„Зона на комфорт“, изложба на Елица Баръмова-Барамó в Концептуалното пространство „Дом“ в София, 28 септември–28 октомври 2026 г.
Още на прага на концептуално пространство „Дом“ посетителят е въвлечен в предизвикателна игра на смисли, значения и наслоявания: „Зона на комфорт“ – темата на 22-рата самостоятелна изложба на художничката Елица Баръмова-Барамó, е едновременно състоянието, в което човек устоява на обкръжаващия свят и другите в съхраняване на себе си, но и мястото на дома, което е и отправна, и убежна точка на личната автентичност.
Отпървом произволният жест на въвличане в играта на значения ще се окаже решаващата първа стъпка към запознаване с концептуалния език „Седиментен процес“, който създателката му Елица Барамó разгръща и обогатява в продължение на десетилетие. „Седиментен процес“ е самата органична и животрептяща философия на художничката, съчетаваща в творбите ѝ стихията на образа с математически прецизния скалпел на словото-мисъл. Този специфичен живописен език притежава собствен изобразителен синтаксис, основан на линейната перспектива и възсъздаващ кинетиката на образа през напречни сечения. За кота нула на композициите си Елица Барамó избира фигурата на монолитния камък – метафора за човешкото съществуване като „бавна каменна скулптура в процес на изграждане, оформяна от личните избори и воля – лична и свише“. Разкрити в бавния каданс на тяхното съществуване, образите намират допълнителни валенции отвъд зримото в съпътстващите ги размишления в слово: така метафизицираната образност и пластичност добива самобитна материална плътност. Темите на всички фази в развитието на „Седиментен процес“ са от край до край философични и курирани от авторката, удържащи множество символи и референции на един – много точно уловен в название от проф. Красимир Делчев – „художествено изразен неоекзистенциализъм“[1].
Първата фаза проблематизира свободата на човешката воля и нейните граници – точката на досега на човешкото с божественото в „Архитекта“ (галерия [а] cube contemporary, София, 2018 г.), а втората фаза – „споделените пространства“ на кинетиката в живописта и киноезика като човешки промислени и населени измерения в едноименния арт-филм от 2020 г. Третата фаза – „Оставащи и отминаващи пейзажи“, се занимава със субективността на възприятието и заобикалящия „пейзаж“ (галерия [а] cube contemporary, София и БКИ, Будапеща, 2021 г.). Четвъртата фаза се нарича „Ангели пазители“ и логично е посветена на „темата за разширяването на съзнанието за сметка на безформеното и страха“ (галерия [а] cube contemporary, София, 2022 г.); петата фаза – „Най-високата точка – Вертекс“, доразвива това самовглъбяване на живомислещото и творческото съзнание в стремеж и копнеж по своята най-добра версия, по своя абсолют, самотрансцендиране, възможна невъзможност или невъзможна възможност (галерия „Ракурси“, София, 2023 г.). Шестата фаза – „Почти пейзаж, времето в действие“ (2026 г.), тематизира качествената метаморфоза на мигновението на изгрева и залеза в безкрайност, на дискретността на преживяването на светлинния поток във всеобземащо усещане за вечност.
Така „Зона на комфорт“ се явява седмата фаза в разгръщането на тихо и внимателно обмисляния през годините „седиментен процес“ на чудноватите монолитни образи в живописта на Елица Барамó, оживяващи по силата на една естетика на бавното движение, добиващи релефност и дълбочина под длетото и диханието на словото-мисъл. Зоната на комфорт се интерпретира от художничката като негативна свобода – като „отключената врата“, пред която човек преживява личната си „свобода-от“ котвите на своята безметежност, но и още не е прекрачил в зоната на позитивната свобода, „свободата-за“, на вече извършения избор и вече поетата онтологична отговорност за реализирането му. Самото очертаване на зоната на комфорт по думите на художничката предполага самопознание, авторефлексия и заглушаване на страха от непознатото, самовладеене, игрово отношение, етически компас и дори „етично съзерцание – да си част от хаоса, без да си шум“: една по същество стоическа повеля на личната автентичност и устои, осъвременена в етическа повеля на грижата за себе си, при която „абсурдът се превръща във врата към ново съзерцание, акт на съпротива срещу бързината на света, а емпатията – в най-радикалната форма на социално действие“. За Сьорен Киркегор абсурдът е самият преход между етическия и религиозния стадий: и всъщност скокът от откритостта към Другия до безтревожното съществуване в лоното на божествената Другост.
„Пределната граница на това пътуване обаче надхвърля физическото и социалното. В своя концептуален вектор проектът стига до абсолютната рамка на егото – плътта, тялото като първична и финална зона на комфорт“ – споделя авторката в кураторския си текст. Първа и финална зона на комфорт е тялото – като убежище, като убягване, като ограничение и спасение. Зона на комфорт е и онтологичният копнеж по обективирането, рутинирането на субективността – с всичките ѝ разнопосочни почини от еуфорията до умората и с естествения ѝ импулс към сливане с дадеността на света. Именно този онтологичен копнеж е и разковничето към дòсега с диханието, съзнаващия себе си живот и пулса на монолитните „Мисловни обекти“, „Времеви масиви“, „Сърдита статуя“, „Предполагаема разумност“, „Предвавилонско съзнание“ I и II, „Сътворение“… Зона на комфорт е в крайна сметка позволената и неограничената множественост на изгреви, „камшични погледи“, „Фантазми, несъзнавани желания“, на самоосъществяването или при „Раждане на нов свят“ от „Пяната на дните“.
Изложбата „Зона на комфорт“ представя богата ретроспектива на досегашните фази на авторския концептуален подход „Седиментен процес“, както и нови произведения от последните три години (като „Стремеж, репери“, „. Боку-Мару, верижна реакция“, „Парадокс“, „Арена“, „Сърдита статуя“, „Волна програма около зоната на комфорт, плясък на криле“, „Отвъд зоната на комфорт“ и др.). Сред експонираните 47 творби преобладава живописта, често смесена техника, решена в голяма амплитуда от широкоформатни творби до произведения малък формат и подредена в предизвикателен диалог с няколко абстрактни арт обекта, барелефи от хартия, разкъсващи двуизмерната конвенция на картинната повърхност („Войнстващ пацифизъм“, „Предвавилонско съзнание“ I и II), както и все още недостатъчно възприетата като изразно средство на родна сцена техника Жиклé принт („Самоосъществяване“, „Праг/ упражняване на свободата“ и „Предполагаема разумност“), авторски текстове в полупрозирен принт, буквално витаещи из въздуха размишления, споделени с възприемателя, и арт-филма „Споделени пространства“ и документалния филм „Седиментен процес – визуалният език на Елица Барамó“. Своеобразна поанта в иначе преобладаващо монохромния колорит на изложбата представлява арт обектът „Годишни кръгове върху страници“ – отсечен къс от стъблото на дърво, приютил в тялото си разлистена, износена и обживяна от четене или от дъжда и ветровете книга, едновременно разрязваща и затваряща – като уроборос – кръга на годишните пръстени. По такъв начин внесена, екологичната тема придава едно допълнително измерение в концепцията на изложбата: природата – „при-рода“, е също зона на комфорт – „при-себе си“, при това най-фундаменталната и най-радикалната сред всички изброени дотук. Авторката конципира завръщането към природата като обща зона на комфорт, достъпна за всички, „която съдържа в себе си и самото ѝ прекрачване“. А съзерцанието отсам и отвъд зоната на комфорт е етическо начинание именно в контекста на етиката на грижата за себе си – направление в етиката, все по-интензивно развиващо се през последното десетилетие-две, в което все по-болезнено и осезаемо във вторични последици човекът сбъдва в своята животопис прозрението на Артюр Рембо „Аз е друг“ (Je est un autre), докато копнее по оцялостеност в своята живопис.
Това етическо начинание, тематизирано в изложбата на Елица Барамó, се допълва от други два забележителни аспекта, рядко срещани за територията на концептуалното художествено пространство у нас: тематизирането на време-пространството (включително съвсем директно в творби като „Времеви масиви“, „Хронотопос N. (Живият череп), „Хронотопос LXX“, „Хронотопос ССХ (Завой)“) и специфичното въвеждане на кинетиката, движението, времето в живописта като иначе типично пространствено изкуство; както и на диалектиката на промислената образност, градираща във фазите на целия проект „Седиментен процес“ – от фокуса на авторката върху противоборството на различията и еквилибристиката на конфликтни точки до зрялото проникновение за диалектиката като единоначалие и равновесие, основаващо всички разнопосочни продължения, противоположности и нюанси.
„Забавянето на времето има по-дълбоки основания, отколкото обичайно се мисли. То е знак за преход на преходното, вникване в интервалите, разпростиране на момента, вход в kairos, или Augenblick. Забавянето е усилие да се напусне chronos, числовото и механично времепротичане, за да се преустанови продължителността на времето и се премине към „голямото време“ на „големите разкази“[2]. Проникването в кодовете на време-пространството е едновременно екзистенциален и художествен жест, разкриващ неимоверни вътрешни пейзажи: покана за потапяне надълбоко в естетиката на бавния каданс, за проговаряне на концептуалния език „Седиментен процес“ към всеки дръзнал да го допусне в своята лична зона на комфорт.
[1] Делчев, К. 2018. Екзистенциалните символи в картините на Барамó: https://bg.baramo.art/criticism-the-architect-project
[2] Пенев, Г. 2022. Към естетическите маркери на ходенето и социалните ритми. Философски алтернативи, 3 (54–63): с. 63.
Доц. д-р Силвия Борисова работи в Института по философия и социология – БАН.
