те държа жива и да ти обясня как ще умреш, пропъдена от три убийствени хапчета. Ако те убия, няма повече да има на кого да говоря, защото на външния език съм няма. Навън слънцето ще се издигне, езиците ще започнат да дърдорят, да се провикват, но без мен. Ето, моя Звезда, защо трябва да живееш, тоест да останеш между живота и смъртта, докато не реша да сложа край на този разговор. Моя е вината. Трябваше да бъда предпазлива, да не забременявам като глупачка и да се налага да правя аборт като преследвано животно…
