Leon Hugonnet, „Chez les Bulgares“, Paris, Albert Savine, editeur, 1888, 315 p.

Един от дефицитите на българския исторически разказ е, че той е центриран в себе си, пренебрегвайки външния поглед. В този смисъл книгата на френския кореспондент Леон Югоне „У българите“, за която писах в миналата си колонка, е невероятно ценно свидетелство, влагащо личен разказ в познатия ни „голям разказ“ за събитията. И тъй, стигаме до Сливница.

На 9 декември 1885 г. (по стар стил) френският специален кореспондент напуска София и заедно с полския художник Антони Пиотровски, който работи за престижното издание „Илюстрасион“, се отправя към позициите на Сливница. Решаващото сражение е отминало, а българската победа е факт. Целта им е да усетят духа на събитията. Температурите са доста под нулата, дърво и камък се пукат. По пътя техният впряг спира на няколко пъти. Конете не искат да продължат, натъквайки се на мъртви животни. Покрай бреговете на река Искър са изкопани траншеи. Многократно засичат коли от обоза, волски каруци, охранявани от хора от опълчението. Пристигат в Сливница към десет часа сутринта. Единственият хан в селището е превърнат в полева болница.

Югоне оглежда обстановката и оценява стратегическото значение на Сливница. Селището е само на двадесет и осем километра от София и ако го бяха превзели сърбите, те без проблем щяха да овладеят българската столица. Журналистът и художникът обикалят на кон пространството между Сливница и Драгоман. Навсякъде виждат ями, изровени от снарядите, множество мъртви коне, следи от сблъсъци тяло в тяло. От разговори с военни разбират, че подготовката е била от голямо значение. Българите са научени от турците и руснаците да правят окопи и насипи, сърбите се крият зад дърветата в гората, при тях няма предварителна защита.

След което двамата спътници минават старата сръбско-българска граница, стигат до Пирот, след което се отправят към Ниш. Там е бил военният арсенал на сърбите и преди да напуснат града, те го взривяват. Повечето от къщите са увредени или направо срутени. В един двор безразборно са нахвърляни пушки и всякакви други оръжия. Все едно, пише кореспондентът, че всичко това е измъкнато от град, върху който се е стекла лавата на Везувий.

Генералният щаб на княза е в малка къща в центъра на града, недалеч от джамията. Възрастен прислужник отвежда гостите на втория етаж. Личният секретар на принца, негов бивш съученик (Константин Стоилов?), е крайно любезен с тях. Югоне се среща с множество български офицери, учили в Русия, но никъде не среща нито един руснак. Докато в Белград е пълно с немски офицери, както и с руски, и дори с английски. Около княз Александър френският журналист забелязва само четирима немски офицери, сред които е и брат му.

Интересни са наблюденията на Югоне за живота в българската армия. Видимо е впечатлен от това как войниците спят на земята в зимни условия, без да палят огньове, или в малки палатки, каквито е виждал само в Африка и които не дават защита от студовете. Отбелязва и случаите на дизентерия. Котловата храна, която опитва, е добра, но според него българите ядат твърде много свинско.

Прави му впечатление и друго. Всеки ден княз Александър I Батенберг е на предната линия. Това е едно от качествата му, с което той силно повдига духа на войската. Самият княз споделя пред чуждите кореспонденти, че е силно впечатлен от дисциплината на българите. На практика няма дезертьори, с много редки изключения. А няма и наборни списъци, всеки би могъл лесно да се укрие. Ала никой не го прави. Войниците, пише Югоне, които отиват на бой хаотично, го правят така, все едно че отиват на поклонение.

Един стар гарибалдеец, с който специалният кореспондент се среща в Лом паланка, признава, че никога и в никоя страна не е виждал подобен ентусиазъм. Според Югоне думата дори не е точна:

Българите имат вид по-скоро да изпълняват религиозен дълг, отколкото да се подчиняват на голяма политическа идея. Ще се размишлява дълго върху неочаквания успех на българите; ще го приписват на щастливата случайност. По време на първите схватки на Сливница два български батальона, напълно пияни, се отправят начело с военна музика срещу сръбските позиции, без да се вълнуват от опасността, което хвърля в паника вражеските редове. Така те превземат пет километра височини. Може би този първи военен успех е окуражил българите. Те като цяло се опасяват от турците, но не и от сърбите, чиито офицери храбро са се сражаваха и сто и петдесет от тях паднаха на бойното поле.

Докато Югоне и Пиотровски са на българските предни позиции, опълченци се опитват да реквизират техния конски впряг и колата им. Затова кореспондентът и художникът решават да се върнат обратно в София, тъй като транспортът е „кът“ и има опасност да закъсат в студа.

Пътят назад е суров и изпълнен с опасности. Многократно засядат в преспите, има резки спирания и падания. Вече не различават дори телеграфните стълбове, тези последни фарове на цивилизацията. Пиотровски, чиято жена и деца живеят в Краков, споделя „руския опит“: ако замръкнеш и заспиш в снега, чака те сигурна смърт. По едно време Югоне се унася и заспива. Разбужда го силното разтърсване на Пиотровски, който го умолява да остане буден. В мрака се губят и колата закъсва. За щастие минава каруца със селяни, които ги упътват. Късно през нощта те отново са в София.

Тук Югоне, изчаквайки развоя на събитията, има достатъчно време, за да премисли българската реалност в поредица от кореспонденции. Според него сърбите са възпроизвели грешките на французите от войната през 1870 г., докато българите са извлекли поуки от войната през 1877–1878 г., усвоили са много и от руснаците, и от турците.

Прави му впечатление, че крал Милан е останал далеч от бойното поле, докато княз Александър е бил поне два пъти дневно на предните позиции, с което е наелектризирал своите войници. Сръбските пехотинци са стреляли от дистанция, а българите са щурмували „на нож“. Тактиката на княз Александър, почерпена от сраженията за Плевен, е била следната: през деня в отбрана, а след залез слънце – в атака. През нощта българите са копаели окопи, откъдето на другия ден са атакували противника. Сърбите не са усвоили този опит от турците и руснаците. Наличието на млади офицери във войската – след оттеглянето на руските инструктори – е огромният „плюс“, донесъл българската победа. И в случая кореспондентът се позовава на казаното от Горц паша – високопоставен немски офицер на турска служба: „Нацията, която в началото на войната е проявила смелостта да се отърве от старите генерали,  има най-големи шансове за победа“.

На следващо място е себеотрицанието на българския войник. По наблюденията на френския кореспондент този войник може да мине само с хляб и вода и да спи на земята. Дисциплиниран и търпелив е – качества, придобити по времето на османското господство, които със сигурност ще изчезнат някой ден с нарастването на националното самочувствие.

Югоне става свидетел в Сливница как няколко хиляди войници изчезват на смрачаване, за да търсят припаси из околните села, но отново се връщат на позициите си. Виждал е и как триста души вървят цяла нощ до София, за да си купят тютюн, а на другата заран се връщат обратно.

Особено впечатлен е от „турския елемент“, допринесъл за победата в Сръбско-българската война, за който се пише малко. Тук, признавам, и аз останах изненадан от това свидетелство на Югоне. Български офицери са споделили пред кореспондента, че мюсюлманите в армията са били винаги в предните редици и са увличали останалите. Нещо повече: от сто сребърни ордена за храброст, раздадени на войската, петнайсет са отишли при български турци.

Никога не бях чувал за това. Какво би могло да е обяснението?

Френският кореспондент дава следното описание на „макрорамката“: според преброяванията през 1881 г. населението на княжество България е 2 007 919 души, а жителите на Източна Румелия са 815 946 души. От тях в България живеят около 600 000 мюсюлмани, а в Източна Румелия – още 200 000. Те подлежат на военна служба и излъчват свои представители в Народното събрание. Техните депутати не са нито консерватори, нито либерали, а играят роля, сходна с тази на тогавашните ирландци в Британския парламент. Обичайно те подкрепят решенията на правителството. Още повече че огромната мюсюлманска емиграция след 1878 г. постепенно се преустановява.

В началото на конфликта, отбелязва Югоне, се е наблюдавало известно колебание в средите на българските мюсюлмани, на което княз Александър слага край. При пристигането си в Пловдив (след Съединението) той влиза в джамията и заръчва да се молят за султана и за него самия – акт, който не са дръзнали да сторят нито Алеко паша, нито Гаврил Кръстевич. Успокоени от действията на българското правителство, мюсюлманите в страната приемат, че се борят срещу общия враг, застрашаващ интегритета на Османската империя.

Според френския кореспондент княз Александър е проявил голяма държавническа мъдрост, като не е послушал съветниците си, които са настоявали да разоръжи мюсюлманите. Тогава едва ли е щял да избегне въставането им. А така със своята политическа сръчност той ги е влял в редовете на войската си. Съответно Османската империя се е лишила от основания да нахлуе в Източна Румелия.

Разговор с Гадбан ефенди

Високата порта е изпратила като свой комисар в Пловдив Гадбан ефенди – високопоставен дипломат, който веднага след Съединението се премества в София и се настанява в хотел „България“. Югоне се среща с него и установява приятелско връзки с този сирийски католик на турска служба.

Гадбан ефенди е високообразован мъж, който говори прекрасно френски. Свободомислещ е, но в същото време мисълта му изцяло отразява идеите на султан Абдул Хамид. Югоне го разпитва обстойно за всичко, включително за качествата на българите – за тяхната сдържаност, търпеливост и умение да понасят лишенията, които според него са се формирали в съвместния им живот с турците през вековете. Гадбан ефенди го потвърждава.

Тогава френският журналист недоумява – защо турците не са им дали по-рано автономия в рамките на империята? Не би ли избегнало това острите конфликти, довели до войната през 1877–1878 г.?

Отговорът на турския чиновник е неочакван. Той смята, че причината е в „турската толерантност“. Османската империя никога не е държала да налага своята религия и език, което би я вкарало в безкрайни битки. Докато е следвала този принцип категорично, тя е вървяла напред, стигайки до сърцето на Европа. Отстъплението от този принцип е било началото на разрухата.

Интересна гледна точка на сириец католик на турска служба.

По-нататък Гадан ефенди настоява, че Турската империя е наследник на Римската империя. Там отделните народности и религии не се смесват – важно е да почитат личността на императора (султана). Ето защо парламентарните институции на Запада не са приемливи за турците – те оспорват принципа на авторитета (властта), без да могат да го заместят. Той обяснява, че турското управление е патриархално, то възпроизвежда онова, което се случва в семейството. В този възглед има „добри“ и „лоши“ деца. Съответно султанът е онзи, който накланя везните.

Югоне иска да разбере докъде са склонни да стигнат турците. Не са ли те наясно, че ако не вкарат военни сили на Балканите, рискуват да изгубят Македония. Турският дипломатически пратеник е категоричен: Османската империя няма материални възможности за подобно нещо. За това ще са необходими десетки хиляди войници и поне 40 млн. франка за изграждане на укрепления и казарми. Откъде да дойдат тези пари? Според него с Берлинския договор Европа е отстъпила на Османската империя едно чисто илюзорно право.

Накрая френският кореспондент пита: не са ли турците шокирани да видят, че джамиите им в България са осквернени? Как гледат на факта, че техни 500 000 събратя мюсюлмани са били изклани през 1878 г.?

Гадбан ефенди отговаря:

Ние дадохме сами пример за това през 1877 г., когато превърнахме джамиите си в болници за ранените и в складове за войската. След нашето оттегляне българите продължиха да ги използват за тази цел, нещо, което не биха сторили, ако нямаше прецедент.

А по второто: вината е на нашите чиновници, които избягаха, а трябваше да останат по местата си при идването на руснаците. Уплашеното турско население хукна по пътищата, най-ценното бе натоварено на каруците. Нападателите ги пресрещаха по пътищата и ги избиваха.

София и тържествата за победата

Едни от най-интересните страници в книгата „У българите“ са посветени на новата столица. Югоне я намира удвоена, спрямо онзи град, който е посетил през 1878 г., но не и радикално променена.

За щастие, пише той, българите са имали здрав разум да надградят новото над старото, запазвайки историческото старо ядро. Дали този здрав разум не ни е напуснал днес? Френският журналист намира, че във всички столици на нови държави е възприет отвратителният вкус на архитектурната „ширпотреба“. Съзира тази тенденция и в София, без да крие, че държи на оригиналността на градовете в Ориента.

В тогавашна София не са изкоренили големите дървета по основните улици, често далеч по-ценни от къщите, които пазят със сянката си. От двете страни на най-централната улица той съзира две антични сгради във византийски стил – от червени тухлички, съчетани с камък. Преброява около пет или шест джамии в София. В едната от тях, която определя като най-голямата, е настанена държавната печатница (вероятно става дума за Буюк джамия – днешния Археологически музей). Силно впечатлен е от древната византийска църква „Св. София“, дала името на града, но впоследствие превърната в джамия, за което свидетелства събореното ѝ минаре, чиито останки той вижда. Според него древната базилика е била скъсена на дължина и порталът ѝ е бил съборен, като северната ѝ част е изцяло в руини. И още: преброява в София около четиридесет турски чешми, солидни и иззидани от камък, в четириъгълна форма с характерно скъсяване на горната част. На всички тях има красиви надписи на арабски. На Югоне особено се нравят уличките на гилдиите (около несъществуващата днес улица „Търговска“) – на златарите, кожарите, месарите, шивачите, както и Солни пазар.

По онова време, пише той, София изобщо не е най-населеният град в България, дори поради факта, че е изгубила по-голямата част от мюсюлманските си жители. Внимателно се вглежда и в новите здания на столицата. Княжеският дворец му се струва твърде еклектична сграда, напълно лишена от стил. Префасонирането му е глътнало около 3 млн. франка, а стойността му най-вероятно е една трета от тази сума. Пита се и дали княз Александър не скучае ужасно в тази обширна сграда, обслужван от 300 камериери, на които трябва за плаща възнаграждения от сравнително скромната си цивилна листа от 600 000 франка.

Подробно се спира и на споровете около избора на София за център на Българското княжество. Допуска, че са си спомнили за Константин Велики, който е искал да превърне този град в център на империята си. И наистина, градът е добре разположен, за да господства над целия Балкански полуостров; но Търново би подобавало повече на една по-малко амбициозна България. Изборът на София, отбелязва той, заявява намеренията да се вземе някой ден Македония и да се стигне чак до Егейско море. Европа не е схванала това и не се е намесила овреме. А вече е твърде късно.

Междувременно, отбелязва Югоне, се стига до сръбско-българското примирие. По данните, с които той разполага, нещата са протекли по следния начин. Граф Кевенхюлер, пълномощен представител на Австро-Унгария, е отишъл в Пирот при княз Александър, като му е заявил в прав текст, че ако не спре дотук, ще срещне австро-унгарски военни части, които ще му попречат да навлезе по-нататък в Сърбия, а в същото време руснаците ще окупират България. Българските министри заявили, че искат официална декларация от Виена, на която ще могат да отговорят на следващия ден. Княз Александър обаче се възмутил, че поданиците му не вярват на думата на един австрийски благородник и приел примирието. Впоследствие се оказало, че граф Кевенхюлер не е получавал подобни инструкции от Виена и че е ангажирал своето правителство, без да го консултира. Чуждестранните военни аташета, дошли на крака в Пирот, се опитват да намалят горчивината на княза от отнетата му победа. Заявяват, че на цяла Европа е ясно кой е победителят.

Връщането на княза в София е истински триумф. Югоне описва денонощната подготовка за честването, по което се работи ден и нощ в продължение на 48 часа. Издигат триумфална арка на входа на града. Пред двореца сковават дървени обелиски, обвити в драперии. Цели улици наподобяват триумфални арки. Последната нощ преди честванията столицата е огряна от огньовете, на които се греят работниците. На сутринта тържествата започват, без да са махнати някои от скелетата.

Чуждите консули се събират в австрийската легация, за да консултират поведението си. Все пак би трябвало да са неутрални, затова решават да присъстват на честванията, но не и на тържественото богослужение. Самият Югоне е в множеството, в студа чака с часове на мястото на тогавашната Вайсова воденица (близо до днешният площад „Възраждане“), цялата обвита във френски и български знамена. Пред себе си вижда министър-председателя Петко Каравелов, когото определя като „най-забележителния мъж в България“: В него няма нищо византийско, минал е през руско образование, но е с революционни тенденции. Пламенен патриот, той иска да освободи страната си от московския деспотизъм, в чиято вреда няма никакви съмнения. Разказват, че си купил шест нови ризи, когато узнал за победата при Сливница. Той не блести с елегантност, както впрочем и останалите му съотечественици.

И за да внесе пиперливост в разказа си, френският кореспондент съобщава колко княз Александър останал скандализиран, когато депутати го посещавали в двореца в кожуси, а съпругата на един министър дори дошла само в долна фуста. Но нищо от тези пикантерии не затъмнява тържествата. В единадесет часа князът минава под арката на победителите. Язди кон и носи ботуши, а не обувки с навуща, с каквито е ходил по предните позиции и които в армията наричат „царските цървули“. Събралото се множество радостно се втурва към него, невъзможно му е да продължи. Около двореца хора издигат плакати, на които са изписани имената на победите: Сливница, Драгоман, Цариброд, Пирот. Накрая князът все пак успява да стигне до чуждите консули. Слиза от коня, ръкува се с всеки от тях. Казва, че присъствието им е чест за него и армията му. Тогава Югоне вижда княз Александър Батенберг за първи път отблизо и може да разгледа лицето му:

Той притежава хубава глава, орлов нос, кафява и грижливо поддържана брада. Очите му, малко по-малки от тези на хората от Ориента, говорят, че е човек от Севера. Спокоен и открит, без ни най-малко да е главозамаян от успеха си, той прави чудесно впечатление. Князът е сроден със знатни австрийски родове, както и с английската кралица.

Това е апотеозът на княз Александър I Батенберг. В последната глава на книгата си, излязла през 1888 г., Югоне накратко описва и неговото детрониране (по материали на негови колеги). Ала това е вече друга история, която той завършва с думите:

Тъжно е да се мисли, че мирът в Европа е винаги под заплаха и че милиони хора могат да си прережат гърлата в един или друг миг, защото някой немски принц е поискал да се ожени за дъщеря на владетелски дом, внучка на кралицата на Англия. Този съюз очевидно е бил невъзможен, докато е васал на мюсюлмански суверен, поради което той нахлува в Румелия, за да стане независим. И поради подобно дребно обстоятелство европейското равновесие се е разклатило! Защо да се чудим тогава, че народите губят доверие, а правителствата – престижа си!

Още по темата:
Тони Николов, „У българите“ – един френски поглед от 1885 г.