Михаил Шишкин, „Моите. Есета за руската литература“, превод от руски Деян Кюранов, издателство „Колибри“, 2025 г.
Дали и доколко прочутата фраза от писмата на Флобер, че литературата е единственият начин да понесеш съществуването, е приложима и днес във време на война? Струва ми се, че есетата за руската литература на известния писател Михаил Шишкин, избрал да напусне родината си още през 1995 г. (по време на първата чеченска война), дават много важен и съществен отговор на този въпрос. Имах честта да съм модератор тези дни на срещите му с читатели в София и Пловдив, поради което и ще си позволя да напиша тези редове в по-личен план, а не като външен или „обективен рецензент“.
„Моите“ е „книга разговор“ с десетима руски писатели, значими за Шишкин. Повечето от тях са сред най-големите руски класици, част от корпус на „великата руска литература“ (Пушкин, Гогол, Гончаров, Тургенев, Достоевски, Толстой, Чехов). Последните трима са по-малко познати или почти непознати (Пришвин, Шаров, Рагозин).
Кое налага необходимостта от подобен разговор с други руски писатели „изотвътре“, през границите на времето и в окопите на настоящето?
Онова, което „Моите“ се стреми да стори, е не само да преобърне културните пластове, а да изведе някои от „най-прокълнатите въпроси“ на днешната руска участ.
„Главното е да не се мълчи. Думите идват сами“ – често повтаряше Шишкин по време на представянията в България на тази негова изстрадана книга. Тъй като днес Русия живее, сякаш нищо не се случва, и мнозинството от хората, които отговарят за думите и сглобяват картината, мълчат.
Ако писателят, който трябва да говори на висок глас, „безмълства“, тогава усещането за безсилие започва да тегне по смазващ начин. И това днес се усеща особено силно не само в Русия.
Михаил Шишкин е от хората, избрали да не мълчат, а да отстояват своята култура и достойнството на своя език във време на варварство, което никога не е било лесно.
Онова, срещу което авторът въстава в книгата си, са опитите на една империя (в случая руската) да пороби своите граждани, включително и писателите си, свеждайки ги до „безгласни букви“, до певци на нейните завоевания и кръвопролития. За което той размишлява на висок глас в „Моите“, в разговор с литературните си „родители“:
Бъдното боде художника. Черният квадрат на Малевич е видяното от него бъдеще. В него бяха Първата световна война, Гражданската, ГУЛАГ.
Мисля, че не само аз сега виждам Русия като черен квадрат.
Хванали са се да претрошат гръбнака на руската култура, както преди сто години.
Литературата, в крайна сметка, от всичко вади полза, дори от претрошен гръбнак. Без Колима нямаше да ги има „Колимските разкази“. Литературата е безразлична към съдбата на писателите, за нея важат само текстовете. Докато има жив език, текстове ще се раждат.
Но литературата за какво е?
Въпрос, съдържащ в себе си много болка.
Войната на Русия срещу Украйна пределно изостри всички тези проблеми. Оттук тръгва и желанието на един голям руски писател, какъвто е Михаил Шишкин, „да разбере“ как абсолютното зло е могло да се пръкне от „неговия свят“. Дали руските класици, дали му толкова много, както и на световната цивилизация, са могли да предпазят своята култура? Или напротив, Пушкин или Достоевски, а и не само те, са попаднали в капана на имперското и на практика са претърпели провал във времето?
Не е лесно да се даде отговор на тези въпроси. Но е факт, че днес руското население поддържа войната срещу Украйна, захранвано с патриотичните клишета на пропагандата. И че нито един преподавател в тази безмерна страна, както често ни напомня Шишкин, не би дръзнал да цитира думите на Толстой, че „патриотизмът е робство“ в час по литература и пред портрета на великия класик.
Онова, което най-силно тревожи писателя Шишкин, е връщането към „племенното съзнание“. Защото е по-лесно да върнеш хората в състояние на несвобода, облягайки се на „силния вожд“, отколкото да възпиташ свободни личности. Така е било в нацистка Германия, така беше в годините на комунистическия режим, така е и в днешна Русия. Дано да не стане така и в България. Затова книгата „Моите“ е важна за всички нас.
През тези „разговори“ с Пушкин и Гогол, с Толстой и Достоевски виждаме как непрекъснато се възпроизвежда една и съща „имперска парадигма“. Властта в Кремъл е убедена, че има монопол над всичко: над земята и народа, над културата и езика. И че всеки, който говори руски (на езика на империята), е неин роб, а всяко кътче, където се говори руски, е нейна земя. За тази власт да бъдеш руснак е равносилно на това да бъдеш роб.
Михаил Шишкин е руснак и руски писател, който не иска да бъде ничий роб. Поради което е написал книгата „Моите“ – равносметка на войната, която руската империя е водила и води срещу свободата:
Западът, Изтокът, Югът и Северът – всички те са ни изконни врагове! Москва засити душите боярски и холòпски, когато се самообяви за Ковчега на истинната вяра сред океана от неверници и направи служенето на Царя и Отечеството залог за Спасението.
По времето, когато на Запад Шекспир е записвал монолога на Хамлет, писатели и поети в Русия не е имало изобщо. Само царе и юродиви. От Бога. Всички останали са били само изпълнителни – каквото заповяда началството. Началството заповядвало война.
За войната на началството му трябвало нещо, което холопите не можели да му дадат: съвременни военни технологии. Петър викнал от Европа топчии – но пристигнали хора. Изящният образ „прозорец към Европа“ бил измислен от писател – от Франческо Алгароти в книгата му Lettere sulla Russia („Писма за Русия“), излязла през 1759 г. Не прозорец бил изсякъл Петър – а пробил дупка под ватерлинията! Съвременните технологии искат образование, а образованието неминуемо довлича понятието „свобода на личността“.
Тук именно е и разковничето според Михаил Шишкин. Властта в Путинова Русия се нуждае единствено от „покорни роби“. Но има един лек срещу поробеното съзнание: критичното мислене. А то върви заедно с образованието, с просвещението.
Ако не може да се спаси страната, може да се спаси културата ѝ – чух често да повтаря тези дни Михаил Шишкин. В което е и истинската битка – как да се съхрани истинската руска култура, откъсната от територията на империята. Как от „руска литература на патриотизма“ да се премине към литература на руски език. Кауза, която Шишкин отстоява и чрез създадената от него награда за рускоезична литература „Дар“ – на името на последния руски роман на Владимир Набоков.
Затова и книгата „Моите“ завършва с „въпроса на въпросите“, който няма как да не разбуни духовете:
За какво е руската култура?
Само текстът може да върне достойнството на руската литература. Текстът-изкупление. И трябва да го напише не емигрант, а човек, който е седял в окопа в Украйна и се е питал: Кой съм аз? Какво правя тука? За какво е тази война? Защо ние, руснаците, сме фашисти?
Ще бъде ли написан този текст?
Бог знае.
