Стана тъмно. Тогава докараха новите. На газ решиха да не му правят операция. Чу как лекарите тревожно се отдалечиха. Сложиха го в едно ъгълче, заградено с параван. Раненият чуваше много добре, сигурно от болката. Всяко нещо: как в дъното си приказват, как чешмата капе навън. През отворения прозорец усещаше също така много миризми. Помъчи се да определи дали войната има мирис, но не си спомни нищо. В стаята миришеше дори не на болница, а само на тихо кашляне. Бавно го обземаше едно нощно, студено от въздуха чувство. Приятно беше – почиваше си. Тази войнишка умора – дълга, набита колкото си искаш в гърдите му като токовете на чепиците – бавно изтляваше, превръщаше се само в усещане.
Почувства как до параванчето седна някой. Той дишаше право в небето – сега голямо колкото прозореца.
– Кой е? – попита войникът.
– Сестрата съм. По-тихо де, хората спят.
Войникът се засрами от гласа си. Наистина, къде е свикнал да говори в стая. Или мълчат, или понякога реват между гърмежите, искат да си кажат някоя дума. Стана му тъжно за онези думи, с които разговаряха преди.
– Сестричке, позволи да питам…
– Питай, само че тихо.
– Какво казаха лекарите?
– Тихо, тихо. Утре ще кажат, сега е тъмно.
– Сестричке, трудно дишам. Кажи ми!
Сестрата имаше объл, красив, някак обещаващ глас. Ей такъв глас можеш да чуеш на село вечер, като се прибираш по уличките. Така говорят в тъмното момичетата. На село по това време уж спят, а то кравите преживят, мирише на издоено мляко, нещо минава над челото ти и как се спи в такова време. То и сега на войника не му се спи. Слуша как диша сестричката. Вижда небето… Тихо е. Беше чувал, някой беше разправял, че когато е толкова тихо, може да се чуе как звездите звънят.
– Сестричке, знаеш ли, когато ставало тихо, като ей сега, понякога можело да се чуе как звездите звънят. – Но нищо не чуваше, гледаше ги, леко трептят, дишат.
Сякаш видя как сестрата се ослуша.
– Вярно! Звънят! Чу ли? Аз ги чух.
Сега и той наистина чу лек звън – кратък. После затихна.
– Сестричке, да попуша ли?
Сестрата въздъхна, помълча и му разреши – пушѝ.
– Недей въздиша. Защо така ти е мъчно? Вашите ли?
– И нашите, и всичко.
Войникът беше двайсетинагодишен. Млад, ама на война под шинела възрастта много не личи. Нямаше на село той кого да слуша вечер, а сестричката му хареса.
– Ти как си иначе? – Сигурно е неомъжена, млада е. Дано. Войникът затвори очи. – Така де, мъж имаш ли си?
Помълчаха. Войникът тихо пушеше и се вълнуваше. Кой знае защо, но болката мина. Само дето цигарата стигаше по-дълбоко в гърдите му и го замайваше.
– Не съм, не съм. По-тихо говори! – Какъв глас. Представи си я: невисока (за него), с дълга коса. Изобщо много я хареса в себе си.
– Защо ме питаш? – каза сестрата. Гласът ѝ го докосна като ръка, закачливо. Изпъна се. Веднага усети болката – сви го и за малко не изохка. Обърса във възглавницата потта си.
След малко болката се върна много по-силна. Целият потъна в пот.
– Сестричке, дай си ръката – помоли войникът. Вече не чуваше звездите, нищо не чуваше. От корема – там беше раната – на равни тласъци биеше кръвта, отекваше в главата му, засилваше се. Усети ръката ѝ върху челото си. След малко спря да помни, загуби съзнание.
Решиха се да го оперират на газ – нямаше друг начин. Без упойка. По едно време той се събуди. Мъчно осъзна какво става с него. Видя над главата си някаква жена. Защо плачеше? Тя пак избърса от лицето му потта, уж се засмя и каза: тихо, тихо. Да, позна я – беше сестрата. Войникът разглеждаше горната част от лицето ѝ, над маската. Край очите ѝ имаше бръчки. Ясно забеляза набръчканата ѝ остаряла шия. Тя не беше млада. Войникът затвори очи и видя за малко гласа ѝ, какъвто го помнеше отпреди. Болката не му пречеше.
– Колко си хубава! – каза той. Само помръдна устните си. Пак отвори очи, видя я над себе си, пълна, запотена и разплакана. Но предпочиташе да не гледа, уморяваше се.
Не можаха да го спасят. Той пак мръдна устни. После те застинаха, леко отворени, спокойни. Лекарите се разкашляха. Сестрата се разплака с глас, скри лицето си в шепи. Тя чу какво повтаряше пак и пак войникът с безмълвния си глас. Чу го.