Публикуваме откъс от есето на Бруно Латур в сборника „Големият регрес“ (ИК „Критика и хуманизъм“), излизащ едновременно с оригинала на изд. „Зуркамп“. Той ще бъде представен на 4 май, вторник, от 18.30 в Гьоте-институт в София.
Идеята за тази книга възниква през късната есен на 2015 г., след серията нападения на 13 ноември в Париж и ожесточилата се дискусия за пристигането на стотици хиляди бежанци в Германия, споделя в предговора съставителят Хайнрих Гайзелбергер от германското издателство „Зуркамп“, останало вярно на стремежа си да изследва духа на времето.
През последните години всички ние сме изправени пред феномени, които доскоро приемахме за принадлежни към отминали времена: възход на националистически и отчасти антилиберални партии; задълбочаваща се криза на Еевропейския съюз; подкопаване на идеята за публичен дискурс от демагози като Доналд Тръмп; растящо недоверие към утвърдените медии и ксенофобски настроения.
Петнадесет автори от цял свят, международно признати учени и интелектуалци, изследват причините за този сполетял ни „голям регрес“, развиват сценарии за бъдещето и обсъждат стратегии как да противостоим на това предизвикателство на епохата. Книгата излиза едновременно на 14 езика. Авторите в сборника са: Арджун Ападурай, Донатела дела Порта, Оливер Нахтвай, Иван Кръстев, Зигмунт Бауман, Ева Илуз, Роберт Мизик, Нанси Фрейзър, Давид Ван Рейбрук, Славой Жижек, Бруно Латур, Пол Мейсън, Панкаж Мишра, Сесар Рендуелес, Волфганг Щреек. Темите, разгледани през местните контексти (на Индия, САЩ, Израел, Франция, България, Англия, Германия, Белгия, Франция): последиците от финансовата криза, от миграцията към Европейския съюз, проблематизирането на „мюсюлманина“, възходът на националистическите партии, конспиративните теории, пълзящи в социалните мрежи, постистините и др.
На „интернационала на националистите“ „Зуркамп“ се опитва да противопостави идеята за транснационална общественост. Затова не се ограничава само с публикуваните текстове, предвидени са дискусии в много европейски градове, проектът разполага с немско- и англоезичен сайт (www.thegreatregression.eu, www.diegrosseregression.de), в чиито форуми други автори имат възможност да реагират на прочетеното. Дебатът тече и през фейсбук и туитър.
Българското издание на „Големият регрес“ излиза в „Критика и хуманизъм“ едновременно с оригинала и благодарение на партньорството на Гьоте-институт. То ще бъде представено на 4 май, вторник, от 18.30 в Гьоте-институт в София. Ще присъстват съставителят на сборника Х. Гайзелбергер и един от авторите – проф. Волфганг Щреек (почетен директор на Института за изследване на обществото „Макс Планк“).
„Големият регрес: Международен дебат за духовната ситуация на времето“, съст. Хайнрих Гайзелбергер, изд. Suhrkamp, изд. „Критика и хуманизъм“, 2017 г., превод Т. Карамелска, Цв. Цанева, А. Захариева, А. Колева, Т. Цанкова, А. Игов, П. Ангелова.
Бруно Латур
Европа – убежище
След американските избори през ноември 2016 г. поне нещата са по-ясни.
Англия се е побъркала по мечтата си за империя – версия от края на XIX в.; Съединените щати искат да си върнат величието – версия от времето след войната, фото сепия[1], 1950 г. Европа, континентална Европа, се оказва сама, слаба и по-разделена от всякога. Полша мечтае за някаква въображаема страна; Унгария вече иска само унгарци „по корен“; холандците, французите и италианците са в битки с партии, които искат затваряне в също толкова въображаеми граници. Шотландия, Каталония, Фландрия искат да станат държави. И всичко това – докато Руската мечка нетърпеливо се облизва, а Китай най-сетне осъществява мечтата си отново да се превърне в „Средната империя“, игнорирайки интересите на всички свои периферии.
Тръгналата по пътя на своето разчленяване Европа струва толкова, колкото лешник в лешникотрошачка. И този път тя вече не може да разчита на Съединените щати, попаднали в ръцете на един нов крал Юбю.
Така че може би моментът е добър, за да се изтъче наново Обединена Европа. О, не, тя няма да е онази, която са си представяли бащите основатели, когато са излизали от войната – стъпила върху съюз относно желязото, въглищата и стоманата, или пък онази по-неотдавнашна, обзета от лудата надежда да излезе от историята: стъпила върху съвместни правила за стандартизирне или за единна валута. Не, ако Европа трябва да се обедини отново, то е поради заплахи, които са също толкова страшни, колкото онези от 50-те години, и за да поеме своя дял в една история, която вече изобщо не е историята на XX в.
Европа е изправена пред три заплахи: да бъде изоставена „насред полето“ от страните, които са изобретили глобализацията; климатичните промени; задължението да служи като убежище за милиони мигранти и бежанци. Впрочем трите неща са само аспектите на една и съща метаморфоза: европейската земя е променила естеството си: всички ние, европейците, мигрираме към територии, които трябва отново да откриваме и заемаме.
Първо историческо събитие: Брекзит. Страната, която е изобретила безкрайното пространство на пазара по море и по суша, страната, която непрестанно е тласкала Европейския съюз към това да бъде само един обширен магазин, именно тази страна, изправена пред бунтовете на няколко хиляди бежанци в Кале[2], решава ей-така изведнъж да спре да играе играта на глобализацията. Тя се оттегля от Европа, а следователно и от историята, изгубена в мечтите си по империя, в която вече никой не вярва.
Второ историческо събитие: избирането на Тръмп. Страната, която е наложила на света своята специфична глобализация, и то с какво насилие; страната, която се е изградила чрез миграция, отстранявайки своите първоначални жители; точно тази страна поверява съдбата си на онзи, който обещава да се изолира в някаква крепост, повече да не допуска бежанци, повече да не се притичва на помощ на никоя кауза, която не е на собствената му земя, като междувременно се готви да продължи да се намесва навсякъде със същата разпъргавила се дебелащина.
Всеки – за себе си! Заден ход – във всичко!
Проблемът е, че вече за никого няма „при себе си“. Защо? Защото няма планета, способна да осъществи мечтите на глобализацията.
Това е третото историческо събитие, най-важното: 12 декември 2015, в Париж, в момента на съгласието в края на конференцията за климата, COP21[3].
Важното не е онова, което решиха делегатите; важното дори не е съгласието то наистина да се прилага (негационистите в Белия дом и в Сената ще направят всичко, за да го изтърбушат); не, важното е, че в онзи ден всички подписали страни посред аплодисментите разбраха, че докато са продължавали напред според предвидeното в техните планове за съответни модернизации, вече не е имало планета, която да им е на разположение за осъществяване на надеждите им за развитие. […]
Ако няма планета, земя, почва, територия, за да поместиш върху нея Глобуса на глобализацията, към който всички страни се домогваха, то тогава какво да правим? Или да отречем съществуването на проблема, или да се опитаме да се приземим. За всеки от нас въпросът става:„Продължавате ли да храните мечти, че ще се изплъзнете от всичко това, или тръгвате да търсите обитаема територия за вас и вашите деца?“. Отсега нататък именно това разделя хората, много повече, отколкото дали някой е от дясното, или е от лявото.
Съединените щати имаха две възможни решения: осъзнавайки накрая размера на климатичните промени и огромната си отговорност, те можеха най-сетне да станат реалисти, повеждайки свободния свят далеч от пропастта; или пък да затънат в отричането. Тръмп изглежда е решил да накара Америка още няколко години да си помечтае, за да забави приземяването, повличайки другите страни в пропастта.
Ние, европейците, не можем да си го позволим. Всъщност в същия този момент, в който осъзнаваме многобройните заплахи, на нас ни се налага да приютяваме на нашия континент милиони хора поради съвкупното действие на войните, провалите на глобализацията и климатичните промени. […] Заедно с тези мигриращи хора ние имаме едно-единствено общо нещо: подложени сме на изпитанието да се окажем лишени от земя. […] Това е новата универсалност. […]
Когато целият свят се оключва, моментът очевидно е най-лошият, за да се мисли за отваряне на границите и за революция в начините на живот. И въпреки това миграциите и новият климатичен режим са една и съща заплаха.
Повечето от нашите съграждани отричат онова, което се случва със земята, но съвършено разбират, че въпросът за мигрантите подлага на тежко изпитание всички техни желания за идентичност. За момента, надигнати от така наречените „популистки“ партии, те са доловили екологичните промени в едно-единствено от техните измерения: онова, което запраща през границите хора, които те не желаят; откъдето и отговорът: „Да укрепим границите и ще избегнем нашествието!“. Но те все още не са усетили напълно другото измерение на същите тези промени: новият климатичен режим отдавна помита всички граници и ни излага на всички ветрове, без да можем да изградим стени срещу тези нашественици.
Ако искаме да защитаваме нашите идентичности, ще ни се наложи да идентифицираме и тези мигранти, лишени от форма и нация, които се наричат климат, ерозия, замърсяване, изчерпване на ресурсите, разрушаване на хабитата. Дори да запечатате границите пред бежанците на два крака, никога няма да можете да попречите на другите да преминат. […]
Ако избирането на Тръмп прояснява новата политическа ситуация, то всъщност е защото хоризонтът, към който той повлича Съединените щати, създава някаква представа, която е диаметрално противоположна на посоката, в която трябва да се поеме. […] Всъщност иновацията на Тръмп се състои в това, да се изгради цялостна политическа ориентация върху системното отричане, че съществуват климатични промени.
Когато сравняват Тръмп с движенията от 30-те години, не зачитат оригиналността на фашистите. Двете движения нямат нищо общо, освен изобретяването на едно ново съчетание, което някога оставило тогавашните елити за известно време напълно объркани. […] Фашистите успели да съчетаят връщането към едно мечтано минало – Рим, Германия – с революционните идеали и индустриално-техническата модернизация, като с всичкото това преизобретили една фигура на тоталната държава – и на държавата във война – срещу самата идея за индивид. […]
Оригиналността на Тръмп е в това, че обединява ведно, първо, бягството напред към максимална печалба, изоставяйки останалия свят на собствената му съдба (новите министри, натоварени да представляват „обикновените хора“ са милиардери!); второ, бягството назад на цял един народ, който се връща към национални и етнически категории („Make America Great Again“ зад стена!); и накрая, трето, експлицитното отричане на геологичната и климатичната ситуация.
Тръмпизмът – ако можем да използваме този термин – е иновация в областта на политиката, каквато не се среща често и която подобава да приемаме на сериозно. Точно както фашизмът също е умеел да комбинира крайности, за пълна изненада на политиците и коментаторите по негово време, така и тръмпизмът комбинира крайности и мами своя свят – поне за известно време. Вместо да противопоставя двете бягства – към глобализацията и към завръщането към стария национален терен, – Тръмп се държи така, сякаш те биха могли да бъдат слети. Сливане, което очевидно не е възможно, освен ако не бъде отречено самото съществуване на ситуация на конфликт между модернизацията, от една страна, и чисто материалното състояние на Земята, от друга. Откъдето и конститутивната роля на климатоскептицизма, която иначе е неразбираема. […]
Безполезно е да се възмущаваме, че избирателите тръмписти „не вярват на фактите“: те не са идиоти, обратно, безразличието към фактите става толкова съществено именно защото трябва да бъде отричана съвкупната геополитическа ситуация. Ако трябваше да се вземе предвид масираното противоречие между бягство напред и бягство назад, би трябвало да настъпи приземяване. В този смисъл тръмпизмът дефинира – но очевидно наопаки, негативно, чрез отхвърляне! – първото екологистко правителство.
И разбира се, „обикновените хора“ не трябва да си правят особени илюзии относно това, какво ще последва от тази авантюра. […] Не трябва да си голям умник, за да предвидиш, че цялата афера ще приключи в огнен потоп. Тъкмо това е единственият истински паралел с фашизма. […]
Петер Слотердайк каза веднъж, че Европа е клубът на нациите, които окончателно са отхвърлили империята. Нека оставим брекзитърите, избирателите на Тръмп, турците, китайците, руснаците да се отдават на мечти за имперско господство. Ние знаем, че ако те искат все така да царуват над някаква територия в смисъла на картографията, те нямат повече шанс от нас да господстват над тази Земя, която днес господства на едно и също основание и над нас, и над тях. Следователно предизвикателството, което трябва да видим как се изправя, е скроено по мярата на Европа, защото именно тя е изобретила тази странна история на глобализацията, преди да се окаже една от жертвите ѝ. Историята принадлежи на онези, които ще бъдат способни първи да се приземят върху една обитаема земя.
(със съкращения; превод Антоанета Колева)
Бруно Латур (р. 1947 г.) е титулуваният за най-голям социолог в световен план понастоящем. Той е професор в Университета по политически науки в Париж и в Центъра по социология на организациите, пак там.
Текстът е малка част от есето, включено в книгата Големият регрес: Международен дебат за духовната ситуация на времето, публикувана едновременно с оригиналното издание. Откъсът се публикува в Портал Култура с изричното разрешение на автора и носителите на оригиналните права.
[1] Кафеникав оттенък, напомнящ за състарена черно-бяла снимка; б. пр.
[2] Демонстрация от неузаконен лагер в Кале, Франция, на бежанци, търсещи път към Великобритания, прераснала в бунт (29 февруари 2016); б. пр.
[3] Парижката конференция за климата, известна като 21st Conference of the Parties, или COP21, по Рамковата конвенция на ООН по изменение на климата (UNFCCC); б. пр.
