„Георги Раковски. Автентични писма и документи“[1] ни дава убедителни възможности за многостранно четене на историческата и авторската личност. Под №44 в архива е документ, който авторът е именувал „Журнал“. Редакторите на изданието уточняват в бележка в полето: „от фр. език, но със значение на регистър, списък“. В списъка са включени книги, които Раковски притежава и използването на които може да бъде проследено в съчиненията му. Михаил Арнаудов, който цитира част от изданията, има предвид два бележника на писателя – от Котел в 1854 г. и от Одеса в 1858 г.[2]. Регистърът от книги, обозначен Одеса [вер. 1858 г.], е включен в новопубликувания архив. Документът е двадесетина ръкописни страници[3]. Изрядно, по области на знанието, номерирани са изписани заглавия, разкриващи едновременно многостранните втурвания на една безпокойна мисъл и систематична подреденост. Всяко отделение в регистъра, обозначено с наименование, има отделна номерация – знаков образ на нивата на познание (диференцирани и свързани). Списъкът на книги все още не е библиотека. Не толкова заради изминалото време, но най-вече поради премеждията на пронизан от героизъм и трагизъм живот, под въпрос е физическото запазване на книги, които могат да се нарекат „библиотеката на Раковски“. И все пак – при привидната си разнопосочност регистърът от заглавия в документ №44 отваря познавателните модалности на културна саморефлексия и мисловна архитектура, съграждащи културна идентичност. Забележителни усилия на най-тревожния ум на българския XIX век. Забележителна за неспокойния живот на революционера Раковски библиотека.

Библиотеката се отваря с рубриката „Речници различни“: църковнославянски, старобългарски, гръцко-руски, три френски речника, речник от Н. Г. „Вероятно Найден Геров“, отбелязват в бележка съставителите. Ако реферираме библиографски изданието: „Българский речник. Съставен от Найдена Герова“ (Санкт Петербург, 1856). „Самскритски книги“ – под това озаглавяване Раковски отбелязва две издания, едното от тях – индийска митология с речник. Срещу номерирания списък „Разни француски книги“ в редакторска бележка е коментирано „20 книги, между които много исторически“. В сп. „Българска старина“ Раковски цитира обстойно пасажи на френски език, коментира идеи и спори с Е. Бюрнуф, позовава се на „Речник на световната митология“, издаден в Париж в 1854 г., за да защити хипотезата си за „древността на българския език“. В пробния брой на в. „Дунавски лебед“ (1857) Раковски разграничава като културен генезис старобългарските ръкописни паметници от печатните издания, в които те са публикувани през XIX век в Русия. През тази диференциация подрежда книжния регистър, като включва под рубриката „Старобългарски паметници“ пет книжовни паметника, цитирани по печатни издания от XIX в.: книгата „Йоан Екзарх Български“ на Калайдович от 1824 г.; Манасиева летопис – издание в Москва от 1842 г.; Остромирово евангелие с две издания – от 1843 г. и 1853 г. Под рубрика „Ръкописи български“ с нова номерация списъкът продължава с шест преписа на богослужебни книги, сред които препис на граматика от 1655 г. Следваща рубрика „Църковни разни книги“ включва две библии, едната от които, записана като „гръцка“, е в руско издание от 1821 г. Разграниченията, през които е съставен регистърът, диференцират полета на знание и битие на книгата (ръкописно и печатно), провеждат културно-контекстуални отграничавания и свързвания, персонализират познанието. В отделението „Венелинови книжа“, в което са изброени седем заглавия, Раковски обособява книги, чието въздействие се проявява в културната саморефлексия на „първата генерация историци и фолклористи“ през Възраждането, по оценката на М. Арнаудов. Следващото отделение „Разни руски книги“ включва 21 заглавия на исторически, етнографски, географски, езиковедски проучвания. В друго отделение, отбелязани като „Руски филологически“, са изброени 15 заглавия. Без библиографски референции, те по-скоро очертават поле на историко-критически изследвания на старобългарски и древно-славянски паметници. Когато разчетем в записа от този отдел „Български грамоти Апр.“ изданието на В. Априлов от 1845 г., „което съдържа интересни езикови паметници, придружени с руски превод и коментар“[4]; когато посочените в списъка единствено със заглавията си две книги реферираме с името на автора – Спиридон Палаузов и с библиография на изданията „Век болгарскаго царя Симеона“ (Санкт Петербург, 1852) и „Синодик царя Борила“ (Москва, 1855), разбираме, че Раковски отново ни е изправил пред исторически възел между културна принадлежност, културна прагматика и културна идентичност.

„Болгарски грамоти, собрани и переведени на руский язик и обяснени“ на В. Априлов и „Синодик царя Борила“ на Сп. Палаузов въвеждат в научния свят оригинални старобългарски паметници. „Век болгарскаго царя Симеона“ е историографско изследване на Сп. Палаузов, „Денница новоболгарскаго образования“ на Априлов обсъжда новобългарската просвета и школното дело в новооткритото Габровско училище. Всички те са писани на руски език, но Раковски поставя „Денница…“ на Априлов в отдел „Български книги“. Класифицирайки знанието в графи, обяснимо за списък с книги, Раковски прави видим проблематичен познавателен възел (предмет на проучване, език на писане, място на издаване), който литературноисторическата наука след Освобождението, през ХХ в. и след това последователно и конкретно ще разрешава. Полето на литературната наука се структурира от познавателни пулсации и възврати, които времето прави видими, уверяват ни съвременните изследвания „Йоан Екзарх Български“ и „Цар и век: Времето на Симеона“ на Христо Трендафилов^[5].

Разчитайки почерка на Раковски, непълното изписване на библиографски данни, понякога неразбираемите съкращения, все повече се убеждаваме, че тези страници не са само списък на книги, което би означавало линеен порядък. Условно е да се определят като библиография при непоследователните референции за автор, година, място на издаване. Поради обособените и наименовани отдели, всеки със свои записи, може би – регистър отговаря на по-сложната система на класификация, която е приложена. Когато полето на знание и фактическите данни на определен отдел поставят въпрос към предишния, налице е семантична подредба, следваща „насочваща идея“ (Еко). Ако мислим библиотека в смисъл на архитектура, при непрекъснатите и насочвани преходи между различни отдели се открояват семантични полета на свързване, пресичане, оразличаване, производство на значение. А когато пространството се разшири с измерението „време“, библиотека е семиотична метафора на културната комуникация.

Пример, който проявява същностна за възрожденския контекст проблематизация, е книгата, записана в регистъра като „Исторiя Словено-Българскаго народа 1801“, описанието на която не посочва автор, поставена е в отдел „Сръбски книги“. „История славеноболгарског народа“ (1801) на Атанас Нескович „следва самостоятелна авторска концепция“ като „прекомпозира заетия фактически материал“ от издадената „с материалната помощ на български търговци“ четиритомна „История разних словенских народов…“ (Виена, 1794) на Йован Раич, пише Ив. Радев. Пояснява: „Нескович трансформира материала от написаната на сръбско-черковнославянски език „История“ на архим. Йован Раич във време (1801 г.), когато нито нормите на сръбския, нито на българския книжовен език са установени и общоприети“^[6]. В отдел „Сръбски книги“ са посочени шест заглавия, започващи от издание с името на Караджич. Обособен е отдел „Турски книги“ – пет заглавия, сред които турско-„француска“ граматика, „француско“-турски разговорник. Списъчната рубрика „Гръцки книги“ недостатъчно илюстрира лингвистичната изобретателност на Раковски и трябва да се позовем отново на „Българска старина“, където, интерпретирайки българския език като „ключ за елински язик“, издателят на списанието цитира пасажи от Лукиан, Аристотел, Тукидид, Платон в свой превод (историчността на превод на Платон от Раковски съвременната филологическа мисъл оценява^[7]). Необходимо е да разчетем сред осемте позовавания в регистъра „Гръцки книги“, изписано без библиографска референция, името на поета романтик Панайотис Суцос, за да прекосим отново мислено всички отдели, отбелязвайки номинациите за поезия при руски и турски книги, които досега не сме приемали за значещи. Може да предполагаме как поетът Раковски е чел „Риторика“ – заглавие сред гръцките книги, което също няма ясно библиографско означаване, но е ясно, че за автора на „Горски пътник“ възвишеният стил на поезията означава търсена затрудненост на изказа.

Инструментализирал историческото въображение в проучванията си по етнография, етнология, сравнителна лингвистика, лингвистична антропология, историческа етимология, в книжния регистър „Журнал“ Раковски ни е дал модел на подредба на знание – едновременно инструмент и семиотизация. Поставил е въпроса за субекта на познание, на историко-културна рефлексия и културна комуникация. Отдел „Български книги“ включва 30 заглавия (и осем в отделна номерация), но въпросът не е в количествените тактове на информационното поле. По допускане – разгледаните досега рубрики „други книги“ отразяват лични предпочитания за четене, работни екземпляри, както и налични в момента при автора. Описът на български книги е съставян с разгръщане на обхвата във времето, изграждан е с идея за динамика, която трябва да бъде следвана и регистрирана. Смисловият ред е нехронологичен, но исторически. Чрез отдел „Български книги“ в регистъра започва да работи кодът на литературната история. Пресичането на списъците на различните отдели в регистъра семиотизира културната комуникация, поставяйки новата българска книжовност в историко-културен разрез.

С две заглавия на исторически книги, четири издания по география, три граматики и четири позовавания, които отвеждат към периодични издания, рубриката „Български книги“ диференцира полета на знание във възрожденската книжнина. Списъкът започва с „Царственникъ бългр.“ – начало, отвеждащо едновременно към Паисий и новобългарската печатна книга. Може да четем отдел „Български книги“ от архива на Раковски като критическа библиография, което означава проведен от съставителя избор на издания, постигнат контекстуален разрез, семантизиран списъчен ред. Ще забележим, че библиографското позоваване е непълно, невинаги са ясни съкращенията, които трябва да се разчитат в почерка на Раковски, не е посочвано мястото на издаване, понякога и годината, изписвана обаче винаги точно. Историко-литературните и литературоведските проблематизации, които този списък на книги поставя, е познавателен хоризонт, който литературната история ще продължи да разисква. Това са всъщност показателни за възрожденската културна история проблематизации – начало на Българското възраждане, отношение между превод и авторство, дискурсивни синтези в едно издание между преводна творба и авторски предговор или речник на преводача (въпроси, които Ив. Шишманов^[8], Б. Пенев, М. Арнаудов, В. Пундев поставят); отношение между ръкопис и книга (историзирано от Н. Аретов, Н. Чернокожев[9]). Познавателна стойност с нарастваща функция, способност да разгръща семантични обеми и да семиотизира подредбата на знанието – кодекс на ръкописи и книги – може би това е най-точното определяне на целия списъчен документ от архива на Раковски.  

Продължаваме аналитичния оглед на отдел „Български книги“. Списъкът, който включва печатни издания след 30-те години на възрожденския XIX в., недвусмислено поставя книгата като знак за литература. За да разчетем и нормализираме библиографски записите, ще използваме енциклопедичния ресурс на „Книга за книгите“ (2004), ще контекстуализираме изданията през оптиката на литературни историци. Отбелязваме прагматичния характер на новобългарската книжнина, който регистърът акцентува с четири издания по география: „Общое землеописание вкратце за сичката земля“ (Смирна, 1843) на К. Фотинов; „Землеописание“ (Крагуевац, 1835) на Неофит Бозвели, „Математическа география. Част I“ (Одеса, 1842) и „Всеобща география“ (Белград, 1843) на Богоров. За географията на Фотинов, превод от гръцки, и Б. Пенев, и В. Пундев отбелязват авторска част в описанията на българските градове, население, исторически паметници. „Всеобща география“ на Богоров, превод от руски, излиза с предговор, който неочаквано за това издание разисква правописни въпроси, но резултат от езиковите пристрастия на преводача според Б. Пенев е „естественият и понятен език“ на учебника. „Землеописание“ на Неофит Бозвели (както и при Фотинов) е география на отечество на градовете. И Арнаудов, и Пенев отбелязват авторския характер на изданието. Б. Пенев посочва данните за съвременното състояние и историческите бележки за българските градове. Списъкът от новобългарски книги, съставен от Раковски, включва три граматики – „Граматика Славено-Болгарска“ (Будим, 1836) на Христаки Павлович; „Първичка българска граматика“ (Букурещ, 1844) на Богоров; „Краткое и ясное изложение на гречески язик“ (Белград, 1835) на Неофит Рилски. И Б. Пенев, и Ив. Шишманов посочват предговора на гръцката граматика, предназначена за българските училища, в който Неофит Рилски, едновременно ренесансов и модерен творец, обосновава изучаването на езика (езиците) като епистемна прозрачност към знанието (науките).

В регистъра има и съкратено изписани заглавия, чиито пълни библиографски данни, можем да разчетем през „Книга за книгите“[10] (индекси №98; №99) – „Душесловие за поучение на децата“, превод от гръцки К. Фотинов (Смирна, 1852); „Пространний христианский катихизис“, превод Н. Х. Касапски (Белград, 1852). Отбелязваме наличието на „Заради возрождение новой болгарской словесности“ (Букурещ, 1842) от М. Кифалов, превод на книга на Венелин. Приемаме за показателно, че автор на съчинения, рефлексия върху книжовността и образованието, е радетелят за новобългарска просвета, попечителят на Габровското светско училище В. Априлов. Регистърът посочва: „Денница новоболгарскаго образования“ (Одеса, 1841). При следващото заглавие трябва да сме внимателни в разчитането, тъй като е изписано „Нѣколко мысли за бълг. язи.“. Най-вече поради това, че заглавието в списъка е след „Завѣщанiе Априлова“, приемаме, че референцията е за „Мисли за сегашното българско учение“ (Одеса, 1847), съчинение на Априлов, което и В. Пундев, и Б. Пенев смятат за знаково в дебата за езика, който се води през Възраждането. Срещаме два пъти едно заглавие, веднъж отбелязано като „Български книж. Апри.“, което с убеденост може да реферираме като „Българските книжици, или на кое словенско племе собствено принадлежи кириловската азбука?“ (Одеса, 1841), първия публикуван труд на Априлов, който Б. Пенев представя като полемична защита. Втори път в списъка е отбелязано „Български книжици“, но тъй като в графата за наличност срещу този запис са посочени десет броя, допускането е, че се има предвид цариградското списание с това наименование. Въпреки непълните библиографски данни, а може би точно защото търсенето им произвежда значещи връзки, регистърът сам подсказва отговора. Следвайки отбелязаното в архивния списъка като „Мясецослов 1857“, в „Книга за книгите“ попадаме на календар „Месецослов за 1857“ с обнародвано известие за създаване на Българска община към храм „Св. Стефан“ в Цариград. В начинанието „дейно участие вземат Г. С. Раковски, Неофит Рилски, Ал. Екзарх, братя Н. и Хр. Тъпчилещови, Г. Кръстевич и др.“. По инициатива на Общината през 1857 г. се образува книжовно дружество „Българска книжнина“, което от началото на следващата година ще започне издаването на сп. „Български книжици“[11]. Следвайки логиката на асоциативната последователност, приемаме, че изписаното в регистъра за втори път „Български книжици“ се отнася за списанието, тъй като след него е посочено също списание, започнало да излиза във Виена през септември 1850 г.: „Мирозренiе въ Виена, 5 бр.“. Отбелязано е и „Любослов. Фотинова“ – първото възрожденско списание, което К. Фотинов издава в Смирна. Записът, направен с импулсивен почерк, „Бълг. народ. извест. Бого.“ затруднява прякото си разчитане. Допускането, че съкратеното име е на Богоров, поставя въпрос за книжното издание, за което се отнася. В том трети на историята на Б. Пенев намираме разчитане на информационната единица, която скрита във вътрешен обем, може да остане незабелязана. На 20 апр. 1846 г. в Лайпциг Ив. Богоров започва издаването в. „Български орел“. На 20 септ. 1846 г. „вторият брой на вестника излиза под скромното име „Българский народен известник“.

Списъкът в архива на Раковски сочи книжни страници, които носят типографските различия на печатниците в Крагуевац, Нови Сад, Одеса, Букурещ, Смирна, Липиска, Виена, обложки с обяснително разклоняващо се изписване на заглавието и съответната визуална стилистика, или материалността на книгите и списанията, а те, от своя страна, сочат своя притежател в кипежа на реалност, в книжовните събития на която дейно участва. Регистърът е семантична подредба, кодирана от знанието на съставящия го, която отваря вътрешни смислови обеми и преходи. При цялата лаконичност на списъчно изреждане в този архивен документ, механизмът на семиотизация ни позволява да прочетем Възраждането като рефлексивен обрат, осъществен в определен исторически контекст. Освен прозрение в дълбините на културната древност, Раковски има поглед към актуалността на своята книжовна и литературна съвременност, който отвъд границите на столетията литературните историци ще потвърждават. Кодексът на ръкописи и книги започва да работи като литературна история. Литературна история с рационализъм, културно достойнство и ясен поглед в бъдещето. Документите в новопубликувания архив „Георги Раковски. Автентични писма и документи“ (2022) разкриват Раковски като археолог на културата, политически мислител и революционен деец, прозрял свързаността между култура – политика – независимост.

––––                                                                       

[1] Раковски, Г. Автентични писма и документи. Т. 1. Съст. Пл. Митев, Н. Манолова-Николова. – София: УИ „Св. Климент Охридски“, 2022.
[2] Арнаудов, М. Очерци по българския фолклор. Трето фототипно издание. Т. 1. – София: Акад. изд. Проф. М. Дринов, 1996, с. 241– 242.
[3] Архивен документ №44 „Журнал“ е ръкописен, поради което всяко цитирането по него, ще следва стриктно изписването и съкращенията на оригинала.
[4] Пенев, Б. История на новата българска литература. Том III. Българска литература през първата половина на XIX век. Под ред. на Борис Йоцов. – София: Държавна печатница, 1933, с. 651.
[5] Трендафилов, Хр. Йоан Екзарх Български“. – София: Време, 2001; Трендафилов, Хр. Цар и век: Времето на Симеона. – Шумен: УИ „Епископ Константин Преславски“, 2017.
[6] Радев, Ив. История на българската литература през Възраждането. – Велико Търново: Абагар, 1997, с. 97–100.
[7] Спасова, Андр. Георги Раковски и античната древност: идеологически употреби (Как Раковски чете Платоновия „Кратил“). В: Хоризонти на словото. Сборник в чест на 80-годишнината на проф. Кирил Топалов. Съст. Н. Чернокожев, Андр. Спасова, Вл. Игнатов. – София: УИ „Св. Климент Охридски“, 2023, с. 276–292.
[8] Шишманов, Ив., Увод в историята на Българското възраждане. // Шишманов, Ив. Д. Избрани съчинения. Под ред. на Г. Димов. Т. I. Българско възраждане. Студии. – София: БАН, 1965, с. 31–73.
[9] Аретов, Н., Чернокожев, Н. Българска литература XVIII–XIX век. Един опит за история. – София: Анубис, 2006, с. 42–52.
[10] Книга за книгите. Съст. Л. Василева, Л. Янакиева, М. Лачев, Н. Данова, Р. Кирилова, Р. Радкова. Предг. Н. Жечев, Р. Радкова. – София: Акад. изд. „Марин Дринов”, 2004.
[11] Пак, там, с. 146–147.