
Josette Bruce, „OSS 117. Gare aux bulgarеs“ („OSS 117. Пази се от българите“), Paris, Presses de la Cité, 1969
Бледо слънце над София, но въпреки свежото време първите снежинки свенливо известяват настъпването на зимата. Зад волана на паркираната си кола журналистът Димитър Ваковски търпеливо изчаква, наблюдавайки колите, префучаващи по жълтите плочки на площад „Народно Събрание“. Появата на червен автобус по линия 10 попада в полезрението му, но вниманието му е съсредоточено върху минувачите, той се вглежда във всеки един силует. Накрая забелязва онзи, когото чака – дребен мъж, облечен с кафеникаво пардесю и таке в същия цвят. Журналистът пали цигара, излиза от колата и си купува от близката будка в. „Работническо дело“, орган на ЦК на БКП.
Мъжът с кафявото пардесю пресича булеварда, докато Ваковски бавно върви към колата си, зачетен в „Работническо дело“, без да му обръща внимание, когато скърцане на спирачки го кара бързо да вдигне глава. Камион с ремарке прави опит да вземе рязко завоя, то обаче поддава, обръща се на една страна и помита хората на тротоара. Шокът е пълен. След секунди мълчание се разнасят писъците на хора и стенанията на ранените.
Димитър Ваковски едва излиза от вцепенението. Лицето му сменя израза си, той хвърля цигарата и се втурва към мястото на катастрофата, където случайните свидетели вече са се надвесили над жертвите. Вижда фигурите на жена и дете, проснати на тротоара, а недалеч от тях е кафявото пардесю, под което заснеженият тротоар се обагря в червено.
Не, слава Богу, това не е репортаж за ново пътно произшествие в София, а началото на френски шпионски роман, чието действие се развива в България в края на 60-те години на ХХ век, сиреч преди около шейсет години. Забележителното в този шпионски трилър е автентичната атмосфера и топонимията на местата (в София и извън нея), което, общо взето, е рядкост на жанра, особено в бестселърите за Джеймс Бонд, писани от Иън Флеминг.
И още по-интересното в случая е, че агент OSS 117 (Юбер Бонисьор дьо ла Бат) е истински съперник, а не копие на агент 007 (Джеймс Бонд). Адвокатите на Жан Брюс, автора на поредицата, който някога е бил част от френската полиция и е работил за Интерпол, дори са се опитвали да предявят съдебен иск срещу Иън Флеминг за кражбата на литературен герой, но без успех. Работата е там, че първият роман за OSS 117 излиза през 1949 г., докато Флеминг създава своя герой едва през 1953 г. И двамата специални агенти имат сходни кодови имена; и двамата герои са чужденци, сътрудничещи с ЦРУ.
Поредицата за OSS 117 достига огромния тираж от 75 млн. екземпляра и е изключително четена през Студената война в Западна Европа, Канада и Африка. Тя нашумява с екранизациите на режисьора Андре Юнбел, които, без да постигат успехите на „киносагата Бонд“, имат добър боксофис в кината. И още по-любопитното е, че интересът към OSS 117 се върна в началото на новата студена война, благодарение на изключително талантливия френски актьор Жан Дюжарден (носител на Оскар за чернобелия филм „Артистът“), но вече като пародия. Дюжарден показва слабите точки на своя специален агент, запращан в горещите точки на днешни конфликти („Кайро – шпионско гнездо“, 2006, „Мисия в Рио“, 2009, „От Африка с любов“, 2021).
Да не забравя да отбележа, че на 26 март 1963 г. Жан Брюс, бащата на OSS 117, загива при тежка автомобилна катастрофа зад волана на своя „Ягуар“, след като е шофирал с 200 км/ч. Издателят Свен Нилсен е съкрушен от прекъсването на шпионската сага и успява да убеди вдовицата му – полякинята Жозефа Пиржбил – да я продължи под името Жозет Брюс. С което – напълно обяснимо – редица от перипетиите на Юбер Бонисьор дьо ла Бат се прехвърлят в Централна и Източна Европа.
Така през 1969 г. се появява и „Пази се от българите“, която благодарение на играта с думи (Gare aux bulgarеs) преследва дълго време като скоропоговорка всеки наш сънародник на френска земя. Чувал съм това словосъчетание и аз, и то неведнъж, поради което накрая се сдобих с този знаменит шпионски роман.
Представлява ли той днес някакъв интерес? Преценете сами. Отвъд клишетата в него съзираме като в калейдоскоп реален отблясък от някогашната НРБ.
След описаната първоначална сцена действието се прехвърля в просторния кабинет на директора на ЦРУ мистър Смит, където е поканен и полковник Юбер Бонисьор дьо ла Бат. Климатикът работи на пълни обороти и е доста душно, тъй като биг босът се оплаква от простуда, както и че не е нормално хората да летят до Луната, но да не знаят как да излекуват най-простата хрема.
Ала поводът за срещата е друг и то доста сериозен. Мистър Смит измъква от сейфа си разшифровано съобщение, дошло от София, и прочита следното:
В Централния комитет на Българската комунистическа партия предстоят важни промени. Под съветски натиск множество сталинистки членове на партията завземат ключови позиции. След петнайсетина дни ще ви съобщя имената на съветските агенти, пристигнали в София, за да проучат политическия климат. Тяхната мисия е да изобличат онези високопоставени членове на партията, които скрито осъждат нахлуването на войските на Варшавския договор в Чехословакия.
Доколко това отговаря на историческата истина? През 1968 г. Тодор Живков отдавна се е разправил с вътрешната опозиция и държи да докаже на Брежнев изключителната си лоялност, боейки се Москва да не го лиши от власт като протеже на смъкнатия Хрушчов. И това не се случва. Подкрепян от сталинисти като Тодор Павлов и Цола Драгойчева, както и от свои кадри, основно бивши „чавдарци“, той въвлича тогавашна България в позорната авантюра на нахлуването на Варшавския договор в Чехословакия и то без формалната санкция на Народното събрание. Всичко става със „строго секретното постановление“ номер 29 на Министерския съвет от 20 август 1968 г., подписано лично от него, от 33 министри и председатели на комитети, сред които заместник министър-председателят Пенчо Кубадински, министърът на отбраната Добри Джуров, министърът на правосъдието Светла Даскалова (БЗНС), министърът на културата Павел Матев и председателят на Комитета за държавна сигурност (КДС) Ангел Солаков.
Което не означава, че съветски агенти не са били изпращани в НРБ, за да се предотвратят възможните изненади.
В романа директорът на ЦРУ е видимо притеснен, че идва връщане към времената на Сталин, тъй като Москва смята, че е в правото си да смачка всекиго и всяка държава, отклонила се от начертания от нея курс. И най-вече „хидрата на либерализма“, разбира се.
Затова е необходима повече информация за евентуалната чистка зад Желязната завеса. Юбер Бонисьор дьо ла Бат замислено казва, че не разбира с какво може да е полезен. Не вижда как може да потуши пламъка на нови политически репресии в България.
Мистър Смит му съобщава, че в София ЦРУ има важен източник на информация. И то от десетина години. Става дума за потомък на стара либерална фамилия в София, станала жертва на комунистическите репресии след 1944 г. Техният син, приел прозвището „Александър“, успява да избяга в Съединените щати, докато мнозина от близките му са арестувани и разстреляни. Намира си добра работа зад океана, тъй като има инженерно образование. Но през 1951 г. сам предлага услугите си на американското разузнаване и изявява желание да се върне нелегално в България. Предложението е прието и с фалшив чужд паспорт той успява да се върне в родината си. След което от него дълго няма никакви вести. Едва през февруари 1957 г. той дава знак, че е жив. Съобщава, че е приел нова самоличност и се е внедрил на добра позиция в комунистическата система. Предоставя и данни за мрежата си – имена, адреси и месторабота, но не и за себе си. Така ЦРУ започва да получава от него важни данни, без да знае почти нищо за него. Изпратените информации обаче се оказват верни.
Мрежата действа чрез куриер – някой си Борис Раски – който работи на рецепцията на един от най-новите хотел в София. Но тези дни куриерът загива при автомобилна злополука и връзката с мрежата на „Александър“ е прекъсната. Ето защо е необходима помощта на полковник Бонисьор дьо ла Бат. Задачата му е да замине за София и да възстанови прекъснатата връзка.
OSS 117 не крие скептицизма си. Това е все едно да търсиш игла в купа сено и то в режима на комунистическа диктатура.
Мистър Смит му напомня, че разполагат с няколко „жокера“ – имена от мрежата, както и с координатите на заместника на „Александър“ – въпросния журналист Димитър Ваковски. Раски е починал в болницата, но той е носел със себе си получените от „Александър“ микрофилми, тъй че Държавна сигурност би трябвало да е вдигната на крак.
Какво обаче ще бъде прикритието на OSS 117 в София? Търговия с пощенски марки, която процъфтявала в София, където имало множество филателисти. За целта още тази вечер агентът трябвало да излети за Виена, оттам с влак за Белград и сетне към София.
На аерогарата във Виена го чака Хю Брандли, местният човек на агенцията. Но OSS 117 не се чувства никак уютно в полето на филателията, от която не разбира нищо. Връчват му няколко луксозни каталози с цените на редки марки и той с въздишка се отправя към „Балканския експрес“, където забелязва привлекателна млада дама. Дългото нощно пътуване е идеална възможност за любовна авантюра, от което агентът не пропуска да се възползва.
На перона в София той обаче допуска първата си голяма и непростима грешка. Вече е преминал паспортната проверка, когато неговата среднощна спътница Елза Валтер го пита с какво се занимава. Той ѝ съобщава „филателната версия“, а тя пляска с ръце – чичо ѝ бил един от най-големите колекционери на марки в Виена. OSS 117 не реагира достатъчно бързо при споменаването на неговото име, както и на наименованията на редките марки, които той притежава. На перона слухти цивилното ченге Иван Зарджик, който разбира немски и скоро след това съобщава на двамата дежурни милиционери, че нещо не е наред с този „австриец“.
В това време OSS 117 се разделя с красивата Елза. Двамата си обещават да се видят при друг удобен случай и всеки от тях взима отделно такси. „Австриецът“ решава, преди да отиде в хотел „Рила“, където има запазена стая, да посети дома на Ваковски. Ето защо дава на таксиметровия шофьор листчето с предварително написания адрес, който е близо до парка „Гео Милев“, на ъгъла на улиците „Марко Бочар“ и „Иван Щерев“.
Трябва да призная, че този пасаж в шпионския роман бе най-голямата загадка за мен. Отначало реших, че адресът е чисто фиктивен. Познавам кв. „Редута“ и въпреки това имената на двете улици ми се сториха напълно измислени.
Оказа се, че не е така. Всичко, включително описаният маршрут на таксито – надясно през улица „Детелин войвода“ към улица „Георги Обретенов“, преди да се стигне до къщата на Ваковски, си е съвсем реално.
Да, тези данни може да са взети от карта на София от онова време. Но защо Жозет Брюс е избрала действието да се разиграе точно на този ъгъл?
С книгата в ръка поех през заледената улица „Калиманци“ към посочения адрес и скоро стигнах до него. Днес мястото е силно презастроено, но на посочения ъгъл има паркинг, близо до който се издига триетажна къща от началото на 70-те години. В двора видях жена и я попитах имало ли е тук друг дом, на самия ъгъл. Тя кимна с глава – едноетажна жълта къща, в която е живяла възрастна жена, отдавна починала. Продали мястото и от края на 90-те години то е паркинг.
А ето как в „Пази се от българите“ е описан домът на Димитър Ваковски:
По павирана и тясна улица с провинциален вид се издигаше доста висока стена, за да не може да се надзърне в двора, както е обичайно за старите сгради. Юбер скоро откри интересуващата го къща, едноетажна, чийто покрив бе покрит с червени керемиди. От едната страна на къщата имаше градина, а от другата, лепнат за фасадата, се издигаше шестетажен дом. Няколко стъпала отвеждаха към входната врата на дома. Надясно, с изглед към улицата, имаше още една врата, водеща към гаража.
Кварталът изглеждаше спокоен и малко заселен. Юбер хвърли поглед назад, видя, че на бавен ход от съседната уличка се появява друго такси в посока към площад „Зора“, изкачи стълбите и натисна дръжката на вратата. Входната врата беше наполовина остъклена, в железен обков. Виждаше се и звънец, който той натисна и тогава се появи млада, около трийсетгодишна жена.
Смайваща прецизност в детайлите. Дали „проучвател“ (стрингър) е действал на място за Жозет Брюс. Или български емигрант в Париж е дал описание на известен нему дом? Кой знае? Няма да се учудя, ако някой ден излязат документи от архива на ДС, разплитащи тази загадка. Малко вероятно е тогавашните служби да са изпуснали от око подобна „диверсия“.
Ала сега е време да се върнем към уплашената Катя Ваковска, трийсетгодишната зеленоока жена с бледо лице, която недоумява откъде се е взел този висок и атлетичен чужденец, нахлул от ранни зори в дома ѝ.
Той заявява, че идва от името на „Александър“ и иска да говори с брат ѝ. Тя обяснява, че брат ѝ работи в редакцията на в. „Отечествен фронт“ и от заранта е на работа. Свързват се с него, той казва, че скоро ще си бъде вкъщи.
През това време Юбер се опитва да извлече възможно най-много информация от Катя. Но младата жена не знае много. Все пак става ясно, че загиналият Борис е бил номер 3 в организацията. А имало и някакъв тайнствен номер 2, който е оставял микрофилмите на рецепцията в хотел „Рила“.
Завърналият се брат потвърждава същото. И в този момент на вратата се звъни. А те не чакат никого. Набързо скриват Юбер в някакъв килер. На прага са двама милиционери и цивилният Зарджик. Единият от милиционерите има вид на горила, скулите на неандерталец и също толкова вдлъбнало чело, но за сметка на това разполага с огромни юмруци. Търсят „австриеца“.
Братът и сестрата твърдят, че в къщата няма никой друг. Но правят обиск и първото, на което попадат милиционерите, е коженият куфар на госта, зарязан в салона. Единият милиционер вади белезници, за да арестува Ваковски. Той оказва съпротива. Зарджик вади пистолет от джоба си, журналистът отклонява дулото му и следва изстрел. Зарджик пада убит, OSS 117 изскача от скривалището си и неутрализира другите двама милиционери, без те да успеят да видят лицето му.
Но явката е разкрита и трябва да бягат. Секретният агент не е никак доволен от началото си в София – още в първите часове губи прикритието си. Ваковски го съветва все пак да отиде в хотел „Рила“, където има запазена стая – милиционерите нямало как да го идентифицират. А те щели да се скрият в Княжево, в апартамента на негов колега, който бил им оставил ключа и заминал в командировка.
Нататък романът изобилства с безброй описания на София от онова време – ЦУМ, площад „Ленин“, „Балкантурист“ и особено на минералните извори в България, като в бележка под линия в романа се отбелязва, че те са петстотин и чрез тях се лекуват редица заболявания.
Така стигаме до новопостроения хотел „Рила“, където OSS 117 се опитва да разплете тайната на мрежата „Александр“. За целта той разполага само с една парола, връчена му от мистър Смит във Вашингтон. И тя е цитат от италианския писател Марчело Мосена (за когото не открих никакви данни): Ако трябваше да избирам второ отечество, моят избор ще бъде България. На което другото лице трябва да отговори: Това е страна, където щастието има реално значение. Каква музика за ушите на всеки българин!
И така на легендарния ас OSS 117 не му остава друго освен в потъналата в сняг София да обикаля из етажите на хотел „Рила“ и да повтаря споменатите думи с надеждата, че номер 2 ще клъвне на паролата. Ала това не се случва.
Накрая му се обажда лице от мрежата – някой си Васил Каравелов – който му разяснява какво представлява хотел „Рила“. Както във всеки друг голям хотел в България, тук действат агенти на ДС, в това число и отряд хубавици, ръководени от железния отдел кадри – Малена Петкова.
Но OSS 117 не се отказва. Регистрира се в държавното балнеолечение като болен турист и чака да му дойде реда за процедури. През останалото време красивата екскурзоводка Кристина го развежда из ротондата „Св. Георги“, „Света София“ и останалите туристически забележителности на София.
В това време българското контраразузнаване решава да действа превантивно. Въпросната Малена Петкова с безапелационен тон му нарежда да се яви в кабинета ѝ. С тон на следовател тя го пита кой всъщност е той. OSS 117 казва, че няма да разговаря в подобен тон, но тя повишавайки още повече глас, заявява, че той е разобличен и още утре сутринта трябва да се яви в Народната милиция. Агентът обмисля как да реагира, но в този момент за негова огромна почуда Петкова му протяга лист хартия, на който е написано: Това е страна, където щастието има реално значение. Паролата! Той не вярва на очите си. Номер 2 е пред него.
И докато сипе със суров тон заплахи, предназначени за ушите на онези, които ги подслушват, Малена Петкова му протяга второ листче, което след това също унищожава. От него става ясно, че мрежата е възстановена. Микрофилмите вече ще бъдат предавани на актьор от Народния театър, който ще ги препредава на Милена Николова, служителка в авиокомпанията КLM, а тя съответно на холандския пилот Петер Гроот.
И трето листче – OSS 117 е разкрит с помощта на съветски шпиони от ГРУ, един от които – Игор Стравинов – му се е представил като Димитър Ваковски, загинал по време на разпитите. Сестра му Катя, която не знае това, е била изнудвана да мълчи с надеждата да спаси брат си.
Юбер Бонисьор дьо ла Бат се покланя на тази жена и решава да действа „ва банк“. Излиза от страничната врата на хотела и изчаква за миг, убеден, че трябва да има засада. Една сянка се отлепва от стената и тръгва след него. Той се спуска по някакви стълби, навярно към ротондата „Св. Георги“, и без проблем зашеметява тръгналия след него агент. Сетне от ЦУМ хваща такси към Княжево.
Катя Ваковска е сама, „брат“ ѝ още го няма. Юбер си дава сметка, че има много малко шансове да се измъкне от тази заснежена страна, чийто език не говори, без нейна помощ. Идеята му е да плени Стравинов и да се възползва от документите му, което и прави. От особена важност за него е специалният пропуск, даден на агента на ГРУ, който задължава всички структури на МВР да му оказват съдействие. Така в заснежената нощ бежовият ЗИМ на руския агент ги отвежда на север – а не към югославската или гръцката граница, където преследвачите ги очакват. Следват описания на заледени обиколни пътища и селца, тънещи в мрак, случайна милионерска засада и ликвидирането на Стравинов от Катя, възневидяла убиеца на своя брат.
На другата вечер Юбер и Катя намират рибарска лодка, с която се опитват да преминат Дунава. Падналата мъгла и мрак не дават възможност на граничните катери да ги заловят. Накрая са принудени да плуват в ледените води и полуживи излизат на отсрещния бряг, където в далечината се вижда рибарска къща.
Мъжът, който ги посреща, казва, че няма да им задава никакви въпроси. Нали вижда, че те идват „оттам“ – от онези „клети българи“.
През 1968 г. Румъния на Чаушеску е в лагера на инакомислието, подобно на Титова Югославия. Финалът и на двата режима е кървав, но през 1968 г. Западът им отпуска щедри кредити, те са поели по „третия път“ на необвързаността и блещука пламъчето на надеждите.
Ние сме по-свободни от тях и можем да си позволим да бъдем и по-човечни – заявява на финала на романа онзи румънски рибар.
Какво остава тогава от думите на никога несъществувалия писател Марчело Мосена: Ако трябваше да избирам второ отечество, моят избор ще бъде България?
Остава романът „Пази се от българите“ (1969) с всички клишета от Студената война, които, дай Боже, да не възкръснат пак някой ден. Защото зад някои от тях се спотайват и горчиви за нас истини.