Публикуваме откъс от дебютната книга „Жмичка“ (изд. „Рива“) на актьора Георги Николов.

„Жмичка” е изповедна книга за миналото и настоящето, в която жанровите граници на прозата и поезията се размиват. Авторът я нарича „малък горестен монолог от открития и озарения, господства и видения, сънища и страхове“. В нея живее болката на незабравата: от Белене, от революцията в Унгария в 1956 г. и нахлуването на армиите на Варшавския договор в Чехословакия през 1968 г., живее атмосферата на социализма през погледа на човека от „черния списък“. Много силни страници са посветени на театъра.

Литературният критик Георги Цанков пише за книгата: „Няма да шикакалкавя. Книгата „Жмичка“ е събитие в културния ни живот, тя не просто ми хареса, разтърси ме, накара ме да я прочета два пъти за три дена. Отдавна не се бях сблъсквал с толкова изповедно, човешко, емоционално и проникновено повествование…“

Георги Николов е роден в Масларево, Великотърновска област. Следва в Стопанската академия „Д.А.Ценов“ в Свищов. Изключен е по време на Унгарската революция. Завършва ВИТИЗ и играе в театрите в Пловдив, Русе и в Народния театър „Иван Вазов“. Има роли в киното и телевизионния театър. Автор е на няколко нереализирани сценария. Негови текстове са публикувани във вестници, списание „Море“ и др.

Георги ник`Колов, „Жмичка”, ИК „Рива”, 2015 г.

ВИКАХА МУ… ГОСПОДА

Останах гол и бос пред стария МОD… инсталиран направо върху паркета… и заблъсках клавишите като ненормален

Бучка сирене и къшей хляб… от едната страна… и манерка от уиски с вода… от другата

Бащата на Леда… бивш царски офицер… сега началник на Вторични суровини ми вика веднъж… ела да си избереш някоя пишеща машина… при мен има купища… стига си се мъчил като Захари… що не Паисий… го поправих… защото в главата мязаш повече на Захари…отвръща стария офицер… който рядко отваряше уста

Виж го ти… царския офицер

Бивол един се мерна за миг пред очите ми… отнякъде… станах… и му завъртях с молив върху стената наведнъж рогата… и ноздрите… с които сумтеше на черти… че аз… май го докарах… извиках… и написах наново

Викаха му… Господа

Господа… така му викаха всички… чу трополенето на Мандрата… някакво ръмжене и проплакване… което бързо се превърна в Куция… който тича срещу тях, като мята дървения си крак насам-натам… затова Господа разпери ръце… и се хвърли да запази Момчетата насядали край него под Ореха

И пльосна по очи на земята

Едва… когато прахолякът се утаи… и Орехът протегна сянката си… и трополенето се запиля нанякъде… на Господа му мина през ума… че в този пек… Куция сигурно дреме упоен от прогнилия под на Мандрата… отпуснал каишките на дървения си крак… с лице… захлюпено от фуражката… и пушка опряна в ъгъла… до вратата… за да му е винаги под ръка

Всичко идва оттам… каза Господа… като вдигна очи към Небето

След което…изскубна миризливата тревица, която беше смазал в бързината си… помириса я… и примря от удоволствие

Откъде… идва… всичко… попита Най-малкият от Момчетата… и принуди Господа да си отвори очите

Оттам… отвърна Господа, като забоди поглед нагоре… от небето

По-нататък няколко коня… кръстосали глави, дъвчеха вратовете си… виждаше се и селото, къщите в края на поляната… и тия, които се губеха надолу по склона… Мандрата и димящият път под пъплещите валяци… салкъмите на върха… и стадото на Араба, потекло от прошарените сенки… към Котаковия геран… и Араба… с ръце в джобовете на избелелия, степан от пране панталон… с тояга под мишницата и лице… завряно в сянката на каскета… само острата, осеяна с ръждиви косми брадичка… е под слънцето… и големите му, бледи уши… приведени от тежестта на каскета…. очите му… не изпускат… Кайзер… кучето… което се свлича първо към дерето… като листи изплезило език

– Мършата му… с мърша – мърмори Араба

Виждаше се и мостът, бентът по-надолу… лъснал сред тлъстата пача трева и конопите, които съхнат под слънцето… къртичините по баира… отсам и оттатък пътя… и покрай брега на реката, сред зелената още трева… където, сврян между върбите пасе добитъкът… с втренчени, мътни очи в растящите под носа му къртичини

Ей това е небето… каза Господа… като видя Най-малкия да зяпа наоколо… и преброди с ръка синевата

Ръката му спря на старите лозя… където един човечец копаеше… Господа се пренесе мислено при човечеца и го зазяпа… обичаше да зяпа, когато другите работят… клякаше отстрани като куче… и зяпаше

Зяпаш ли… каза човечецът, като присви очи… и замахна с мотичката… зяпай, зяпай

Господа побягна… но една буца го настигна

Искаше само да по зяпа… можеше да си разменят и някоя дума… да си побъбрят… да си почешат езиците… човечецът да рече… че е горещо… а пък Господа да изтрие чело и да зарови поглед в ореховата сянка… откъдето май вече не мърдаше… или пък, човечецът да клекне до Господа и да каже

Е… еее… гората отсреща… видиш ли я… малко е далече от тука… беше пълна някога със зверове… изтрепаха ги

А Господа да се завре в гората… ама в оная… някогашната… сам не знаеше защо животните отдалеч го надушваха… и да ги помами… да ги поведе след себе си… и от село на село… от град на град… да пошетат малко сред хората… докато превърнат всичко в леш

Вместо това човечецът викаше по него

Аз ако те бях пернал с мотичката… щеше да видиш звезди по пладне и да си кажеш… Господ ли си… Дявол ли си

Какво искаха тия хора от него… години наред прибираше децата им от училище от съседното село… правеше го за хляба който му даваха… но можеше да се закълне в небето, откъдето вярваше, че идват злините… че нищо в света не го привлича тъй… както невинността на тия клети същества… децата… които и сега в сянката на Ореха го зяпаха

Случвало се е… повлечени от мравешките върволици, които пресичат на всяка крачка пътеките между двете села… да се лутат из нивята… да обикалят Котаковия геран, замаяни от овчия прахоляк… да се свличат през гори и дерета… готови ако трябва да достигнат отвъд планината, която изпъква понякога в далечината, като знамение за престоящи събития… за да видят в края на краищата… до къде достига мравешкото усърдие

Голяма работа… изломотваше Господа пред струпаните на куп деца… мравешката работа… е голяма работа

И мамен от надеждата… че това мотаене насам-натам не е току-така… обезпокояван най-вече от мисълта, че не може да стигне до там… до където тия нищо и никакви същества мравките… достигат… той тъй пощуряваше… че се втурваше да пълзи с мравките под земята, под села и пущинаци, под гробища… между трупове и купища семена… които никнат сред фосфоресцираща светлина

Години след това… вече пораснали… момчетата със смях го караха… да ги поведе отново по мравешките пътеки… пълзейки под земята чак до снежните върхове на планината на което Господа… като свеждаше очи… и промърморваше

Голяма работа… мравешката работа… е голяма работа

Ей го селцето… знаеше всеки камък, всяка къща… вече празни, буренясали… от някъде дойдоха тракторите… изораха синурите… поляните, изкорениха горичките… пропъдиха хората… и Господа напускаше все по рядко сянката на Ореха

Ей това е небето… каза Господа, като видя, че онзи Най-малкия още го търси с очи… ей това… е-еее…. всичкото това… от край до край

Както беше разперил ръце… Господа видя Вихрушката… която избухна изведнъж пред очите му… и го понесе като перушина… понесла вече селото… буботещите там някъде валяци… изтръгнала за миг и Ореха, и децата увиснали по корените му… се възнесоха изведнъж над Котаковия геран и гората… която отгоре беше пълна със зверове и живели някога чудовища… коне с човешки глави, хора бикове… гигантски гущери и невиждани от никой динозаври влачеха туловища по земята

На Господа му се прииска, да свърне някак и да ги помами подиря си… и както си знаеше от село на село, от град на град… но една калинка го полази и Господа каза

Калинке-малинке… кажи… къде ще се оженя

Калинката полетя… залюля се във въздуха… крилата и потрепериха… и тя падна на земята

А… ааа… изрева Господа… известно време я гледа като онемял… след което я смачка… гад… крещеше Господа… като тъпчеше с крака калинката… гад

Гад, гад… и момчетата тъпчеха земята… като по чудо кръвта им избухна, като и изгаряше отгоре до долу

Господа спря за миг

Гад… викаше машинално устата му… и огънят избухнал в него сега изгаряше петите му… пощуряваше го и миризливата тревица която беше забол в косата си

Той извърна глава… и очите му откриха в талазите които въртеше вихрушката… един Бивол… с яки извити рога, изпъкнали гърди и въздух който свистеше на струи от ноздрите му

Фу…ууу… фу… ууу…. Господа замахна с дървото което беше сграбил отнякъде и запристъпва към Бивола… Биволът го гледаше и сумтеше… и Господа сумтеше и се питаше… откъде се беше взел тоз звяр… направо от ада ли е душел или е паднал посред бял ден от небето… или пък миризливите талази от тревицата в косата му, така се гънеха и въртяха… така се сучеха и виеха… че го наподобяваха

Господа препречи дървото между рогата на Бивола… и го изви тъй… че го накара да падне на колене

А…ааа… изскочиха Момчетата иззад Ореха… един Мъник клекна изумен… конопите зад него димяха

Биволът полази… измуча… и Господа се метна на гърба му… и извика… и другите извикаха след него… и нещо отвътре го повлече срещу скърцането на мандрата… през слънчогледовите ниви и повехналото поле… като го караше да блъска Бивола в хълбоците… да крещи и да го ръга с дървото… като се озърташе за Момчетата… а те пъплеха през стърнищата… следвани от Най-малкия и Мъника

Господа… замахна… толкова дълго беше вярвал… че рано или късно ще помете всичко което му беше причинявало болка… дървото свистеше във въздуха… и главите на слънчогледите се търкаляха по земята

Биволът се носеше като видение от незапомнени времена с Господа и Хлапетата след него

Е… еее… викаше Господа

Е… еее… отвръщаха Момчетата

Айдеее… дереше се Господа

Айдеее… деряха се Момчетата

Иху… хууу… летеше разперен Господа… впил крака в Бивола

Иху… хууу… летяха като орляк след него Момчетата

Араба видя отдалеч Бивола… позна и Господа… и в последния момент изтърва пълната кофа… а сега гледаше ту Господа, ту кофата…. която се блъскаше в каменните стени на Котаковия геран… зърна дори лицето си, отразено във водата… но никой не можеше да го убеди… че окото, което мига с всяко помръдване на водата… и другото… което удължено и ясно го гледа от дъното… каскетът, който се люлее издут или пък сплескан над разкривеното му лице… са неговите

Ръй… ръй… подгони Араба стадото… без да изпуска от очи и Господа и Хлапетата… към тях се бяха присъединили и тия, дето се къпеха във вировете, покрай градините… някой надуваше една стара Флигорна и дрезгавия и глас, се носеше като стенание… и караше Араба да блъска овцете… и да си повтаря под носа… че тоз човек Господа… май не е със всичкия си

Кайзер… кучето на Араба… чу поотделно Араба, Господа и Хлапетиите… стенанието на Флигорната… джафкането на Мъника и се наежи… но само тъй… всъщност тия пощурели хора не го интересуваха… пък и плешката го болеше… Араба го беше ударил, дето тичаше пред стадото… и въпреки това… в гърдите му нещо затлея и звярът в него изръмжа

Гооспода връхлетя върху стадото

Никой не можеше повече да го спре

И… ако Планината

Която се вижда оттук веднъж в годината,

Е тъй примамливо очертана в далечината,

Това е знамение

И после

Какво да прави

Когато и той… иска някак да разбере

Господ ли е,

Дявол ли е

Ама че човек… мърмореше Араба, като се мъчеше да събере стадото… ще пребие овцете… ръй… ръй… не си гледа рахата… там… под ореха… защото и аз не съм много със всичкия… дръж… дръж… съскаше и кучето… което оголило зъби… изведнъж захапа Господа за крака

Биволът… помете няколко овце, докато се блъскаха, скупчени една в друга и като се извърна… ноктите на Кайзер му причиняваха болка… видя, как Господа сграби кучето за козината… как го изскубна от крака си… и докато хапеше въздуха, го захвърли на земята

Кайзер изскимтя и изтича до дерето… прегази го… и като куцаше тръгна на някъде без да различава нито пътя, нито посоката

Гледай какво направи… изрева Араба… като се препъваше пред Бивола… уби животното… ей… оставете добитъка… копелета с копелета

Трябваше да си затвори очите… за да не вижда… как овцете една през друга скачаха, притиснати от Хлапетиите в бента

Толкоз бързо го слетя всичко… като изневиделица… че без сам да разбере… в желанието си да се спаси… Араба се хвана за кладенеца… тогава Господа го затисна с дървото… и докато краката на Араба не се отлепиха от земята… не миряса

А… ааа… изрева Араба… този отгоре… докато онзи отдолу го зяпаше изумен

Една тънка струйка кръв пълзеше по корема на Бивола… кракът на Господа кървеше… откъм бента достигаха крясъците на Момчетата и блеенето на овцете… изглежда… всичко правеше светлината… защото кой можеше да повярва, че Хлапетата, дето се мъкнеха от сутрин до вечер по петите на Господа… сега плуваха възседнали овцете

А над всичко се носи последния вик на Араба… преди да го погълне завинаги геранът

Господа се опита да се върне в сянката на Ореха

Но Флигорната го застигна

Заобиколи го отдалеч… и от близо го подхвана… притисна го бавно… отвсякъде… и притихна, занемя… пред калинката кацнала върху ръката му

Ето те и тебе… мъничко хвърчило… откога чакам да ме дариш с чутовното си безстрашие… хайде… хайде… промълви Господа… кажи ми къде

И Калинката разпери мълчаливо крила… и полетя към Мандрата

Ти си… през зъби рече Господа

Целият погълнат от Планината

Която все по-ясно изпъква насреща

И изпълва… съзнанието му

Накрая премазан от тежестта й

Извика

И полетя

С Бивола

Към Мандрата

Тук… равнината преминава в хълмове… покрай хълмовете криволичат пресъхнали дерета… има и малки салкъмови горички… целите прашни… в този час на деня, а пък и през цялото лято… се чува един единствен птичи глас… този на чучулигата… през прегорелите до капка лета… долита и песента на жетварките… която ни оставя без дъх в сянката на кладните

Понякога… още преди есента… когато духнат първите сухи ветрове, се появяват гаргите… отначало безшумно прехвръкват от една сянка до друга, като зяпат с човките си… а когато паднат есенните дъждове, с грак и на ята приближават селото

Най-невероятни… сред повехналото поле… са презрелите слънчогледови ниви… лепкавият дъх на клея, който изтича по мъхестите, жилести стебла… се носи заедно с миризмата на зрели дини и тежкия, гнил мирис на конопи, които киснат в горния по-плитък край на бента

Между Котаковия геран и селото се намира някогашната тухларница… вече никой не прави тухли, останала е само дълбоката пръстница, от която винаги долита жално мяучене… селото гъмжи от котки и бабите често хвърлят тук току-що родените животинчета… върху копторите, смити от дъжда… през пролетта израства буйна трева… която още в края на юни изсъхва… а на самия ръб на пръстницата расте голям като дърво магарешки бодил… цветовете му са пълни с бръмбари… които остават неподвижни, впити в сърцевината на цвета, чак до есента… когато бодилът увяхва… само Господа слиза понякога в пръсницата, пред някой по-голям празник да накопае пръст за мазане… или рано сутрин… говори се, че когато в пръстницата има котенца, където и да е Господа не може да заспи, изкарва нощта, тъй сякаш непрекъснато се вслушва в нещо и едва, когато се съмне, блед и разтреперан се хвърля в пръстницата и малко след това излиза с котенцата под мишница

Селата наоколо, са на по три-четири километра едно от друго и всяко от тях може да мине за родното място на Господа, макар, никой никога да не си е задавал въпроса… къде и кога е роден тоз човек

Онова… което го водеше сега към Мандрата… беше по-страшно от всичко което го е принуждавало да постъпва някога така… често замръкваше в полето и почти винаги се събуждаше… вдървен от студ… вцепенен целия… ледени тръпки пронизваха тялото му и го караха да се върти, да скача… докато се стопли… веднъж, като махаше с ръце и тананикаше нещо… ритуално обикаляше вързопчето, в което беше завързал най-малката калинка която някой някога е виждал… не помнеше откога я носи със себе си… като човек който нямаше нищо на този свят, беше свикан с нея и всяка сутрин и посвещаваше своя странен танц… като пееше или плачеше… като шепнеше всички молитви и заклинания които знаеше… обзет от някаква приглушена радост на кръвта от това безстрашно същество… което толкова мъничко политаше само срещу вятъра

И почти зашеметен съзря как Куция връзваше коня Слънцето като се надигаше иззад земята… пълнеше с блясък ливадата… и Господа не видя как Куция заби железния кол в земята, за който беше завързано въжето на Жребеца… млад и буен Жребецът за пръв път завързван на въже в ливадата… втренчено гледаше пред себе си… Куцият отпусна внимателно въжето на Коня… и като намести пушката на рамото си… пое към Мандрата

Като се видя сам и свободен… Жребецът се втурна след Куция… тропотът от копитата му ставаше все по-бърз и по-бърз… докато внезапно изпънатото въже не го преметна през глава на земята

Като изцвили Конят… и заедно с него и Господа се заизправяха бавно на крака… най-напред конят повдигна единия крак… жилите на врата му изпъкнаха… задницата му се залюля… още веднъж задра с копитата си тревата… и стъпи на крака

Всеки път Господа тръгваше с Коня в различни посоки… с надеждата… че нататък е изходът… някакво сляпо усърдие препускаше в него… и винаги въжето го свличаше неумолимо на земята

Накрая… обезумял… Господа извади ножката… и с един замах сряза въжето

И като не можа да догони отвързания кон… падна в края на ливадата… подкосен от гласа на Куция

Мама ти побъркана… ей сега ще те пречукам

Мръднеш ли… ще те убия… викаше Куция, като приближаваше с насочена пушка Господа

Като нищо ще ти светя маслото… от кога те дебна… най-после ми падна… сега ще те науча… как се отвързва чужд кон… луд ли си… луди са тия, дето те търпят… ай си мръднал… и край… нито ще те види някой… нито ще те чуе… луд… аз съм луд… че още те държа

Когато между тях остана само пушката… и цевите зееха срещу Господа… Господа започна да отстъпва… отстъпваше, готов да посрещне удара… плувнал в пот… макар очите му да бяха залепнали за спусъка… онова… което го държеше на щрек… беше пулсиращият белег… който растеше и се смаляваше върху врата на Куция

Господа падна… една къртичина го препъна… и той се изтърси… като навири крака

Хайде ставай… каза Куция, като се превиваше от смях… ставай… докато не съм натиснал спусъка

Няма… едва промълви Господа

Ставай

Няма… повтори… с някакво наивно упорство Господа

Ставай… Куцият хвана пушката за цевите… и издигна приклада над главата си… ставай… чуваш ли

Няма

Тогава… приклада затули за миг очите на Господа… и хлътна с хрущене в рамото му

Небето се сгромоляса изведнъж

Земята потъна нанякъде

И Господа остана премазан да се гърчи в пространството

Куцият хвърли пушката в тревата… хвана Господа и го завърза за близката круша

Като дойде на себе си… Господа видя Куция… разкрачен… с присвито око… да се мери в главата му

Няма… простена Господа

Куция натисна спусъка и двете дула изтрещяха едновременно

Малко по-късно Господа разбра… че цевите са взривили само барута в изпразнените фишеци… и че страхът на Господа го е умножил безкрайно… защото смехът на Куция продължаваше да ечи в ушите му

Преди да нахълта в Мандрата… Господа скочи от Бивола… и остана за миг извърнат към Котаковия геран

Най-малкият и Мъника се мъчеха да спасят едно от момчетата затънало в бента… Мъникът лаеше ожесточено… докато Най-малкият пренасяше конопи… от тия, дето съхнеха на купчини под слънцето… и нагазил страхливо в тинестия бряг… ги тикаше към момчето… другите бяха оставили Тухларницата зад гърба си… и насърчавани от Флигорната тичаха към Мандрата

Но онова което слиса Господа… беше Планината… не знаеше…не беше допускал никога, че е толкова голяма… снежните и върхове се редуваха един след друг… и всичко, което обхвана със сетивата си… небето, реките, хълмовете, горите, полето, къщите, слънцето и въздуха… всичко му се стори като същността на някакво отколешно същество… което се е загубило завинаги

Тогава замахна и изкърти вратата на Мандрата… и стисна Куция за врата

Господа си дръпна ръцете… едва когато белегът върху врата на Куция… престана да се свива и изпъква

Хлапетиите нахлуха във Мандрата

Някой измъкна от огнището една главня

Размаха я

Огънят попадна по мазните дрехи на закачалката

Пламъкът бързо плъзна нагоре

И неочаквано за всички

Обхвана цялата Мандра

От селото видяха… че Мандрата гори… а слухът че Господа го прихванали неговите, беше стигнал някак си… малцината мъже които бяха останали в селото… награбиха каквото им падне и хукнаха към Мандрата… от начало мъжете мислеха, че какъвто е голям… Господа ще ги помете като хала… за това запристъпваха плахо от всички страни

Изплашени, Хлапетата се скриха в дън земята

Господа гледаше напрегнатите лица на мъжете… скованите им движения… но не каза нищо… нито пък помръдна… когато всички, като един се хвърлиха и се заеха да го блъскат, да го удрят, да го тъпчат… докато не се увериха… че е мъртъв

Тогава дотича Най-малкият и Мъникът… като си въртеше опашката… се отърка в Господа

Незрели дни ме водят в Босфора

На есен в Млечно

От ореха да видя

Къде са заземени… моите старци

Безкрайни дни

А малки иначе

Защото покрай мен минават

Оттатък някъде покрай живота

Наоколо по припеците

Зрее ситен дивеч

Утеха за сърцето

Едва завардвано до днес в гърдите

С затворени очи живея

А виждам всичко

А мене вече… никой не ме вижда