Големият майстор дърворезбар Христо Йотов (1940–2019) живя и твори в село Търничене, община Павел баня. Свързан дълбоко с българската природа, той имаше магическата способност да превръща горски дънери в необикновени творения. Негови пластики са притежание на музеи, галерии и частни колекционери в страната и в чужбина. Дългогодишно приятелство го свързва с емблематични за българската култура творци като Чудомир, Радой Ралин, Йордан Радичков, Джони Пенков, Тодор Колев, Борис Христов, Теодосий Спасов, Янка Рупкина, Калинка Згурова и други. Човек с необикновена виталност и талант, Христо Йотов е и проникновен разказвач, автор на 13 книги с проза и поезия.
„Господьови очи“, Христо Йотов, „Жанет 45“, 2023 г.
БОГ ДА ПРОСТИ МИРЧА
В спомените летописни на дядо Паничков е записано: „Мирчо Търничанеца комита е обесен в Търново“, и толкоз. Това едновремешните летописци са били големи скръндзи. Това изречение ако да беше в ръцете на съвременните журналисти, цяла песнопойка щяха да направят и майчиното му мляко щяха да издокарат с девет градуса масленост… Като прочитам горното изречение, пълно с р-та, а-та и о-та, и се чудя като как се е побрало в една паничка. Че то громоли като откършена канара из урвите на Корудере и мирише на хайдушка барутница! Ровихме, търсихме из какви ли не пожълтели писмена и книжа – няма и няма повече. Докато един ден престарелият дядо Гурко спомена, че навремето, когато нашенци пазарили дядо Цанко Комитата, последния Ботев четник от село Турия, да свидетелства по делата за горите между Търничене и Овчиларе, като станало приказка подир горските разправии и уйдурми между кметове, адвокати и съдии за неговия комитаджилък, споменал и за Мирчо – като какъв чиляк бил.
– Той – казал дядо Цанко – беше окумуш и сербезлия момче. Очите му – доганлии, а походката му – салтанатлия. Той прецапа Дунава из Влашко преди меня, по по-друга вътрешна работа. После се чу, че го сприщили турчулята в лясковските лозя. Смазали го от лобут и го обесили в Търново. Но когато го заклупили под бесилницата и го попитали от нямай-как: каква му е последната желающа дума, той взел че изревал юнашки:
– Свийте ми едно серт цигаро и ми го турнете зад ушото, вашта мамка гаджалска до девето коляно! – и сам ритнал бъчонката…
… Ей това се казва комита над комитите! Другото е като да речем в песните, дето се казва: „Ризата да ми се белей, перчамът да ми се ветрей“, „смърт на гаджалите, да живей България“ и тем подобни партизанщини, дето я ги е казвал обреченият и отчаян комита, я е плакал за майка си. Или от бой до несвяст неусетно се е здрависвал със свети Петра…
Това казал дядо Цанко Комитата и подир чевермето и винцето поприсегнал към табакерата на главния съдия, цъкнал я, отворил, подушкал тютюня и навил си едно тумбачесто цигаро, като борозанлия фишек, което погълнало половината тютюн от лъскавата позлатена ракличка на съдията. Смукнал веднъж, дваж, засукал на кръв мустаките и рекъл: „Бог да прости Мирча… и да ви е сладко…“.
ПАЦИЕНТИ
Троскотя и бай Теню Троснатия отишли вчера при доктор Прашков в общинската поликлиника за преглед на корем, кръст, крака и кокали. Еднакво зиморничави, и двамата открай време си обичат винцето и ракийката. Д-р Прашков ги изгледал от гамашите до каскетите, опулил се в кукерските им сурати и посинели петльови гребени и от вратата ги попитал:
– Ваша милост, господинчовци, вий от Анджирково ли бяхте?
– А че оттам сме. Оттам… – отговорили едновременно. – Е?
– Нищо ви няма. Стопи ли се мартенският сняг, и сте готови. Ако не на осми март, то на девети със сигурност щъркелите са тука. И ако на някои вашенки щъркелите спуснат бебета в цедилки, на вас двамата ще спуснат чемширови китки и тамян, както сте я подкарали. И двамата сте сгодени за една и съща – госпойца Цирозка…
Двамата нашенци се спогледали и нали Троскотя не си забравя пояса в нужника, ако ще и царят да чака ред, камо ли един доктор от едно набедено за градче село, едва зачервило керемидите над елаците на Тунджа и Гюрля. Гледал и кроил Троскотя доктора, па му дектисал една реч, из която реч буквата „Р“ току ръмжала и скубала троскот из гърлото и гърдите му…
– Слушай, докторе, колко булки съм гледал на барите в село кога се нагъзурчат да перат шарени черги, килимчета и разни миндиляци. И твоята съм гледал, мой човек. Но с гледане ако ставаше… Ти, мой човек, с гледане май си вземал домузлука. И още нещо да ти река. Ний с набора ще ли дочакаме щъркелите, един Господ знай. Ама като гледам, из селото ви бая кръстати щъркели има накацали по кирпичарските ви вратни. Некролозчета, бе… И като ги засричам – все млади, твои набори ми се видят. Ако щеш, и аркадаши имаш сред тях… Тъй че за нас в рецептата ако пишеш и на латински, и на патагонски да е, ще го разберем и преведем на аптекарката, стига да е безплатно или с намаление в тоз кризис. Пиши, да речем, ако щеш: „Рикики-рикиджос“, „Гердимус-мастикос“, „Мастикос-уискус“. Ний ша я оправим аптекарката… И не ни чакай ни на осми, ни на девети март – че куче от грозде не мре. Ний, нашенците, от истинското питие не мрем, ами от такива и други ментета като теб. Че ако на нас с набора ни личи на носа, тебе ти пише на челото и на калпавите уста. Я се погледни какъв си се зафундарил, ще речеш – пчела те е нажилила…
Доктор Прашков се сепнал, запристъпял около медсестрата като коч около мърлица и ха да каже нещо, ха да ревне и ги изгони. Ама няма как – Троскотя му вече залепил с двойно тиксо надменната уста… Двамата пациенти си окружили гамашите, излезли из кабинета и с водолазни стъпки се отбили в близката общинска кръчма. Направили един запой с топли конячета, повикали такси и се прибрали със запевки и припевки като сватовници. Пък доктор Прашков нека се ослушва да клепне камбаната на Анджирково на осми, ако не на девети март…
УЗУН МИНЧО И ДРУГИТЕ ТЪРГОВЦИ
Тръгнеш ли по селата, напосоки да речем, жива стока да потърсиш и купиш, и се озовеш пред село с окастрени стогодишни общински върби, наредени като кадъни в шалвари, да знаеш, че си в турската махала. Видиш ли пак такива корубести върби, окастрени, та чак обръснати и отвътре, че и отвън обгорени смертелчески и подсечени, да знаеш, че си в циганската махала. А видиш ли огърлици червени чушки – и сладки, и лютиви, закачени под съчаците на плевни и тлаканета – няма двоумение, знай, че си в Анджирково. Още малко – и си на мегдана на селската борса… Тук са дядките. Приседнали като гърнета и петмезени делви. Здрависваш се с тях уважително. Попиташ кое как са със здравето и болежките. И чак тогаз, след съболезнованията, питаш или те питат:
– Какво те носи насам, господине или другарино?
– Козичка ми трябва, да речем. Млада и от дамазлък, пък и по-старичка да е, но да блажи къщата.
– О, коза ли? – привиква те дядо Интернет. – Ей сега. Да пийнем по една ракийка и те водя.
Черпиш го една ракийка, а той си пийва и продължава:
– От кладенчето вода ще пиеш, момче, и ще ме благословиш… У Пена Довичкина има четири. Мой човек е. С нея сме в любовни отношения. Която си избереш. Един дамазлък са. От хубави по-хубави. Едната, по-старата, и майката на дамазлъка е пърчерога – продължава дядо ти Интернет. – Черна е, с чакалесто на челото. Умно гледа, каматно ходи, корави и млечни ненки има и носи на сайбийката характера. Повикаш ли я, сама идва и се разкрачи над ведрото, и доиш си колкото искаш… Другата е гареста с менгуши. И от мен да знаеш, има ли менгуши на шията, за млякото гаранция не се иска. Бяла плява ѝ дай – на мляко я прави. Триста шейсет и пет дена е годината, триста и седемдесет доиш – кестисване няма… Другата е звизарка. Бакъреномедна. Със зеленикави очи. Голям дявол. Като мойта Пена на младини. Когато нашият селски художник рисува дявола с кози крака, нея идва да гледа. Демек за модел идва при козата, а хвърля око на сайбийката мръсникът му. Такива са си тези от художествата, нали ги гледам по телевизията. Въртят, сучат, в картините им все голотии да има… А най-малката – и тя звизарка. О, тя е кротуша и шута – да ти измилей. И мекушерек на доенето. Метнала се е на майката. И още да знаеш – всичките, и четиритях козички на моя Пена Довичкина, близнят, че и по три ярета някои козят. Те това е. Ха сега черпи още по една ракийка и те водя на сгледа и пазарлък …
Но това е за кози, да речем, ако търсиш. А може да си дошъл за магаре да купиш. Тогаз препоръчително тез дядки те прехвърлят на магарешкия сайт на дядо Зайо циганина, който и в жетва не хвърля балтона и ушанката.
– О, мойто човек, „гел бурда“ – демек ела насам.
И скоква пъргаво с помощта на железния джелепски бастун, облечен за маскирация в синя шлауфка. Здрависва те и директно ти включва информация.
– Магаре ли търсиш? Има! Колко искаш? – в множественост ти казва. Че той все на едро бара и говори, пък може да няма и едно магаре… – Ей ги, хе, на мерата. И селските, и моите са там. Каквото магаре поискаш, пурдавам на теб. Женско, мъжко? По-младо, по-улегнато? – За старо той никога не говори. За него магаре старо няма. Че знаеше старите как да ги дегизирва… – Черно ако щеш, сиво и чакалесто, и чисто бяло имам… – Удря си един ритник с ръка в гърдите, заклява ти се: – Душата ми през магарешка карантия да излезе, ако те лъжа… Нито едно няма „уюн“ – засечка. Всичките съм ги изпитал и в натоварена каруца с баластра, и на самар, и на оране, а мъжките неизкупени – на скачка… Само ей това, яйгъра, не давам. С него си изкарвам хляба и ичкията. Качвам му се и ме слуша. И раванлия вози циганските ми кокали. И без да му казвам, пред кръчмата спира. На всички села в кадълъкът кръчмите и магариците ги знай. Само в Голямото село не ходя, че там няма магарици. Там са все мъжки магарета… Ха сега черпи една бира с две кюфтета, че от онзи ден не съм ял. И да вървим при ергелето магарешко… – И като пийне и похапне, те води човекът му цигански…
Ако пък не си дошъл за коза и магаре, ами си дошъл кон да купиш. Пак казваш пред старците:
– Кон ми трябва, драги байовци.
И си готов. Няма да чакаш на опашка. Те ти го стария джамбаз Шишко. С кожен каскет, с офицерска куртка с жълти копчета с петолъчки. С черни шаечни „помполони“ и бели чорапи, обути в корави цървули от време оно… И с вечно залепена цигара на посинялата му циганска джука… Поприсвий шкембето си огъзено и се надигне и ти казва изтежко:
– Слушай, аркадаш. Имам стока хергеля. Пасе по мерата и Видралъка. Хе там, през реката. Коне имам аз, изписани като на иконата на свети Георги. Ама тъй като те гледам, ми се струва, че не са за теб… – и замълчава и ти дебне двоумението и мерака…
– Че защо да не са за мене. Мераклия съм. Я ме гледай. И пари имам. Не съм тръгнал да търся стока без пари.
– Е, това да се чува. Исках туй да ти кажа, че стоката ми не е за какви да е хора. Скъпичка е. За хубост, за младост, за буйност, на раван и на оран, и товар впрегнат – теглачи са. Питай когото щеш. Ако та лъжа, кълна са – татарски коне да ме разчекнат…
В туй време на разговора ви дядките, надали ухо, единодушно потвърждават:
– Да бе, да! При Шишко грешка няма. Стока за ибрет и за снимки…
– Знаят ме и в Плевен – в конезавода. И в Шумен. И по Ахъчелебийско, и по Чипровско. И в циркът ме знаят. И по цяла Тракия, и в Италия. Що коне съм прехвърлил на италианците за касаплък…
– Знаят та, знаят – тихичко добавя Дели Ибриам, изправен край стариците. – Няма полицейски участок, в който да не си тренирал и мигал на парцали, и да не си дармонен…
– Който е вземал от мене, ме помни и поменава с добро, и пак ме търси – продължава Шишко.
И вади из един омазан дипломатски портфейл куп снимки на коне. Впрегнати в габровски брички и каруци. И Шишко на всяка снимка го има… На един арен кон, като змей, разбунен и изправен на задни крака – страх да те вземе. И Шишко наш на него, бос и гол до кръста и с фуражката със сцепената козирка – накривена генералски… Само че сабя няма в ръцете – боже опази… Ей такива ми ти джамбаз приказки Шишкови.
А щом си по-наивен и доверчив и изтънко не отбираш на коне, току ти изгори душата мискининът му, че ти държи влага и след отръвката от неговия прехвален кон. Че и той, като дядо Зайо, умей да ги дегизирва… Ама умей и да ги превъзпитава. Що сега да си кривим душата. Все пак кон е то – умно животно. Не е едновремешен неграмотен циганин да не подлежи на интеграция и възпитание…
Но дотук ви за Шишко джамбазина. За таз от бога надарена циганска, интелигентна и пак циганска душа… Че тя работата му си личеше и на челото. Имаше белег на него като петало. Той казваше, че го е ритнал луд кон, но белегът ми се струваше, че е от пистолетна ръкохватка… Знам ли?… Но и да го с ръжен разпориш и подушиш, пак на конска пот, на пикоч и фъшкия ще мирише… И пак за него съм чувал, че баща му, баш Бейгерджия в онез покупко-продажни цигански времена, като откраднал майка му и бягали – в галоп на коня го правил…
Но кой крив, кой прав, кой грешен, било то зайкоджии, било джамбази – всичките бяха много-малко търговци самоуци. Изучени и на честност, и на шейтанлък. Никой не носеше черни очила. И да те лъжат – в очите те гледат и лъжат. Че то в тоя занаят една ли тънкост има. Има си къде от тебе да мине, къде от сайбията. Имаше място за гяволък и за кражба, и за честност. Но имаше си място и за лобутя. Такава му беше заквасата греховна на самия занаят…
Това за Шишко и за конете му, що имаше в Караорман и в портофелния му сайт. Но с това се не свършва борсата на мегдана в селото. Още колко скици и карикатури имаше. Има дядки за сергиджилъка. Напътстват те и те развеждат даже за една ракийка към турските стоки, към кореком „Тодорка“, към хладилната техника отремонтирана, за фиданки, ашладисани и дивачки, за търговия на къщи, на дворни места, на земя – чифлик, да речем, да правиш, напътствия се дават с пенсия как да се сдобиеш, ако я нямаш… И прескочиш ли всички тия трета ръка в зайкоджилъка и стигнеш до дядо Ганчо Булкаря, ей ви го де дреме. Той пък е по булките – женска Богородица. Заставаш пред него, избръснат тук-там и попременен. И трябва ти, да речем, пайресничка, вдовица или вдовичка, или стара мома… Знае ги наизуст и в селото, и из околните села. Има ги в сайта си с етническата им принадлежност. Любовта го крепи и няма да рови като в топ магарешки билети в Зайовия памучен чорап. Няма склерозни приказки. Проверява те първо на глед. И интелигентността ти е проверена с оценка – две, три, шест. Той горкият, долната му уста все виси като на Зайово магаре и лигите му все текат, и току се пребърсва с джобната си гюдерия, после със същата пребърше и очилата телени, шест и пет диоптъра. Но инак е морален човек и потаен, щом те одобри, трябва насаме да се уговорите. Не може без хич, все някой лев за пред кума ще трябва да му се бутне в малкото джобче зад яката на гименото палто. Валута не взема. Че не ѝ разбира. И след договорката и бакшиша тръгваш по него и патеричката му и те води по сгледа на булки по вкус и магнетизъм, както той се изразява. Повече мене не питайте. Този е бай ви Ганчо Булкаря. Оферен човек и морален. Няма при него сводничество и компромати…
И все пак, и все пак – от всичките тия карикатури баш майстори един беше Узун Минчо – сербез човек. Де сега таквиз сербези и честни хора и търговци. Хора за пред хората, дето се казва, и за пред царя. Висок, строен, червендалесто и околчесто лице. Каскетят – кривнат. Плещи широки и облечени в домашно тъкана бяла риза, разгърдена и засукана в девет лакти бял пояс. Надолу бедрата – като млади булчета, обути в панталони, мъхесто тепани, с пет пръста маншети. С меки цървули, обути на вълнени чорапи. Те това беше той, джелеп Узун Минчо. Като вървеше – пътя делеше, а минеше ли през навалицата на панаира – пъртина колатна правеше. Народът го гледаше с възхищение, а търговците и отблизо, и отдалеч селям му даваха като на везирин… Много стока, едър рогат и дребен добитък е протъргувал. Много хора с дамазлъци е задомил. И на касапите гушите е пълнил, и пак за него е имало. И на него душата са му изгаряли. Но той никому злоба, мъст и завист не гонеше. Непонятни чувства бяха за него тия. От околните села на кадълъка го знаеха хората и все него търсеха за алъш-вериш и за подкрепа. Крило беше – крило.
Отиваш при него, у тях или на мегдана и казваш:
– Баш Минчо (или бащице Минчо), трябва ми една що-годе крава. Старата се тръшна, умря и сега ни парà, ни в хомота. Нивките неорани, а оран и сятба иде…
И чоплиш умолително цървуля в калта…
– Добре, добре, мойто момче (или аркадаш), не плачи! Утре ако не, вдругиден – имаш я.
И те черпи, и те успокои. Разпита те за жената, за децата – здрави ли са. И те отпрати. И ако не след ден-два, на третия ти изпраща крава за в хомотя. Или пък сам той на крака ти я докарва. Питаш го за цената, а той вади из белия пояс бонбони и шекерчета за децата, на жената ти бяла кърпа за жетва и ти казва карай със здраве – ори, сей, жъни. Дой си млекце за попара на децата, пък за пари не питай. Че и без туй ги нямаш. Кога отвършееш и докараш наесен дървата от гората, тогаз ще се наплатиш, ако я дамазлъчиш. Ако ли не, ще си я взема и запилея на касапите, пък ще те задомя с по-добра…
И какви ли не добрини и на кого ли не е правил Узун Минчо. За него нямаше българин, турчин, циганин – всички бяха едно тесто. „Хора сме“, казваше, и „човещина му е майката на тоя свят“. И още казваше символично – „във всяко село трябва да си имаш най-малко една къща… Иначе не си за пред хората – хващай гората…“.
Затуй когато вече напластил годините от спомени, премеждия, преживелици и добрини – почина, стъпките след ковчега му нямаха чет. Нямаше съболезнователни телеграми от големците околийски. Всичко живо на крака беше дошло да го изпрати. От селата близки народ като по вървище беше надошел за последно сбогом… Три-четири перекендета, които неведнъж бяха го завлякли, и те в безсрамие и притворство бяха дошли да го изпратят, че и тях той беше опростил на живот. Както казваше между приятели: „От мен да го знаете, за младост осланена, за изгубени и изпити пари, за умрял баща и изчукана булка да не съжалявате. Бог дал – Бог взел“. И още казваше: „Ако загубиш стока, изтръшкаш от болест или вълци, не съжалявай! На стоката червата са дълги, тя пак ще се навъди. Ако загубиш парите – здрав да си. Пари се печелят. Ако загубиш доверие, да знаеш, че много, много губиш. Че доверие мъчно се печели и цял един живот не стига. Че то тая загуба гони като карез и поличба и поколението след тебе. Но пак многозначително добавяше: „Изгубиш ли куража – бог да те прости, пътник си“.
Та думата ми е и пак ще кажа: Един беше Узун Минчо Овчиларски – човек и търговец! Че такъв човек и търговец е за през Райските двери. Че всички търговци, ако да бяха като Узун Минчо, и Исус нямаше да ги изгони из храма господни… Един грях само имаше той. Попийваше си и ракийка, и мастичка, и червено винце с лютив суджук, но пиян-залян да ти залита и ти говори глупости – не! Пийването, ако да беше грях, то той биваше от земята даден и от земля опростен още с прибирането на човека в гроба – в земната очистителна двера… И пак от него съм чувал тези думи… Амин. Ей такава му беше заквасата человеческа и още веднъж „бог да прости и амин“. И да прелеем и се чукнем за спомен на Узуна Минча Овчиларски… Да почерпим за „Бог да прости“ дядките от мегданската борса. Дядо Интернет, дядо Зайо и Шишко, и Ганчо Булкаря, пък и другите следовници Узун-Минчови…
