Философът Пиер Абелар (ХІІ век) в автобиографичното си съчинение „История на моите нещастия“ описва подробно своята „забранена“ любов с ученичката си Елоиза. След като роднините й го наказват жестоко с кастриране, двамата се разделят и отиват в манастири. Свързва ги само кореспонденцията им. В нея тя споделя любовта си към него, а той – любовта си към Бога. Внимателният прочит на произведението му създава впечатление за твърде субективна изповед, която не оценява и дори пренебрегва чувствата на Елоиза. Любовната им драма е представена изцяло през неговия поглед, докато гласът на Елоиза се губи нечут и изчезва във вековете.

В романа на Гоце Смилевски за първи път ни е поднесена нейната истина за съкровените й преживявания и душевни терзания, „озвучен“ е нейният глас, който разказва трагичната история – още от ранните години на любовта й, през раздялата с Абелар и болката по отнетото й дете. „Завръщането на думите“ представлява ярък портрет на най-образованата за времето си жена в Париж, трагично оплетена в кълбо от любов,  амбиции, страсти и безпощадни нрави в сурова епоха.

Гоце Смилевски, едно от най-силните пера на съвременната македонска литература, е роден на 9 април 1975 г. в Скопие. Учи общо и сравнително литературознание в университета „Св. св. Кирил и Методий” в родния си град. Продължава образованието си в Карловия университет в Прага, а след това прави докторска дисертация в Европейския университет в Будапеща. Публикува първия си роман „Планета на неизкуството” през 2000 г. Следващата му книга – „Разговор със Спиноза” – е обявена за роман на 2002 г. в Македония. Преведена е в САЩ, Словения, Полша, Сърбия, Хърватска, Финландия. Заглавието получи високата оценка и на българската публика – както на критиката, така и на читателите с по-изтънчен вкус. За третия си поред роман, „Сестрата на Зигмунд Фройд“, Гоце Смилевски е носител на Наградата за литература на Европейския съюз за 2010 г. Автор е на пиесите „Спиноза” и „Три малки танцови стъпки през границата”. Гоце Смилевски се откроява с дръзките си интелектуални и артистични търсения. По думите на Венко Андоновски Смилевски е отличен познавач на стабилните, класически наративни техники и тайни, но не се отказва от идеята да се „заиграва“ с тях.

Гоце Смилевски, „Завръщането на думите”, изд. „Колибри”, 2016 г., превод Божидар Манов

„ПОЗНАЙ СЕБЕ СИ.“

Тези думи си повтарях наум през първата нощ след замонашването. Не зная как се появи у мен тази мисъл, изсечена върху Делфийското свети­лище: ΓΝΩΘΙ ΣΑΥΤΟΝ – вечният повик за себе­познание! „Познай себе си“ – известните думи, записани от Платон като част от разговора меж­ду Сократ и Алкивиад. Според Сократ главният проблем при самоопознаването е, че човек е сам себе си и както окото не може да види само себе си, така и човекът не може да познае самия себе си. И както окото може да се види в огледалото или в окото на друг човек, така и оглеждането на човека в онова, което му е подобно, е условие да познае самия себе си. И затова душата ще познае сама себе си, когато насочи погледа си към онова, което ѝ е сродно, към онова, от което е създадена и е част от него – като се огледа в Бог.

Така твърдял Сократ, така пишеше у Платон, а аз тази нощ си помислих, че не мога да се огледам в нищо, защото бях убедена, че ме няма. И тогава моята рана ми напомни за мен самата. Заболяха ме гърдите, под астролаба, който носех, както се носи кръст. Ръката ми посегна към гърдите и тъй като в този кратък миг болката бе по-силна от разума, се надявах, че ще прокарам ръката по тя­лото и ще уловя неуловимото, с допира ще изцеля душата си. А когато ръката ми срещна гърдите, се примирих с това, че раната, както и душата не може да се пипнат, и докоснах астролаба, който лежеше между гърдите ми и монашеската дреха. Помислих си, че моята рана е мястото, където ду­шата ми се беше разполовила – едната част беше останала при детето ми, а другата – при мен. И се питах: ако мен ме боли тази част от душата, която е останала при мен, кой изпитва болка от другата част на душата, която остана при сина ми? „Познай себе си“, си повтарях тази нощ, а не знаех защо изричам тези думи. Коя „себе си“ можех да позная – Елоиза, която слушаше думи­те на майка си, докато не я загуби; Елоиза, която учеше в манастира „Сент Мари“; Елоиза, която бе влюбена в Абелар; Елоиза, която стана майка; Елоиза, която изостави детето си; Елоиза, която стана монахиня? Коя от всички тях бях аз? Да бях във времето на Сократ или той да живееше в моето време, знаех, че на въпроса ми: „Кое от всички тези парчета, разпръснати в миналото, съм аз?“, щеше да отговори: „Знам, че нищо не знам“. И щеше да ме поведе със своите въпроси към моите отговори за моята истина, онази исти­на, която открива същественото във всички тези парчета от миналото, истината за душата, която започва от първия дъх и продължава във вечност­та. Раната в душата ми бе единственото нещо, което потвърждаваше, че имам душа, а тази рана бе остатък от моето майчинство. Ако съзнава­нето е отражение на душата в някой от сродни­те аспекти на Бог, тогава моето самоопознаване можеше да се осъществи чрез отразяването на душата ми в майчинския аспект на Бога. Може би затова толкова се сближих с жените от селата около Аржантьой, които идваха да ни помагат в манастира. Питах ги как живеят те самите и как живеят другите майки в селата. Запомнях някои от нещата, които ми казваха. От тях разбрах, че всяка пета майка умира при раждане, а полови­ната от децата умират, преди да навършат пет­найсет години. Запознах се с една жена, на която всичките ѝ деца бяха умрели: едно от глад, друго от студ, трето от неизвестна болест. Тя посто­янно повтаряше две мисли от Светото евангелие от Йоан: „В началото бе Словото, и Словото бе у Бога, и Бог бе Словото“, и още: „И Словото стана плът, и пребиваваше между нас… пълно с благодат и истина“. Когато я питах защо пов­таря постоянно тези думи, отговори, че когато ги изрича, чувства как децата ѝ продължават да живеят.

– Там някъде – каза, посочвайки към небето, и продължи да повтаря: – В началото бе Словото, и Словото бе у Бога, и Бог бе Словото… И Слово­то стана плът, и пребиваваше между нас… пълно с благодат и истина… В началото бе Словото, и Словото бе у Бога, и Бог бе Словото… И Словото стана плът, и пребиваваше между нас… пълно с благодат и истина…

ПИШЕХ ПИСМА НА АБЕЛАР, ВЪПРЕКИ ЧЕ НЯМАШЕ КАКВО ДА МУ КАЖА за себе си. В писмата го питах за неговия монашески живот и за здравето му, какво чете и какво пише. И ви­наги в края добавях една молба, свързана с една надежда: че той, нашият син и аз скоро ще бъдем заедно. Пишех му често и от време на време по­лучавах отговор от него. В своите писма Абелар ми пишеше, че монасите в „Сен Дени“, а дори и абатът, са непристойни, разпуснати и водят по- скоро светски, а не аскетичен живот. Пишеше ми, че работи върху книга, която ще се нарича „Тео­логия“ и в която по разбираем начин ще тълкува Светата Троица. Съобщаваше ми, че все по-чес­то го посещават негови бивши ученици, които го убеждават, че е длъжен отново да преподава, защото във времето, в което живеем, никой не може да проповядва Божието Слово като него. Пишеше ми и за църковния събор в Соасон, сви­кан от неговите противници, за да го обвинят, че разпространява ерес, и с лъжите си заблуждавали насъбрания народ, че тълкувайки Троицата, Абе­лар говорел за три различни Бога и така разпрос­транявал езичеството. Искали книгата му да бъде забранена, а Абелар да бъде осъден на доживотен затвор. Книгата наистина била изгорена, Абелар бил осъден, но само след няколко дни бил пуснат от затвора и се върнал в „Сен Дени“. Скоро след това ми писа, че се е създало толкова остро нераз­бирателство между него и другите монаси, че се наложило да избяга от „Сен Дени“ чак в графство Шампан и че близо до град Троа е построил па­раклис от тръстика и слама, наречен на Светата Троица. По-късно ми пишеше от новия си дом и казваше, че около местоживелището му постепен­но се събират учениците му и строят колиби, за да са по-близо до него и да слушат какво гово­ри. Разбрал, че там е мястото на неговата утеха, и така го назовал – „Параклет“, или „Утешител“, по утешителната сила на Светия Дух, за която го­вори Исус в Евангелието от Йоан: „Аз ще помоля Отца, и ще ви даде друг Утешител, за да пребъдва с вас вовеки“. Абелар ми пишеше за утехата и за Светата Троица; на моята молба и надежда, че ние тримата – той, нашият син и аз, един ден ще бъдем заедно, не отговори с нито една дума, не ми даде никаква утеха. Само в някои писма, бегло и меж­ду другото, споменаваше, че сестра му писала, че синът ни е добре, че расте и е щастлив. Един ден ми писа, че е отишъл като абат в манастира „Сен Жилда“ в Бретан. От там ми пишеше, че негова цел е да върне в Божия път тамошните порочни монаси. Аз няколко пъти му писах, когато вече бе в Бретан, че би могъл да посети сина ни, след като е толкова близо до него. На думите ми от­говори с други думи – казваше, че е там, където свършва светът и започва безкраят, на брега на Атлантическия океан, и че гледайки към безкрая, който прилича на небесния безкрай, знае, че ние ще бъдем заедно във вечността. Веднъж ми писа, че някакви млади хора, които били достатъчно заблудени, за да мислят, че океанът има край, се качили на кораб и отплавали към безкрая, и нико­га повече не се върнали. „Безкраят ги погълна“, бе написал в това писмо. Четях думите му и се питах какво поглъща мен.

ПОНЯКОГА МОНАХИНИТЕ НАПУСКАХА МАНАСТИРСКИТЕ СТЕНИ, за да пазаруват, да доведат работници, когато трябваше нещо да се направи или ремонтира в манастира, да намерят в града или в околните села жени помощнички. Аз предпочитах да стоя вътре, между манастир­ските стени. При едно от моите редки излизания извън манастира дочух отнякъде песента за мъд­рата Елоиза. Болеше ме от моите знания, които не можеха да ми помогнат за осъществяването на онова, което исках; нито ми помагаха за зараства­не на раната, която ме болеше заради това неосъ­ществено мое желание. Болеше ме от моите зна­ния, които ми напомняха, че не съм мъдра, макар че в песента, която хората пееха, се възхваляваше моята мъдрост. Спомнях си думите на Платон, че ако съществува човек, който е толкова доволен от себе си, че да бъде щастлив, тогава той наистина е мъдрец и от всички хора нему най-малко са необ­ходими другите. Аз знаех колко съм недоволна от себе си и чувствах колко голямо е нещастието ми поради тази неудовлетвореност. Понякога си при­помнях осмата сентенция от „Диатриби“ на Епик­тет: „Не настоявай събитията, които се случват, да се случват така, както ти искаш; остави ги да се случват така, както си се случват, и тогава ще бъдеш щастлив“. Животът се случваше, а аз бях нещастна.

ВИНАГИ КОГАТО ВИЖДАХ НЯКАКВО НЕ­ЩАСТИЕ, което се случва с дете, заедно с тъ­гата, която обземаше и другите, съчувстващи на детското страдание, аз цялата се разтрепервах от страх и после видяното още дълго се връщаше в съзнанието ми. Веднъж видях как едно дете пад­на от кон. Друг път доведоха в манастира дете, ухапано от змия. Много пъти ни водеха деца от селата, пребити почти до смърт от господарите им. Веднъж докато бяхме край Сена, от реката из­вадиха удавено дете. Не влизах в манастирската лечебница, защото знаех, че в леглата има деца от бедните семейства в Аржантьой. Търсех начини да избягвам срещите с детските нещастия, но те сами ме намираха и се появяваха пред очите ми.

СРЕД МОНАХИНИТЕ ИМАШЕ ВСЯКАКВИ ЖЕНИ и всяка живееше своя монашески живот различно. Имаше всякакви жени сред монахините и всяка се отнасяше различно към моята болка. Имаше такива, които знаеха, че не искам да гово­ря за болката ми, и други, които смятаха, че ще я облекчат, ако разговаряме за нея, и се опитваха да изкопчат по някоя дума, която докосва раната ми; мислеха, че споделената дума е споделена болка. Имаше и такива, които знаеха колко ми е потреб­но да мълча за болката и нарочно разчопляха ра­ната ми, питаха ме кога ще отида да видя сина си, пресмятаха на колко седмици е, на колко месеци и години е, обясняваха ми какво би могъл да прави на дадената възраст или направо ме питаха дали мисля за него.

А аз мислех за него точно толкова, колкото не говорех за него. Мислех за него, когато се събуж­дах и когато заспивах; мислех за него, когато пе­ехме песни в прослава на Бог и когато шепнехме молитви в черквата. Мислех за него, когато везех­ме църковни одежди, орнаменти на епитрахили или олтарни завеси. Мислех за него и когато събирахме билки, и когато правехме извлек от бил­ките за някакво лекарство. Мислех за него, когато пресявахме брашно, когато месехме хляб, когато вдъхвах аромата на топлия хляб, мислех за него и когато залъкът хляб се разтваряше в слюнката в устата ми. Мислех за него, когато се опитвах да чета в манастирската библиотека. Мислех за него с книга в ръце, докато в съседните помеще­ния някои монахини преподаваха на момичетата граматика, реторика, диалектика, аритметика, ге­ометрия, астрономия и музика. Мислех за него, слушайки гласа на Ландина, докато обяснява на момичетата как да разбират и тълкуват нераздел­ната връзка между мелодията и думите и как в тази връзка се отразява неразрушимото единство на душата и небето. И тогава си помислих, че точ­но такава неразделна е и връзката между майката и детето, дори и никога повече да не се видят след раждането.

Нощем, когато лежах в леглото и гледах в тъмнината, очаквайки съня, пред мен трептеше образът на моя син. Представях си как казва пър­вата дума, която казват всички деца. Представях си как прохожда, как първо лази, как после го подкрепят нечии ръце, ръце, които не са моите, и как след това прави първите си крачки, и после тича, тича с онази несигурност, характерна за децата, които го правят за първи път, и как пада леко, както памук пада върху памук. Пред­ставях си как върви срещу вятъра. Представях си как открива света, как чрез вкусовете опоз­нава света, как открива, че светът е и сладък, и кисел, и горчив, и лют, и солен. Представях си как с докосване открива света, открива негова­та памучна мекота и желязна твърдост, неговата гладкост и грапавост, неговата острота на нож и заобленост на женски гърди, неговата постижимост и непостижимост. Представях си как откри­ва света чрез ароматите, необятни като широко поле, високи като планина, дълбоки като океан. Представях си как открива света чрез цветове, как светът е син като небе, румен като зора, жълт като слънце.

Представях си как се радва, когато разклаща звънчето, окачено над вратата, и то звъни.

Виждах пред себе си лицето му, когато синът на неговата леля казва на майка си „мамо“, пред­ставях си как и той казва „мамо“ на леля си, чувах как възприема думите на братовчед си, който му казва, че това не е неговата майка, виждах как ня­какво смущение преминава през личицето му, в душата му, но не казва и не пита нищо. В мислите ми това смущение, изписано върху лицето му и преминало през душата му, се превръщаше в опит мислено да прелети до онази, която го е родила; от мястото, където се намира в момента, до мяс­тото, което не знае къде е, но там някъде, където е онази, която той не познава.

Представях си как протяга ръка към ръката на леля си винаги когато слизат или се качват по стълби, представях си също как ѝ подава ръка, ко­гато преминават по мост през реката.

В мислите си го виждах как, след като се нахрани, винаги взема още една залъче хляб и дълго го дъвче, като че иска да задържи вкуса му в ус­тата си, сякаш този вкус му носи нещо, което е изгубил още преди да се роди, и понякога държи това залъче хляб в устата си чак докато заспи, и така заспива, предъвквайки хлебчето в устата си.

Представях си как чува, че някое дете казва, че майка му е щастлива; а той си мисли за своята майка и се пита дали и тя е щастлива, пита се дали и тя мисли за него и дали мисли, че може би той е нещастен.

Представях си как понякога рисува с пръчка на земята в двора или в пясъка край реката. Предста­вях си как плува в реката и как изведнъж хваща риба с ръце.

Представях си как особена радост му доставя вървенето заднешком. Представях си как върви по този начин, като че с това иска да върне вре­мето назад, към онзи момент от своето съществу­ване, който не помни, който е бил преди паметта.

Понякога преди да заспя, пред мен затрептя­ваше картина как той се буди от кошмарен сън, в който от устата му вместо думи потича мляко и продължава да тече, да тече и не може да спре.

Представях си как у него го няма любопит­ството, характерно за връстниците му. Чува ги как често употребяват думите „какво“, „защо“, „как“, слуша ги как задават въпроси, които започ­ват с: „Какво би се случило, ако…?“ и „Какво ще се случи, ако…?“. И след това в тези свои въобра­жаеми сцени разбирах, че любопитството му не се насочва от него навън, ами се загнездва в него и неговите „какво“, „защо“, „как“ и „Какво би се случило, ако…?“, и „Какво ще се случи, ако…?“ потъват някъде дълбоко в него.

Представях си как той си представя, че тръгва да ме търси и ме намира.