В централната градинка на Уфа, близо до фонтан с шест окъпани от водни и светлинни струи девойки, на масивен постамент е седнал тежко мраморен Ленин. Почти го отминавам, но Рафаел, радиоинженер, роден през 1941 г. (когато за СССР започва Втората световна война), прави нещо съвсем детинско – предлага да чукна Ленин с ръка по обувката. В първия момент си помислям, че става дума за местно суеверие като това, заради което ходилото на месинговата статуя на св. Петър във Ватикана е заоблено като плавник, изтрит от милиони докосвания. Само че случаят със статуята на Ленин се оказва друг – чукнах я и тя отговори с ехо от плексиглас. Някой преди години откраднал мрамора и общината прикрила кощунството с този ефектен и евтин паметник-ехо. Временно. Оттогава един плътен, тежък, изпълнен със съдържание мраморен къс търси своята неокласическа форма, а кухият двойник на Ленин извежда до абсурд играта между същност и привидност в соцреалистическото изкуство. Ако контекстът беше друг, фигурата можеше да се възприеме като попарт, постмодерна закачка или провокация към добрия вкус. Всъщност тя е точно такава, но се преструва на нещо по-солидно и скучно, защото пактът, сключен между съдържание и прилика в изкуството от сталински тип, скоро няма да бъде разтрогнат.
(13.10.2019 г., Уфа, Башкирия)[1]
Анализите на партизанската литература, както и тази, посветена на „Отечествената война“, често се срещат с едно обяснимо препятствие. Съществен белег, който отличава всяко занимание с феномените на изкуството от сталински тип от друга подобна работа, е, че в съдържателен план, те често са „кухи“, което е потвърдено и от Андрей Синявски, и от Владимир Паперний, и от Михаил Риклин, и от Борис Гройс, и от мн. др.[2] Подложени на деконструкция, наративите или просто се „пръскат“, или се държат като знаци от друг, свещен ред, чийто ирационален смисъл няма да узнаем и след сто години. Или, както казва Георг Зимел за жителите на утопичното градче „Рози“, в което гражданите се избиват до последния човек, за да премахнат всеки остатък от неравенство в обществото си, отглеждайки все по-еднакви рози – противно на всички промени и революции, розите продължават да живеят в своята самодостатъчна красота в утешително безразличие…[3]
Следователно проблемът е не да се разбере смисълът на творбите, а това според какъв принцип соцреалистическата мисъл е приложена към граматиката на конкретните наративи и какво обслужва по този начин. Защото, както твърди Д. Лукач, конкретният текст е проява в самия живот на абстрактната дейност на диалектиката.
На мнозина е известно, че върху тематичния терен на партизанската и военната проза (и мемоаристика) в литературата на НРБ през годините са изстреляни най-много идеологически моделирани книги. През 1946 г. например соцреалистите пишат по две-три книги наведнъж, издателствата ги чакат, а критиката ги обгрижва с рецензии и статии. Литературното претворяване на „Отечествената война“, заради скоростта на връхлетялата история, изпреварва епическото отразяване на абсолютната начална дата в българското комунистическо летоброене – 9 септември 1944 година. Но тази историческа инверсия се превръща в предимство за соцреалистическия епически вектор, защото войната предлага онова драматично сгъстяване на историческото време, което заостря сюжетите в мощни епически експлозии и е традиционна среда за разгръщане на милитаристичния дискурс, чийто метажанр е заповедта. По този начин военният разказ попада в идеален социален контекст и се превръща в най-подходящата дискурсивна среда за ускорено овладяване на социалистическия реализъм от българската литература. Напълно в синхрон с казаното от Ленин, който твърди, че новият епос (Червения Толстой) е вестникът.
Разпространеното след 1989 г. становище, че тази книжнина, плод на „идеологическа металургия“ и властова „социобалистика“ е с ниска художествена стойност и затова не заслужава особени литературноисторически усилия, несъмнено е проява на добър вкус, но не е достатъчно честно отношение към миналото. Защото тя е част от литературната памет и от формирани „фундаментални“ представи, до днес живи в съзнанието на поколения българи и разделящи (често антагонистично) българското общество. Ако обаче премахнем каузалността в твърдението, че с тях няма защо да се занимаваме, защото са слаби творби, то е в синхрон с казаното от литературната наука и след смъртта на Сталин (1953), и след падането на комунистическия режим (1989). Няма спор, че повечето от тези произведения са поръчкови и конюнктурни, имат политическа употреба и идеологическо съдържание. Те или пропагандират политиките на властта, или се мислят като действено слово, което трябва да възпитава обществото и да променя света. В риторичен аспект те са нерепрезентативни, нямат много логически съвпадения освен тези, които сами тиражират.
В литературата, превзета от политическата действителност, соцреалистическите наративи са задължени да конструират основополагащи или легитимиращи политически митове като тези за всенародно въстание, Девети септември, класов подвиг, комунистически авангард, възторжена съзнателна маса, религията – опиум и малоумие, партията – гарант на бъдещето, праведна омраза, свещен дълг да се мъсти и т.н. Така, покрай другото, успяват да прикрият установяването на ново, мускулесто неравенство в обществото, чрез еднопартиен режим, управляващ уж в името на народа, а всъщност, комуто е изгодно.
И точно това в тях, което не си струва труда на изтънчения естет, трябва да бъде проучено. Резултатите от многогодишното ни живеене в тази дискурсивна среда до днес продуцират историческа вина или родова гордост. Соцреализмът се проявява в днешните мощни рекламно-пропагандни модели, в невидимите хибридни войни, в изблици на неовладяно насилие, чрез което се манипулират масите. Но самият соцреализъм настоява да бъде забравен и се прави на мъртъв. Защото с изключение на приключенско-авантюрната реплика на партизанския роман „Сестри Палавееви“ (от Алек Попов), историческия роман „Девети“ (от Анчо Калоянов) и лирическо-психологическия рафиниран модел на себепознанието в „Черните обувки“ (от Десислава Неделчева), които фронтално поглеждат към преживяното, тази памет работи подмолно, скрито и невидимо и продължава да върши своето. Затова смятам, че механизмите на конструиране на идеологическата литература, обхватът на нейното въздействие, както и агресията, с която застава към всеки алтернативен глас, трябва да бъдат изяснени, а като начало – прочетени още веднъж.
Става дума за хиляди художествени, мемоарни, исторически книги, създадени в дискурсивно единство между партиен документ, реч на вожда, съветски художествен образец, деавторизиран почерк, дирижирани читателски очаквания и критически оценки. Те се самоопределят като документи на епохата. В тях можем да видим как властта моделира обществото чрез екстатичните възможности на езика и как чрез тиражи, критическо адмириране и строго администриране започват да се налагат имена, да се роят тематични тенденции.
Дали са помогнали да се въобрази класовото съзнание, или са претърпели главоломен провал е друг спор (който в момента тече не само сред общностите на литератори, антрополози, социолози, философи и историци, а и сред политически и интелектуални кръгове). Но няма спор, че за антагонизмите в съвременното общество, което по най-малък повод се цепи на две яростно враждуващи, противоположни батареи, дял имат експериментите с общественото съзнание през втората половина на ХХ век.
През 1945/1948 г. мъгливото огледало на социалистическия реализъм прикрива мощна енергия, невиждана преди, в проявите на варваризъм. Езикът, вместо поле за диалог и обмяна на идеи в обществото, се превръща в рефлекс на груба сила, която е налагана като един вид „качество“. Силната привързаност към конспиративните методи на комунистите налага на речта ниска информативност, висока метафизичност и поетическа чувственост. Най-често това е бъркотия от спекулативен ленински марксизъм, абстрактни прозрения и надут изказ. Заветът на Маркс към философите, които трябва не да обяснят света, а да го променят, превръща езика в най-важната сцена за „смайващ“ класов спектакъл. Затова литературата става не само коментар на политиката, а и неин рупор. Този капацитет на действения език идва у нас увенчан със Свещена победа над абсолютното зло – пълчищата на Хитлер, затвърден чрез триумфа на непобедимата класа, акордиран в култ към Сталин, съчетал човек и машина във сили, които могат да мобилизират милиони.
На моралния фронт нахлуването на този модел в България причинява деградация на интелектуалните ценности. На човека е вменено да забрави всичко добро, което помни (И. Станков) и да приеме всичко, което става без негово участие. Политическото съзнание на просветените маси е в ступор – от хора, които се стремят сами да култивират гражданско мнение, различните организирани общности (извън комунистическата) са превърнати в безсилни свидетели на връхлетялото ги идеологическо щастие. Разигралият се сценарий между победителите от Втората световна война със „сферите на влияние“ превръща следвоенното време в България в тиктакащ механизъм. Преминала през войната без грандиозни беди, България попада в центъра на тайфуна, но голям исторически дуел за бъдещето ни няма да се състои. Вместо интелектуален дебат и конкуренция на политически проекти за по-справедливо бъдеще, нацията ни научава, че няма право на политическо самоопределение.
На историографския фронт моментално започва играта с архивите и спомените, защото, както ни учат древните, истината е първата жертва на войната, а който владее историята, владее бъдещето. Това, което отличава всички тоталитарни системи, е паническият страх от автентични разкази и документи, мнителност към дневници и писма, съчетан с афинитет към предания, легенди и „актуализирани” спомени – все ритуални наративи.
На социалния фронт всеобщите очаквания за единение и братство между хората, за мир и спокойно строителство, са попарени чрез кървави и стихийни саморазправи, прояви на национален ресантиман, на които Народният съд дава законова рамка. Разгромът на хитлеризма оправдава погрома над всички остатъци от патриотизъм, а „хидрата, която е готова да погълне социалния ред“ не иска друго, а неразделна власт. Продуцира се идеята за епохален класов антагонизъм и грандиозни зверства на „стария режим“, а соцреалистическият дискурс се наема да ги изобразява, съсредоточавайки огъня по онези пропити с кръв години – от лятото на 1943 до есента на 1944 г. – на засилен държавен терор, провокиран от конспирациите на комунистите, агентите на СССР и партизанските акции. Това е в съответствие с нуждата да се произведе голям метаисторически фон, който да оправдае модерните форми на едно ново неравенство в обществото. Тоталитарната революция доказва ефективността да се заграбва властта от дисциплинираното малцинство (революционен авангард), вместо по просвещенски да се чака бавна еволюция на общественото съзнание. Това превръща в бутафория идеята да се извисяват широките маси. Управлението се връчва на революционен елит, който се самопровъзгласява за хегемон, като твърди, че е издигнат от народа. Затова соцреализмът отбелязва фундаментално скъсване с реалистическата традицията и директно провъзгласява идеологическата фантазия за нова, действена реалност. По този начин пропитите с кръв, болка и насилие месеци след 9 септември 1944 г. няма да се проявят в литературния дискурс. Той ще разцъфти от отечественофронтовско щастие, окъпан в класова справедливост и оплоден с възторг от разрушаването на греховния стар свят.
Освен това, както предреволюционна Русия няма нищо общо с модерната юзина на индустрията, каквато е Германия на Маркс, така предвоенна България няма много общо с вносната класова идеология на сталинизма. Тук има изградена съсловна етика и солидарност, която се дистанцира от беднячеството, не се идентифицира с капитала, провокира конституционни промени и защитава правата на работещите. Земеделците също изразяват гласа на голяма част от хората в България, които имат парче земя (преобладаваща част от селяните). И отново без романтично превъзнасяне на сиромашията, тяхното парламентарно представителство се стреми да оземли всеки трудолюбив българин, т.е. да го направи имотен, а не да го ограби и запрати в дебрите на наемния градски труд. Идеята за класова революция не съответства и на вековните стремежи за национално обединение, които се стремят да консолидират, а не да разцепят обществото. И още много забележими и незабележими разлики, отразени с остра чувствителност от развитата реалистична традиция в българската литературата преди 9 септември 1944 г.
Това е част от проблемния обхват, който се стреми да покрие литературноисторическата метафора взривена литература. Промените в развойните литературни процеси, които са изследвани тук, не са нито традиционално еволюционни, нито стилистически рафинирани, нито са плод на жанрова зрелост. Радикалността на промяната в литературата започва ударно, подобно на взрив, който трябва да отвори пропаст между преди и сега, тъй като новият ред гръмко се оповестява за тотално друг по отношение на всеки и на всичко, изработено от културата преди него. Когато гърмът поутихва, зад пушилката бързо се прояснява не друго, а неокласически, възвишен образ, с традиционни черти, но с променени пропорции – в жертва са дадени всички кавалетни форми, за сметка на монументалните. Което не пречи осколки от взривилото се изкуство да продължават да хвърчат и да вземат жертви до края на комунистическия режим.
Пак по време на краткия задимен период, словото като инструмент на обществена рефлексия и индивидуално мислене е подложено на блокада (1944–1948), стремително атакувано (1948–1953) и преобразено в инструмент за промяна на света (във и извън човека). По същия начин, както критиката провижда в книгата „Боеве“ на Йордан Вълчев атентат и покушение над комунистическата правда или конспирация срещу историята, соцреалистическият дискурс щурмува и окупира цялото литературно поле, служейки си с пълен набор от силови инструменти – преки заплахи, разнообразни видове цензура, скланяне към нова литературна вяра, администриране и кариерна закрила на приобщените, маргинализиране на непокорните и т.н.
Специфичните употреби на художествения дискурс в прагматиката на властта също попадат сред обектите на изследователско осветляване. Използването на охудожествения мемоар като донос, съдебно показание или документ за получаване на привилегия, изстрелваща автора към отговорни постове, е обичайна практика при комунистическия режим. Достига се дори до моделирането на престижни наративи от такива азбучни съ-бития като справочници, указатели и подобни. Създават се метажанрове, метакниги, книги двойници и книги, които се хранят с други книги. Портретните очерци се превръщат в силует и балада, пътеписите – в пилигримна литература, летописите – в спомени от бъдещето, мемоарите – в размисли за епохата или диалог със съвременника.
Затова пък много живи, въздействащи, но неудобни спомени и разкази ще останат без книжно тяло. Ще открием техните призрачни следи в редакторски кабинети и издателства, ще се досетим за техните очертания по критическите детайлни претърсвания, но те няма да влязат в печатница. Безтелесните им сенки днес можем да открием само в т.нар. вътрешни рецензии, предадени в архиви на издателства или съюзи. Но къде са изчезнали ръкописите?
Мая Ангелова е родена във Велико Търново. Завършва българска филология в СУ „Св. Климент Охридки“ (1997). Главен асистент е в катедра „Българска литература“ във Великотърновския университет. Научните ѝ интереси са фокусирани върху развитието на соцреалистическия роман. Творческите ѝ търсения са в областта на перформативните изкуства. През март 2012 г. излиза поетичната ѝ книга „Морска карта“, а през 2014 г. – изследването ѝ за производствения роман в българската литература между 50-те и 70-те години на XX в „Българският производствен роман“. Публикуваният тук текст е въведение към книгата ѝ „Взривена литература. Военни прози, партизански разкази, партийни мемоари“, която предстои да излезе.
––––––––––––––––––
[1] Страница от личен дневник.
[2] Андрей Синявски дава едно от най-ефектните определения на социалистическия реализъм – полукласическо полуизкуство, не толкова социалистическо и съвсем не реализъм. Вж. Синявский, Андрей (Абрам Терц). Что такое социалистический реализъм – В: Антология самиздата. Сост. М. Барбакадзе. М., 2004. Цит. по: Дойнов, П. Социалистическият реализъм: хроники и употреби – В: Социалистическият реализъм: нови изследвания. Нов български университет. С., 2008, с. 13–38.
[3] Зимел, Г. Фрагментарният характер на живота. „Критика и хуманизъм“. С., 2014, с. 170.
