Преди дни ИК „Колибри” пусна на книжния пазар третия роман на македонския писател Гоце Смилевски. „Сестрата на Зигмунд Фройд“ (превод Божидар Манов) ни пренася във Виена в навечерието на Втората световна война. Предлагаме откъс от книгата.
Виена, 1938 г. Нацистите разрешават на Зигмунд Фройд да излезе от страната заедно с посочените от него близки хора. Убеден, че нацистите скоро ще напуснат Австрия, Фройд включва в списъка си своето семейство и сестрите на жена си (плюс кучето), но не и собствените си четири сестри, които впоследствие са изпратени в лагера в Терезин. На фона на тази провокативна история Адолфина Фройд, най-малката сестра, разказва за живота си, за несбъднатите си мечти, за любовта си, за обожавания по-голям брат. През призмата на нелекия живот на една изгубена в сенките на историята жена Смилевски разглежда проблемите на любовта, омразата и секса, на депресията и лудостта. „Сестрата на Зигмунд Фройд” е книга на идеите, книга за избора и за тъмната страна на човешката природа. За нея писателят бе удостоен е с Наградата за литература на Европейския съюз (2010).
Гоце Смилевски е роден през 1975 г. в Скопие. Учи общо и сравнително литературознание в университета „Св. св. Кирил и Методий” в родния си град. Продължава образованието си в Карловия университет в Прага, а след това пише докторска дисертация в Европейския университет в Будапеща. Публикува първия си роман „Планета на неизкуството” през 2000 г. Следващият му роман, „Разговор със Спиноза” (ИК „Колибри”, 2010), е обявен за роман на 2002 г. в Македония.
„Сестрата на Зигмунд Фройд”, Гоце Смилевски, ИК „Колибри”, 2013 г., превод: Божидар Манов, цена: 15 лв
Сестрата на Зигмунд Фройд
Една душна сутрин в началото на юни Паулина, Мария, Роза и аз отидохме на гарата, за да изпратим брат ми, Марта и Ана, които последни от списъка на Зигмунд трябваше да напуснат Виена. Те тримата бяха застанали до отворения прозорец на купето, а ние четирите стояхме на перона. Брат ми държеше в ръце кученцето. Влаковата сирена изсвири за потегляне. Кученцето се стресна и в страха си ухапа Зигмунд по пръста. Ана извади кърпичка и превърза окървавения показалец. Сирената изсвири още веднъж, влакът тръгна. Брат ми протегна ръка за поздрав, единият му пръст бе превързан, другите четири – присвити, и така, с изпънат показалец и окървавена кърпичка, махаше във въздуха.
Винаги по-късно, когато се сещах за раздялата и окървавения пръст на брат ми, мислех и за ръкописа на неговия труд, „Мойсей и монотеизмът“, който остави на нас – неговите сестри, преди заминаването, вероятно боейки се да не изгуби своя екземпляр.
„Да се отнеме на един народ човекът, който го прославя като най-велик сред неговите синове, не е нещо, което всеки би направил лесно и с радост, особено ако и той самият принадлежи на този народ“ – така започваше „Мойсей и монотеизмът“ и с това изречение брат ми заявяваше целта на своя труд: да отнеме Мойсей от неговия народ, да докаже, че Мойсей не е евреин. Не само че обявяваше Мойсей за „забележителен египтянин – може би принц, свещенослужител или висок управник“, но и обрисуваше евреите като негова противоположност – „преселници, културно изостанали пришълци“, и намираше отговор: Мойсей е бил поклонник на първата монотеистична религия, основана от фараон Ехнатон, който през ХІV век преди новата ера е забранил многобожието под смъртна заплаха, пречупвайки своя народ да не се кланя на боговете, в които е вярвал хилядолетия наред, а на един-единствен Бог, провъзгласен от него – Атон. Седемнайсет години след като наложил новата религия, фараонът умрял. Някогашните свещеници, които през властването на Ехнатон били низвергнати, отново повели народа, който не бил забравил старите богове, за да сринат новите храмове с отмъстителна ярост и фанатична отдаденост. После забранили монотеизма, връщайки старата религия на многобожието. Мойсей, за когото брат ми предполагаше, че е бил близък с фараон Ехнатон, не можел да се отрече от своята посветеност на бог Атон, затова измислил план „да се основе ново царство, да намери нов народ, на когото да дари религията, отхвърлена от Египет, за да я изповядва и следва“. И така, според „Мойсей и монотеизмът“, евреите не били избрани от Бога, а от египтянина Мойсей: „Тях избрал да бъдат неговият нов народ“. Всъщност според брат ми по онова време те още не били народ, защото, пише той, все още били само „семитски племена“, населяващи „граничната провинция“.
И от тях, обединявайки ги, Мойсей създал народ, за да налага вярата в единния и единствен бог Атон, и с тях тръгнал да търси обетованата земя. Но хората не можели така лесно да се откажат от своите стари вярвания, от своето семитско многобожие, а всеки, който отказвал да вярва в новия Бог, бил наказван по заповед на Мойсей от неговите най-близки следовници. Затова, твърдеше брат ми, Мойсей не е умрял от старост, както пише в Библията, а „евреите са убили египтянина Мойсей и са изоставили налаганата от него религия“. А какво станало с тях, след като убили този, който ги избрал за свой народ, но им казвал, че са народ, избран от Бога? По-късно се обединили с други, близки сродни племена от земите между Палестина, Синайския полуостров и Арабия и там, около богатия на вода град Кадис, под влияние на мадиамците приели новата религия и обожествяването на бога на вулканите Яхве. Според брат ми култът към Яхве бил затвърден от един мадиамски овчар, който носел същото име Мойсей, както техният египетски водач. Но този втори Мойсей, под чието водачество еврейският народ завладял ханаанската земя, проповядвал за друг Бог, който бил пълна противоположност на Атон. Яхве бил почитан от арабското племе мадиамци като „страшен, кръвожаден демон, който се появява нощем, а избягва дневната светлина“.
И още като „суров, тесногръд местен Бог, жесток и кръвожаден, който обещавал на своите поклонници земя, където тече мед и мляко“. Призовавал ги да изтребят местните жители „с острието на меча“, напълно противоположно на проповедите на египетския Мойсей, който дал на евреите „съвсем друга, одухотворена представа за Бог като едно-единствено божество, обхващащо целия свят, божество, еднакво изпълнено както с любов, така и с могъщество, и което сочи на хората като най-висша цел на живота истината и праведността“. И макар че „египетският Мойсей никога не е бил в Кадис, нито пък е чувал името Яхве, а мадиамският Мойсей никога не е бил в Египет, нито пък е знаел нещо за Атон“, те останали запаметени като един човек, защото „познаваме Мойсеевата религия в нейния завършен вид, в който около осемстотин години след Изхода я съхранили еврейските свещеници“. А по това време двамата Мойсеевци вече били обединени в един общ образ, а Атон и Яхве в един единен Бог, ала сам по себе си двойствен, както се различават денят и нощта, защото той все пак е два бога в едно цяло.
„Да се отнеме на един народ човекът, който го прославя като най-велик сред неговите синове, не е нещо, което човек би направил лесно и с радост, особено ако и той самият принадлежи на този народ. Но не можем да позволим да ни трогне какъвто и да е пример и заради богоугодните национални интереси да изоставим истината“. С тези думи брат ми започва своя последен труд, но „Мойсей и монотеизмът“ е не само търсене на истината; това е труд, който съдържа в себе си и отрицанието, че Мойсей не е евреин; и обвинението, че евреите са убили Мойсей. И затова звучи като ненавист и отмъщение към собствения народ. Омраза към своите, отмъщение на своите. А защо? Да бъдеш евреин за брат ми бе съдбовен въпрос, нещо отредено още с раждането, нещо извън неговата воля и избор. Там, където не съществува избор, в кръвта си, той бе евреин. Но там, където можеше да избира, бе избрал немската култура. Той искаше да й принадлежи, така както чувстваше, че плодовете на тази култура му принадлежат. В края на живота си каза: „Моят език е немският. Моята култура, моите постижения са немски. Смятах себе си интелектуално за германец, докато не забелязах появата на антисемитски предразсъдъци в Германия и германска Австрия. Оттогава предпочитам да се наричам евреин“. Точно така каза: „предпочитам да се наричам евреин“, а не „да се чувствам евреин“.
Когато го питаха: „Какво еврейско е останало у теб, след като си изоставил всичко, присъщо за теб и твоите сродници – и религията, и националното чувство, и традициите, и обичаите“, той отговаряше: „Онова най-същественото“. Никога не каза какво е то, но се подразбираше – кръвта, която не може да се смени. От тази кръв изпитваше някакъв срам, дори обявяваше Мойсей – освободителя, законодателя и създателя на вярата, за не-евреин. И от всяко изречение, в което споменаваше не-евреина Мойсей, можеше да се почувства какво изпитва към него – не-евреина, и какво към своя народ. „Как е възможно един-единствен човек да постигне такова нещо, от отделни безлични хора и семейства да формира народ, да му вгради екстремен характер, да му отреди съдба за цели хилядолетия?“.
В края на „Мойсей и монотеизмът“ брат ми обвинява евреите и за страданията, които са претърпели през хилядолетията. В самото начало на религиозното вярване, твърдеше той, стои отцеубийството – религията в своите зачатъци е опит за изкупление на греха, сторен от синовете, убили своя баща в борбата за власт, когото по-късно прославят като божествен предтеча. Християнството, твърдеше брат ми, е признание за това убийство – чрез него, чрез убийството на Христос, човешкият род признава, че някога е убил своя отец. Християнството е създадено от евреите и разпространено от евреите, но „само една част от еврейския народ е приела новото учение. Другите, които са го отхвърлили, и до днес се наричат евреи. С това разделение те още по-категорично се разграничили от останалите. Били са принудени от новата религиозна общност, която освен евреи е включвала още египтяни, гърци, сирийци, римляни, а по-късно и германци, да чуват обвинения, че те са убили Бога. В цялост това обвинение би звучало така: „Те не искат да признаят, че са убили Бога, докато ние си признаваме и така сме пречистени от вина“. Тогава е лесно да се види колко „истина“ се крие зад тази присъда. Защото за евреите било невъзможно да приемат последствията от участие в Божието убийство, което при изопачено тълкуване би съдържало подобно признание. Но то би било предмет на отделно изследване. Ето как евреите, в определена степен, се самонатоварили с тежката вина и приели мъчителното изпитание“. И те се оказали виновни за собствените си страдания, а брат ми намери оправдание за всяко посегателство срещу тях. Направи го, когато неговият народ се нуждаеше от подкрепа, когато кръвта в жилите ни замръзваше от ужас, както бе замръзвала и у нашите предци.
Много преди да напише „Мойсей и монотеизмът“, брат ми още с майчиното мляко бе закърмен с тъга по изгонените от родината, по прокълнатите заради различната религия и различен произход, по горените на клади, несправедливо обвинените от други, дето се смятали за правоверни, че са хвърляли отрова в кладенците, че са предизвикали чума, че са се договаряли с Дявола. Още с млякото на майка ни той бе засмукал този горчив вкус. Поемаме още с майчиното мляко това горчиво наследство от предците, но после го забравяме, желаейки да принадлежим към нова Европа, но и забравяйки, че Европа един ден отново ще отвори към нас своята кръвожадна паст. Вярвайки в нова Европа, забравихме съдбата на нашите близки и далечни предци, забравихме изпитата им кръв само защото е била друга кръв. Забравихме съдбата на безбройните унижени, лъжливо обвинени, прогонените, измъчваните, унищожените, изоставените и от Бога, и от Дявола. Забравихме ги, забравихме тяхната кръв – забравихме ги ние, които сме кръв от тяхната кръв! И когато брат ми си спомни за тях, чиято кръв носим и ние самите, спомена техните страдания само мимоходом, като за тези страдания обвини самите тях, страдалците: „Защото сами са се натоварили с тежката вина и сами са се обрекли на тежки страдания“. През целия си живот брат ми се опитваше да докаже в своите трудове, че същността на човешкия род е вината: всеки е потенциално виновен, защото всеки някога е бил дете, а всяко дете в стремежа си да получи любовта на своята майка е пожелало смъртта на съперника си – своя баща. Така казваше брат ми Зигмунд. Обвиняваше най-невинните и най-безпомощните, защото те носят изконния грях. Обвиняваше тях, които току-що влизат в живота, защото искат смъртта на онези, които са им дали този живот. Към тази вина, присъща на всяко човешко същество, за себе си прибавяше още една – твърдеше, че си спомня как, бидейки само на година и половина, пожелал смъртта на току-що родения си брат Юлиус, който наистина починал шест месеца по-късно. Така брат ми се възприемаше като Каин и за него се отнасяха Божиите думи: „Какво стори? Гласът на братовата ти кръв вика от земята към Мене“. Беше и Ной, онзи, който преди Потопа бе събрал в ковчега семейството си и „всички зверове според рода им, и всякакъв добитък според рода му, и всички гадове, които се влекат по земята, според рода им, и всички хвъркати според рода им, всички птици, всички крилати“. Само за нас четирите нямаше място в списъка на брат ни. Беше Едип, беше Каин, беше Ной, а в онези помисли, които не искаше да си признае, желаеше да бъде пророк. И затова отне Мойсей на евреите – искаше той да бъде единствен, ничий, самороден. Така си представяше онзи, прогласен от хората да бъде такъв, какъвто той самият искаше да е. Искаше както Мойсей е повел един народ към свободата на обетованата земя, така и той да поведе човешкия род към свободата на Аза, към освобождаване на човешката същност от оковите на потиснатото съзнание и от мрачните бездни на несъзнаваното. И затова от всяка страница на своята книга за Мойсей брат ми като че ли крещи: „Нито той, нито аз сме евреи. Аз, както и той, съм самороден водач и пророк!“.
Онзи ден вечерта, когато брат ни завинаги напусна Виена, сестрите ми тихо говореха, че сега най-важно е той от Лондон, с помощта на своите приятели, час по-скоро да направи възможно и нашето заминаване. Слушах думите на сестрите ми, които описваха всевъзможни ужаси, а пред затворените ми очи вместо апокалиптичните картини, за които те говореха, се появяваше само изпънатият, привързан с кърпичка показалец на брат ми, който маха във въздуха от прозореца на вагона.
През месеците след заминаването понякога се обаждаха Марта и Ана от Лондон, казваха, че Зигмунд е имал нови операции на устната кухина, че раната заздравява, но вече не може да говори. Ракът е засегнал и слуха, така че с тях се разбирал само с писане. Сетих се за времето, когато бяхме деца и брат ми ме учеше да пиша. Марта и Ана казваха, че живеят в хубава къща в тихо лондонско предградие и постоянно ни уверяваха, че приятелите на Зигмунд правят всичко възможно ние, сестрите, да получим изходни визи от Австрия, а след това да отидем при тях в къщата.
А ние четирите се научихме да живеем в страх, но не страх от смъртта, а по скоро от страданието. На ръкавите си трябваше да носим Давидовата звезда и да спазваме забраните, които важаха за всички евреи. Вече не можехме да отидем на театър, опера или на концерт. Не можехме да влезем в ресторант или в парка. Не можехме да ползваме такси. Разрешено бе да се возим на трамвай, но само в задния вагон. Можехме да напускаме дома, но само в определени часове. Телефоните ни бяха прекъснати и можехме да ползваме само две пощи в града.
Беше септемврийски ден, когато у дома ни дойде един от синовете на брата на моята приятелка Клара, за да съобщи, че е починала в психиатричната клиника „Гнездо“, в която живееше от години. Попита дали ще отида с него на погребението. Сестрите ми бяха у една съседка. На лист хартия им оставих бележка къде съм отишла.
Няколко месеца по-рано новите градски власти, като една от многото промени във Виена, бяха наредили починалите в специализирани клиники да не се погребват в градските гробища, а в парковете на самите болници. Поради това там погребвали мъртъвците някъде в парка, в плитка дупка, а вместо ковчег – в чаршаф.
Влязох в стаята, където Клара лежеше мъртва. Казаха, че е умряла в съня си. Лицето й бе толкова спокойно, че върху него не можеше да се види нито следа от съня, нито от живота, нито от умирането. Лежеше свита, както винаги бе спяла, с прибрани крака, с глава, отпусната на гърдите, а ръцете сгънати върху корема. Тялото й вече бе вкочанено. Завихме я в чаршаф така, както си бе свита.
– Като фетус – казах, когато я изнасяха от стаята, все едно че я изваждаха от матка.
– Прекалено голяма е за фетус и твърде малка за човек – рече някой от лекарите.
Наистина, никой не би предположил, че в чаршафа е завито човешко тяло.
Валеше пороен дъжд, едва двайсетина души излязохме в парка. Другите стояха зад прозорците на болницата и гледаха през решетките. Спуснахме чаршафа с тялото в изкопаната дупка. Хората с лопатите нахвърляха кална пръст върху чаршафа.
Когато късно следобед се върнах у дома, сестрите ми седяха около масата в трапезарията. Роза ме погледна със зачервени очи и каза:
– Обади се Ана. Миналата седмица е умрял Зигмунд.
– Умряла е Клара, снощи – казах.
– Кремирали са го.
– Днес я погребахме в двора на болницата. Изкопаха плитък гроб. Нямаше ковчег. Завихме я в чаршаф. Валеше.
Още валеше. Дъждовните капки удряха силно по прозореца, звукът им удряше по нашите думи. Отидох в моята стая. Легнах на кревата, мислех за брат ми. Не се опитвах да си представя последните мигове от живота му. Не се опитвах да го видя как лежи почти неподвижен, не исках да чуя как вдишва и издишва с последни сили, не исках да знам какви са били последните му мисли в онези мигове – дали го е мъчела мисълта за сестрите, които постоянно се появяват в неговия дом и го молят да намери начин да напуснат Виена; дали го е мъчела съвестта, че те ще попаднат в лагерите на смъртта. Не се опитвах да си представя последните мигове от живота му, достатъчно ми бе да знам, че е мъртъв, че е спокоен, без телесна болка, без душевна мъка, защото навярно на онзи свят душата се освобождава от всички тежести и самообвинения. Само докато е тук, душата не може напълно да успокои себе си, че всичко е така, както трябва да бъде, че е сторила онова, което е трябвало да стори, за да изпълни някой по-висок, неизвестен нам план.
Събудих се изпотена, навън дъждът бе престанал и мракът се спускаше от тъмните облаци.
Спомних си какво бях сънувала – в съня ми Зигмунд беше мъртъв.
– Много съм самотен – рече. – „Самотен“ не е точната дума. Някой може да бъде самотен, ако съществуват други хора. Виж, тук наоколо няма никой. Тук няма никой.
– Всички са тук – казах.
Той поклати глава.
– Не, няма никой.
– Всички са тук. Само трябва да ги потърсиш.
– Търся ги. Но няма никой. А и всичко тук е празно. Погледни – само светлина и нищо друго освен нея. А когато светлината е сама, без нищо около нея, тя е празна, куха, ужасен затвор, от който не може да се избяга. Навсякъде само мъртва светлина. И никой друг в нея.
