Разговор с поетесата Яна Букова и композитора Георги Арнаудов, поводът е българската премиера на монодрамата „Записки на жената призрак“ по време на Софийските музикални седмици
Яна Букова е авторка на стихосбирките „Дворците на Диоклециан“ (1995), „Лодка в окото“ (2000) и „Записки на жената призрак“ (2018); на сборниците с разкази „К като всичко“ (2006, 2018) и приказки за възрастни „4 приказки без връщане“ (2016), както и на романа „Пътуване по посока на сянката“ (2009). И поезията, и прозата ѝ са преведени на над дванадесет езика. Носителка е на Националната награда за поезия Иван Николов през 2019 г. за стихосбирката „Записки на жената призрак“. Най-новата ѝ стихосбирка „Черно хайку“ излиза през 2024 г. едновременно на български в издателство „Жанет 45“, на гръцки – издателство „Икарос“, Атина, и на английски като част от сборното издание с поезия на Яна Букова Notes of the Phantom Woman от Ugly Duckling Presse, Ню Йорк в превод на Джон О’ Кейн и Екатерина Петрова.
Г-жо Букова, през 2021 г. осъществихте заедно с композиторката Албена Петрович Врачанска операта „Каменният пир“, ваш неконвенционален оперен спектакъл. Какви бяха творческите предизвикателства тогава?
Това беше първият съвместен проект с композитор и за мен беше нещо напълно ново. Обичам и слушам съвременна музика, а този проект събуди интереса ми към жанра на съвременната камерна опера, който по мое мнение има огромен потенциал. Това е жанр, позволяващ равностойно сътрудничество между текст и музика, рамка и ситуация, в която текстът да бъде подчертаван и развиван от музиката, а не заглушаван от нея. Подходих към либретото с много енергия. Замисълът ми беше за едно музикално действие – реплика спрямо „Дон Жуан“ на Моцарт, чийто прочут герой превърнах от компулсивен преследвач на любовни притежания в компулсивен и безразсъден консуматор, използвач и рушител на света около себе си. Тоест един Дон Жуан – символна фигура на съвременния човек, надменно и самодоволно, унищожаващ планетата. Операта има подчертано екологично послание, което не спира да е актуално. Изключително съм доволна от сътрудничеството си с Албена Врачанска, чиято музика много ценя. За съжаление, самата постановка беше разочароваща, без уважение към замисъла на произведението и извън естетиката му. В този смисъл вярвам, че истинската премиера на „Каменният пир“ тепърва предстои.
Монологът на героинята от „Жената призрак“ ни вкарва в ключовия въпрос – доколко всеки един от нас едновременно търпи и е съучастник в цялата агресия и жестокост, съществуващи в света?
Човешката ситуация е такава, че сме винаги по някакъв начин палач и жертва едновременно. Няма по-опасни хора от убедените в своята непоклатима невинност. Те са способни на най-големите жестокости. Във всеки от нас спи един потенциален палач. Осъзнаването, че го има в нас, усилието да го държим вързан, да не му даваме пространство, да разпознаваме и предотвратяваме обстоятелствата, които биха го събудили, и най-вече тези, които биха му дали оправдание, е начинът да бъдем поне малко по-добри хора.
Музикалната интерпретация на „Записки на жената призрак“ в хармония ли е с духа на словото ви?
Текстът и музиката се намират в постоянен и същностен диалог в това произведение. Много съм щастлива от начина, по който музиката разширява обсега на нещата, казани в текста, понякога подчертавайки и усилвайки ги, понякога използвайки контраст и обрати. Всяка стъпка, всеки ход в музиката на Георги Арнаудов за мен беше изненада и същевременно се намираше изцяло в духа на текста. Невероятно сугестивен, хипнотичен, разтърсващ прочит. Вярвам, че е късмет и привилегия един автор да бъда разчетен така.
Поезията помага ли да се освободим от самозаблуди?
Поезията е твърде широко понятие, за да ѝ се приписва толкова конкретна функция. Често поезията може да залага на реторичното, да подвежда с украсеност и приятност. Поезията, която аз ценя и която се стремя да пиша, цели да упражнява мисълта ни. Да ни приучава да бъдем постоянно нащрек, будни за света. Такъв поглед към нещата наистина би било добро оръжие срещу самозаблудите.
Времето с всичките му превъплъщения е представено като поетичен експеримент в „Черно хайку“ и не само то. Повече проницателност или повече дързост е необходима за това?
Не виждам защо двете биха се намирали в противовес. Всяка проницателност съдържа дързост в себе си. Обратното впрочем не важи. Това е особено полезно да се помни при всякакви експерименти.
Отнема ли индивидуалността ни изкуственият интелект, или ни помага да я развием?
Това, което ИИ със сигурност отнема, е пространство от разговора за изкуство. Всеки такъв разговор в последно време неизбежно завършва с въпрос относно ИИ. Независимо от гръмкото му търговско название, нека не забравяме, че „изкуственият интелект“ не е интелект, а набор от алгоритми, които рециклират и миксират вече съществуващи текстове или образи. Като такъв има заложена в себе си тенденцията да възпроизвежда очакваното и конюнктурното. Дори да свърши нещо интересно, зад него винаги стои човек, който умно и иновативно е формулирал параметрите на задачата му. Никакви драматични дилеми засега не касаят употребата на ИИ.
Георги Арнаудов е професор по композиция и хармония в Нов български университет, доктор по музикознание и музикално изкуство. Автор е на симфонични, камерни, вокални и хорови творби, клавирна музика, богослужебна музика и музика към театрални и балетни постановки, създадени в сътрудничество с известни театрални и кинорежисьори, хореографи и постановчици. През последните години негови творби имат своите световни премиери в престижни концертни зали по света. Реализирал е записи на десетки свои творби, има издадени десет авторски албума. Негова музика е включена в редица звукови антологии на музиката на XX и XXI век, както и в издания на световноизвестни изпълнители.
Г-н Арнаудов, с какво стихосбирката „Записки на жената призрак“ на Яна Букова ви вдъхнови за едноименната монодрама?
Идеята за работа по този текст възникна още през 2019 г., през месец юни. Аз имах авторски концерти в Канада и на 25 юни писах на Яна Букова с молба да ми изпрати текста. На следващия ден, 26 юни 2019 г., получих по пощата цялата книга и започнах да мисля по нея. Едноименната стихосбирка беше вече публикувана през 2018 г. и аз имах възможността и удоволствието да се запозная с тези, нека ги нарека, изключително сурови и жестоки стихове, които наистина шокират със своята откровеност. Яна Букова е „Борхесов“ тип автор и точно това ме привлече още при първия ми досег с нейното творчество – в нейните разкази, в удивителния ѝ роман, както и в ранната и по-късната ѝ поезия. Текстовете от стихосбирката „Записки на жената призрак“ не само те разтърсват, но и дават нови посоки на мислене, възможности за откриване на нови подходи на разбиране на света.
Трудно ли се композира по такива разтърсващи текстове?
Процесът на писане на творбата беше изключително вълнуващ за мен, защото текстовете на Яна Букова отключиха нов начин на мислене, в посока, която не бях очаквал. Писах творбата бавно. Много бавно. Мислех и изграждах произведението като сложен математически пъзел, в който има ясно дефинирани правила. Виждах звуците като формули, като поредици от символи, преживявах ги като структури, идеи и взаимовръзки. За да бъде решен този пъзел, трябваше да открия форма, която отговаря на тези предварително зададени условия. В търсенето на решение разчитах както на математическа и логическа структура, така и на тяхното възможно отражение в музикалния език. В най-сложните моменти именно стиховете на Яна Букова бяха моят най-мощен ориентир и опора.
Петнадесет поетични фрагмента са включени в монодрамата. Върху кои философски теми се фокусирахте?
Творбата е замислена като монодрама. Това е един жанр, създаден през 1762 г. от Жан-Жак Русо и условно се приема, че прототип е неговият „Пигмалион“. Пътят на развитието на жанра е изключително богат на шедьоври и тук не мога да не спомена Шьонберговите Erwartung или Die glückliche Hand, „Човешкият глас“ на Кокто и Пуленк. В случая „Записки на жената призрак“ е музикална интерпретация на 15 поетични фрагмента от едноименния цикъл на Яна Букова, публикуван през 2024 г. от Ugly Duckling Presse, Ню Йорк в превод на английски от Джон О’Кейн и Екатерина Петрова. Петнадесетте фрагмента, които са избрани и подредени драматургично от мен, се фокусират върху философски теми като опасностите на утопията, механизмите на насилието, методиките на предразсъдъците и самоизмамата, симетрията, асиметрията и хаоса на моралния избор.
Петнадесетте фрагмента като че ли по-конкретно са свързани с темите на насилието. Смятате ли, че чрез изкуството може да се изрази апел за човечност?
В много медии творбата бе определена изключително неточно като криминална мистерия – нещо, което тя в никакъв случай не е! Монодрамата е философски монолог, който не спазва никаква конкретна сюжетна линия. Яна Букова в случая не е либретист на творбата. Тя е автор на поетичните текстове, върху които аз имах удоволствието да работя. Думите и музиката взаимно се захранват в резки интонации, резки афористични проблясъци, експлозивен ритъм и моменти на почти болезнена интимност. Философският монолог на героинята се разгръща в свидетелство на един трагично неотменим, екзистенциално заложен в човешката ситуация цикъл на виновни действия, при което всеки едновременно търпи и съучаства в цялата агресия и жестокост, съществуващи в света. Да, изкуството винаги е отправяло хуманистични апели, но ако наблюдаваме внимателно резултатите, то песимизмът надделява….
Вие ли избрахте този интернационален състав от изпълнители?
Нека тук направя едно уточнение. В София на 2 юли 2025 г. публиката присъства на българската премиера на творбата. Световната премиера на монодрамата „Записки на жената призрак“ се състоя при голям успех на 31 май 2025 г. в зала „Анекс“ във Ванкувър, Канада и тя бе изпълнена от сопраното Хедър Поузи с камерен ансамбъл под диригентството на известния канадски диригент Лесли Дала. Тази премиера бе представена от Ванкувърския Astrolabe Musik Theatre и Yarilo Music. Хедър Поузи и Лесли Дала са сред най-значимите адепти на съвременната музика в Канада, реализирали множество премиери на съвременни камерни оперни творби. Поузи, за която тази монодрама е написана, впрочем бе и редактор на партията на женския глас и тя даде невероятни изпълнителски идеи. Аз се надявам скоро тя да представи творбата и на наша сцена. Съставът за българската премиера беше „конструиран“ постепенно и с неоценимата помощ на Софийски музикални седмици и Централния фонд за стратегическо развитие към Настоятелството на НБУ. Аз имах възможността да се запозная с Анна Бинета Диуф на неин концерт през 2024 г. тук, в София, и веднага говорих с нея и направих предложение да представи моята монодрама на концерт. Около нея се конструира този състав от изпълнители, които работиха под ръководството на диригентката Вилиана Вълчева в един цикъл от много интензивни репетиции. В предстоящите изпълнения на творбата в различни европейски страни ще бъдат включени и други изпълнителки от Холандия и Германия. Поне засега това са моите планове, които се отнасят до изпълнения на „Записки на жената призрак“ в Австрия, Германия и Италия, а има покана и за изпълнение в САЩ.
Вие открито не одобрявате изкуствения интелект. С какво би могъл да ни бъде полезен и с какво би могъл да ни вреди той?
Никога не съм изказвал неодобрение към ИИ. Аз не одобрявам разбиранията за ИИ, които в немалко случаи са много примитивни. Много от популярните разбирания за ИИ са неточни, опростени или направо митологизирани. Някои от най-често срещаните заблуди, които се разпространяват и които не одобрявам заради некоректност или подвеждаща същност, са схващанията, че ИИ мисли като човек, че знае неща, че е обективен и неутрален, че знае всичко… Нека все пак си дадем сметка, че всъщност ИИ е мощен инструмент за анализ, автоматизация и подпомагане на мисленето. Той може да трансформира образованието, медицината, изкуствата и науката. Но в никакъв случай не е заместител на човешкото съзнание, на човешкото критично мислене или морал. Идеята за сингулярността на ИИ (наричана още технологична сингулярност) е изключително важен хипотетичен момент в бъдещето, когато ИИ ще надмине човешкия интелект и ще започне да се самоусъвършенства експоненциално, отвъд човешкия контрол и разбиране. И тук възниква основният въпрос – не дали, а как ще се случи тя и как ще бъде подготвено човечеството за този момент на евентуална свръхинтелигентност? Какви етични, юридически и технически рамки ще поставим в новата среда?
