Проф. Калин Янакиев, протойерей Николай Нешков, Деян Енев и Тони Николов за смислите и пластовете на книгата „От 25-ия час до вечния час“ на румънския писател и свещеник Константин Вирджил Георгиу.
В края на миналата година Фондация „Комунитас“ издаде за първи път на български език книга на румънския писател и православен свещеник Константин Вирджил Георгиу (1916-1992). „От 25-ия час до вечния час” е опит за духовна автобиография. Писателят се завръща при образа на своя баща, свещеник, изчезнал безследно по време на съветската окупация на Румъния. Връща се също и към образа на човека в света, видян през призмата на православната икона – не само такъв, какъвто е, но и такъв, какъвто би трябвало да бъде.
К. Вирджил Георгиу е автор също на романа „25-ият час” (1948) – една от големите антиутопии на ХХ в., изобличаваща нацизма, комунизма и дехуманизирането на съвременния свят, преведена на почти всички световни езици (за съжаление все още непозната на българския читател). Той е роден в Ръшбоени (днешна Молдова) в семейството на свещеник. Учи философия и теология в университетите в Букурещ и Хайделберг. През 1940 г. печели Националната награда на Румъния за поезия за стихосбирката си „Калиграфия по снега”. След което, подобно на други ярки представители на своето поколение като Мирча Елиаде и Йожен Йонеско, получава дипломатически пост в чужбина като културен съветник в Загреб, което пък го спасява от репресиите на комунистическия режим в Румъния. От 1948 г. се установява във Франция. След успеха на „25-ият час” започва да пише на френски. Неговите романи, изградени върху остросюжетна интрига и християнско светоусещане, описват драмата на съвременния човек в една забравена балканска страна като Румъния, изложена непрестанно на чужди нашественици, били те турци или руснаци. На 23 май 1963 г. К. Вирджил Георгиу е ръкоположен за свещеник в румънската православна църква в Париж.
Книгата „От 25-ия час до вечния час”, преведена от Тони Николов, бе представена в началото на тази година в Червената къща. Вижте дискусията, посветена на К. Вирджил Георгиу и неговата духовна автобиография, в която взеха участие философът проф. Калин Янакиев, писателят Деян Енев, православният свещеник протойерей Николай Нешков и преводачът на книгата Тони Николов.
Тони Николов: Открих този автор преди години, всъщност доста отдавна. Срещнах го в един от текстовете на Габриел Марсел, който казва, че е разбрал съвременното индустриално общество или обществото на автоматизацията благодарение на анализа на един румънски писател. Тогава, на ръба на промените през 1989 г., но все пак малко преди 1989 г., в ръцете ми попадна книгата „25-ият час“. Това не е книгата, за която ще говорим тази вечер. Става дума за един от големите романи на Георгиу, който разказва за перипетиите на един писател, Траян Коруга, на неговия баща – свещеникът Александър Коруга, и на техния ратай Йохан Мориц. Всички те са ударени от войната, от ужасите на нацизма и комунизма. Един дълбоко философски роман, който се надявам, че ще имам възможност да преведа. След години, вече в Париж, започнах да търся и събирам книгите на Георгиу. Те са около 30, между другото той е написал една прекрасна книга за св. Йоан Златоуст, има няколко остросюжетни романи, някои от които носят названията на глави от тази книга като например „Кожената дреха“. Тогава попаднах на тази духовна автобиография, която е написана две години, след като Георгиу става свещеник през 1963 г. Той извървява обратно пътя към детството на един човек, който няма право да се върне в своята страна. Неговата Румъния е някъде далеч. Това е времето на диктатурата. Той се връща обаче в детството си и открива живота си във вярата. И го разказва по един особен начин през фигурата на бащата, който е два пъти отец – един път като баща и втори път като свещеник. Разказва го с една невероятна поезия. Години живях с тази невероятна книга. Мислех, че тя трябва да бъде преведена заради изключителната поезия на нейния език. Всъщност тази книга може да бъде четена на различни пластове. Надявам се това да се случи и по време на днешната дискусия. Тя може да бъде четена като духовна автобиография. Може да бъде четена просто като проза. В нея има позовавания на отците на Църквата, на множество книги и това усложнява нейния прочит, задълбочава го. Има един особен диалог между човека, върнат по нишката на спомена в неговото детство, вярата му и богословските измерения на вярата. И най-вече връщането към примера на бащата, който е два пъти баща – като отец и като свещеник. Затова ми се иска най-напред да дам думата на протойерей Николай Нешков, който най-добре би говорил за ролята на свещеника в тази книга.
Протойерей Николай Нешков: Спомням си едни думи в дневника на отец Александър Шмеман, проницателни както обикновено – той казва, че щеше да бъде добре, ако в един момент от историята на Църквата богословите бяха избрали пътя на поетите. Поемайки пътя на професионалния богослов, те лека-полека станаха ненужни, както в Църквата, така и извън нея. Наистина, съкрушително вярна фраза. И Вирджил Георгиу ни показва какво би станало с богослова, ако той би останал поет. Първият пласт, но не само пласт, а сърце на книгата, буквално нейна плът и кръв, е фактът, че този човек е поет. Той не се срамува да се нарече такъв. Той така свободно нарича себе си поет, че човек смята благодарение на тези страници, че най-естественото нещо за християнина е да бъде поет – нищо по-малко от поет и нищо повече от поет. Свещеникът е човек, нужен на този свят, защото той умее някак да обръща реалността, умее да бъде нещо – парадоксално изречено – противоположно, обратно на Евангелието. Ако Евангелието е сбор от притчи, които стават реалност, то животът на светеца е реалност, която става на притчи, която буквално остава в живота на всеки човек.
Тук е мястото да спомена нещо за житията на светиите. Всички знаем техния официозен стил, всички знаем тяхната схематичност, всички знаем тяхното понякога обезсърчаващо и безпощадно вглеждане в повърхността на живота на един човек. Няма да намерите житие на светец, в което да се описва колко пъти той е казал: „Защо, Господи, защо? Защо аз, защо на мен, защо трябваше това да се случи?“. Не, това са хора, които вървят смело през някакъв живот, през който ние не можем да вървим смело. И накрая остава една малка, лека боязън към тях. Е, в тази книга за първи път се говори за светец, от когото не ни е страх никак. Този светец е бащата на Вирджил Георгиу, селски свещеник от източния склон на Карпатите, в една високопланинска, дълга тридесет километра енория, която, както сам той казва, е създадена от камъните и дърветата на планината Карпати. Един свещеник, който непрекъснато ходи, той никога не се спира. Със своето леко гротескно и поетично вглеждане в баща си Георгиу казва: „Той винаги ходеше в тръс, той никога не ходеше нормално. Той беше Христов кон, който имаше една юзда – епитрахила си“. Няма по-съвършено описание на истинския свещеник. Житията, официозните жития, бягат от подобно описание. Но ние трябва да знаем нещо – житието на светеца не е описание, а скиталчеството на един човек пред лицето на един враждебен свят. Светецът е човек, който се докосва до всичко – до камъните, до дърветата, до реките, до думите на хората, до техните нещастия, до техните щастия, буквално до всичко, каквато всъщност, казва Георгиу, е работата на един свещеник. Той е всичко за тях, но именно през окото на поета. Много лесно е да цитирам св. ап. Павел който казва: „За всички станах всичко“. Но само поетът може да каже как се става всичко за всички.
Това е невероятно топла книга. Разбира се, чете се на един дъх. Тя много прилича на воденето на дете. Има някаква особена педагогика. И всъщност тя е воденето на дете. Всичко започва с малкия Вирджил, който се разплаква, когато разбира, че всички хора в селото казват „татко“ на неговия съвсем млад баща. И не разбира защо този баща всъщност не е само негов баща. Вижте колко очарователна притча за изконното желание на човека да има само негов си баща. И този баща, баща му, който не знае какво да му отговори, го навежда по някакъв неимоверно сърдечен начин към основната мисъл на книгата – всеки човек има в Бога свой баща. Отново свещеникът-поет е този, който може да го каже така, че всеки да го разбере. Един апологет каза преди време, че християнството е свещен материализъм, тъй като е непрекъснато докосване и освещаване на материята около нас – на домовете ни, на пътищата, на храната ни, на водата, която пием, на хората, с които се събираме, на дрехите, които носим. Забравяме, че това е поетична реалност. На едно място той обяснява на малкия Вирджил защо са го нарекли с това име, а не с някое друго, което майка му не е харесала. Тогава малкият поет разбира, че „имената имат своя химия, която само поетите разбират“. Те знаят кое име е красиво и кое не. Те имат правото да го изберат. Този далечен отглас от онзи Адам, първосъздадения Адам, който нарича име на всяко нещо на този свят – на животните, на растенията, на минералите, на птиците, на всичко онова, което Бог е видял и за което е казал, че е твърде добро. Твърде добро е, но човек му дава име, конкретно име. Това е свещеникът-поет – той дава истински имена на онова, което е твърде добро, така че то никога да не бъде изгубено. Тази книга е свидетелство за онова, което не може да бъде изгубено в християнството – неговата поезия.
Проф. Калин Янакиев: Бих посъветвал тези, които все още не са прочели тази книга, да не прескачат отделни глави, когато я четат, а на всяка цена да я четат последователно, защото тя има безспорна кулминация в последните две глави. Има някакво особено натрупване, което накрая направо изригва като своеобразен поетически гейзер. Първия път, когато прочетох тази книга, аз прескачах глави. Поради тази причина бях силно впечатлен от главата за погребания Теогност, който се оказва нехристиянин, и не прочетох последната глава. Но се оказа, че на всяка цена трябва да прочета всичко подред, за да стигна до тази кулминация. И понеже е безсмислено да се разказва книга, която не всички са прочели, а онези пък, които са я прочели, не се нуждаят от това да им бъде разказана, аз реших да се спра на няколко точки, около които у мен възникнаха някакви размисли.
Първо, ще кажа, че освен книга за свещеника, това, разбира се, е и книга за Църквата. При това за особената католичност на Църквата според православието, за особената всепълност на всяка, дори на най-малката Църква, дори на тази, която събира, както е в книгата, бащата, сиреч свещеника, неговия малък син, автора на книгата, и никой друг. И въпреки всичко това е всепълна Църква, това е Църква, в която в момента, когато свещеникът и неговият малък син служат, всички са там – всички хора и всички небесни сили. Църквата следователно е една от темите на тази книга. Църквата е очевидно общност, която може да бъде позната само изотвътре. Само ако бъдеш член на Църква, ако бъдеш член от тялото Христово, което е пълно на всяко място, можеш да разбереш какво е Църква. Това е важно да се каже в днешно време, когато Църквата бива свеждана до институция, една от тежките институции, една от институциите, които са основа на Европа, институция, която се е бюрократизирала и т. н. Църквата не е институция, Църквата е нещо, което е по-близко до семейството и до приятелската компания. Точно така както само семейните членове могат да се познават помежду си, така и църковните братя и сестри могат да се познават помежду си. Защото те не се познават просто един с друг, а се познават през единия Дух, на който са членове – и единият, и другият, и третият, и четвъртият, и т. н. Както само аз и никой друг може да усеща ръката си като своя ръка, ногата си като своя нога, окото си като свое око, макар всички да знаят какво значи да усещаш ръката си, все пак само аз мога да усещам своята ръка, така само църковните братя и сестри могат да усещат какво значи Църква, могат да се познават помежду си един с друг. И това е така, защото за разлика от всички други общности, които обикновено биват съобщавани от нещо външно, от нещо, което ни предхожда, примерно от някаква идея или от някакъв обект, който трябва да се изследва, или от нещо, което трябва да бъде размислено, или от някакъв проблем, който трябва да бъде решен, Църквата е точно обратното – в нея църковната общност сама е някакъв духовен индивид, макар да съществува в членовете на този индивид. И този индивид прави свои своите членове и прави свой света на тези членове. Нали ако ни се отдаде случай да подслушаме разговор в едно семейство, ние можем, ако сме външни на семейството, да чуем думите, да разберем темите, за които хората си говорят в това семейство, можем да ги преценим доколко са важни, доколко не са важни, но едно нещо никога няма да можем да усетим – това е особения вкус, особената консистентност, която имат всички думи и всички неща вътре в това семейство. Включително предметите вътре в дома на семейството имат, освен всички свои обективни свойства, и едно свойство, което е свойственост на това семейство. Направо може да се каже, че всички неща имат особен вкус, всички теми, всички думи имат особен вкус вътре в семейството, те се вкусват вътре в този дом, имат специфичния вкус на този дом. Е, Църквата е точно такава общност, тя е духовен индивидуум, в който всички неща придобиват свойството свойственост, и чрез чийто дух всички се усещат. В този смисъл Църквата е познаваема само изотвътре. Тя не е институция, не прилича на партия, не прилича на нация, не прилича на друг тип общност, тя прилича на духовен индивидуум, вътре в който света става на Църквата, вътре в който членовете се усещат така, както се усещат членовете на едно-единствено тяло и в която – и това е най-важно и разграничава Църквата, да кажем, от богословската школа – Христос не бива просто размислян, не бива просто слушан, не бива просто следван, а направо казано бива вкусван, бива вкусван така както се вкусва атмосферата в един дом, така както се вкусват съчленовете на едно тяло, така както се вкусват помежду си съпругът, съпругата и техните деца. Много е трудно да се изрази това, но аз мисля, че по някакъв начин бихте могли да го усетите. А ако някой не може да го усети във формата на Църква, нека направи аналогия със семейството.
Това е една от темите на тази книга според мен – Църквата, която е познаваема само изотвътре. При това тя има още едно свойство, което я отличава вече решително от всяка друга общност, познаваема само изотвътре, включително я различна от семейството и от дома, защото това е общност, в която изотвътре, като съчленове на едно тяло се познават помежду си далеч не само живите. Има една много изразителна глава в тази книга за мъртвите като едни от най-близките съседи. В Църквата мъртвите не са просто в миналото. Мъртвите са онези, които принадлежат на общността, принадлежат на енорията наравно с живите и позволяват нещо, което пак е много трудно за разбиране, на ръба на изразимото е, но може да бъде усетено, те правят така щото живеещите в Църквата да не живеят просто в това време, в което живеят, а да живеят в едно отворено време, да живеят във времето от началото на света. Защото ако мъртвите са точно толкова актуални, колкото са живите, то и миналото в Църквата е не просто минало, а е онзи предишен ден, който е в днес. И днес на Църквата е така разширено, че включва в себе си и вчера, и завчера, и от началото на света, и от Адама. Нещо повече – и това казва Вирджил Георгиу – и онези, които още не са се родили, принадлежат към тази енория. Църквата днес няма пред себе си бъдеще, което още не се сбъднало, а има, парадоксално казано, бъдеще, което вече е сбъднато, има минало, което не е минало, и бъдеще, което вече се е сбъднало. Защото Църквата е общност, в която се трансцендират и миналото, и бъдещето. И това знае само човек, който е живял в Църквата и който е в Църквата.
Още по нататък, освен починалите, онези, които са в покой и които дават покоя на живите, живеещи в енорията, в които енорията почива и които си почиват в енорията, вътре в енорията са и небесните сили дори. Вирджил Георгиу казва: „Баща ми се държеше съвсем естествено, както се държат на небето“. Изключително парадоксална фраза, защото на пръв поглед ние би трябвало да си представим, че на небето се държат тържествено, може би някакви такива византийски ритуали ни се въртят в главата, някакви поклони, някакви проскюнесиси, някакви финтифлюшки и завъртулки. Не, на небето изглежда се държат естествено, по-скоро ние не се държим естествено, ние винаги, без да искаме, сме в някаква поза, дори когато решим да се държим естествено, се държим в позата на естествени. А в Църквата се държат естествено, защото не е неестествено да бъдеш с цялото струпване на земните и небесните. Може би архииконата на пълната Църква са яслите на Рождество Христово. Те се изобразяват така – там са струпани, буквално са се сгъчкали на едно място, всички възможни онтологични чинове – ангелите от небето, мъдреците от Далечния Изток, звездата от космоса, овчарите от полето и добичетата. Всичко това е на едно място. Нещо такова има и в Църквата. Има ликвидиране на онтологичните разлики, на онтологичните зевове и поради тази причина всичко е естествено.
И накрая, още едно размишление по повод тази книга, което се върти в съзнанието ми под формата на изречението: „Минимизацията на небето, която е равна на максимализацията на човека“. От една страна това звучи почти дръзко. Църквата е минимизация на небето. Когато Църквата още не се е родила, преди Бог да се въплъти, небето е било огромно, защото е било далечно, било е величествено, защото е било абсолютно различно от земята. След като Христос се въплъти, небето може да бъде минимизирано, то може да бъде минимизирано до хапка хляб и до глътка вино, които не са хляб и вино, а са тяло и кръв, но тялото и кръвта са се минимизирали, тъй щото могат да бъдат наша храна, а нашата храна може да бъде самият Бог. В края на книгата си Вирджил Георгиу говори за това, че олтарът на Църквата може да бъде включително гръдта на един най-обикновен човек. Ако свещеникът не може да служи на олтар, той може да служи на антиминс, онова, казва Вирджил Георгиу, което е Църква, която може да се свие в една шепа, да се държи и да се крие от гонителите. Но дори и гонителите да я вземат, казва той, тази Църква, която може да се свие в шепа, остава пак Църква неунищожена, защото тя може да бъде гръдта на един свещеник, върху която друг свещеник да служи. Но дори и да няма двама свещеници, един свещеник може да служи на гръдта на всеки християнин. И казва: „Гръдта на всеки един християнин е равна на олтара на „Св. Петър“ в Рим или на „Св. София“ в Константинопол“. Това е нещото, което на мен ми се вижда като минимизация на небето, равна на максимализацията на човека. Защото Бог е взел тялото на всеки човек и го е възнесъл в лоното на самия Бог. И поради тази причина в лоното на самия Бог има човек. При това може да има най-обикновен човек, може да има един човек, а и въобще там има само един човек, защото всеки един в лоното на Бога е един, а не са много, не са колектив. И милиони да са, те са милиони от един, и един, и един, и един… Тъй че всеки един е равен на олтара на „Св. Петър“, всеки един е равен на пренебесния и мислен жертвеник и пренебесният и мислен жертвеник може да е равен на гръдта на всеки един човек. Църквата следователно е минимизация на небето, защото е максимализация на човека. Максималният човек е равен на небето, затова небето може да се минимизира в гръдта на всеки един човек, върху която може да се служи литургия и която може да бъде равна на Св. престол, на олтар. Ако Бог взима човека и го прави Бог, то Бог максимализира човека до безкрайност, прави го жертвеник, прави го небе. Небето вече не е велико, защото не е далеч от нас. Небето е малко, защото небето е гръдта на всеки един човек, защото гръдта на всеки един човек е самото небе, самото бездънно, безкрайно космическо небе. Това е за мен изключително трогателният урок от тази книга, който е накрая накъде в поантата.
Да систематизирим – Църквата е общност, познаваема само изотвътре, тя е един индивидуум, на който църковните братя и сестри са съчленове, а не е институция, тя е Тяло и може да бъде разбрана само така, както разбираме собственото си тяло и както чувстваме собственото си тяло, но тя не е просто тяло, защото в нея минало, настояще и бъдеще са снети и всеки един християнин, както казва Вирджил Георгиу, живее в целокупната история, а целокупната история е във всеки един ден. И най-накрая в тази трансцендираност на миналото, настоящето и бъдещето ние имаме една невероятна минимизация на небето, която е равна на максимализацията на човека. Ето това са няколкото синоптични точки, които аз бих искал да извлека от тази книга като някакви размишления.
Деян Енев: Поезията и религията са две доста близки сфери. Това особено личи в православната молитва, тъй като на практика всяка молитва е и дълбоко вълнуваща поезия. Книгата на Вирджил Георгиу е според мен преди всичко един блестящ катехизис. Тя успява да поднесе дълбоките, много трудни, висши богословски теми на един език, който е годен за разбиране. Тук например е прекрасно обяснена тайната на Светата Троица именно с образите на бащата и сина и с тяхната връзка в Светия Дух. Тази тайна изведнъж става много земна и достъпна. Ще ви прочета текста, който написах за тази книга:
„Понякога и в София става тихо. За кратко. Нощем.
Има и такива милостиви часове през денонощието. И ти се струва, че сякаш е започнал да тече някакъв нов, непознат, 25-и час.
И тогава се чува как капят листата.
Чува се как падат последните орехи.
Единствено тогава се чува листопадът – истинският учител по смирение.
Скоро ще духнат големите ветрове, които ще отбрулят и последните листа преди зимата и всичко ще оголее и обосее.
И ще настъпи зимата – страшният сезон на равносметката.
Но сега е тихо. Сега е 25-ият час.
Добре е тъкмо в тези тихи часове да имаш книга като тази, за която ще ви разкажа нещичко.
Защото някои книги трябва да се четат при абсолютна тишина.
В тази книга един син разказва за своя баща. Първият му спомен е от люлката – колкото и да не ви се вярва. Двамата – момчето и бащата – се гледат учудени един от друг. Учудването на синчето в люлката е разбираемо – образът на бащата е първият образ изобщо, който запечатват очите му. Учудването на бащата също е разбираемо – той е едва двадесетгодишен, сам той почти хлапак.
Нещо повече. Авторът признава, че никога по-сетне през живота си не е видял по-прекрасен образ от този, първия, който запечатват очите му, от надвесения над люлката лик.
Защото, казва авторът, този образ беше икона.
Още с първото отваряне на очите си детето се сблъсква с онова, което ще предопредели целия му по-нататъшен живот.
„Крайно горд съм от мисълта, че първият образ, който имам от земния свят, е едно човешко лице. Гледайки лицето на един човек, аз видях Бог. А този, който гледа Бог, вижда целия свят. Иисус Христос се е въплътил, за да ни разкрие човешкия облик на Бога. Той ясно ни казва: „Който е видял Мене, видял е Отца” (Йоан. 14:9). Най-добрият образ на Бога винаги е човекът.” – пише авторът.
Тук има една подробност, която обяснява чудото на това първо видение. Бащата на момчето е свещеник, обикновен селски свещеник на село от двеста души, които живеят в дървени хижи, пръснати върху планинските склонове на разстояние от трийсет километра, колкото е дълъг град Париж. Това обяснява защо лицето на бащата прилича на икона. Неговото семейство живее в крайна мизерия, а бащата всеки ден препуска пеш по тези планински склонове, за да обгрижва енориашите си; и от чисто физическото усилие, и от крайната мизерия, в която живее, той е станал почти безплътен, станал е ангелоподобен. „Тъкмо поради ангелската си липса на тежест, всеки път щом той тръгваше или се връщаше, се чуваше само лек шум, като от трепване на копринени крила.” – свидетелства синът.
Бащата препуска с тежките си обуща като някой Христов кон по планинските пътища, расото му е добило ръждив цвят от дъжда, от ветровете и снеговете. Но свещенството за него е дълг. Защото в неговото поколение всички мъже назад в годините са били свещеници, свещеник след свещеник и така цели пет века. „Раждахме се свещеници, както някои се раждат крале”, съобщава авторът. И признава: „Никога не видях баща си без расо”.
Зад това кратичко признание се разкрива целият величав смисъл на един живот, посветен на Бога. Величав е особена дума, побрала в себе си и небето, и земята. Или както пише авторът: „Независимо от върховното щастие да е служител на небето, земният живот на моя баща беше ужасно тежък и скръбен. Всяка година моят баща ставаше все по-кльощав. И все по-безплътен. По-нематериален. На тридесет години косите му напълно побеляха. Зъбите му паднаха. Заради нищетата. Заради недояждането. Заради умората.”
Но тази книга не е поредната добра или много добра религиозна книга. Тя не проповядва, не богословства. Тя преди всичко прави това, което правят всички големи книги от световната литература – просто ти дава куража да си човек, въпреки политическите и военни мелници на времето. Защото тази книга е писана от голям поет.
Поради мизерията синът не успява да отиде да учи в семинарията. Свещеническата щафета е прекъсната. Но за сметка на това успява да стане поет.
Какво е поетът? Ето отговорът на автора:
„Бях дете поет и участта ми бе в това да виждам дълбините на нещата. Както другите хора го правят чрез рентгеновите лъчи. Поетът е човешко същество, което живее на този свят, за да разбули конвенциите, правилата и думите, за да вижда и да показва на другите какво е скрито там. Поетът смъква всеки етикет, за да види какво има отдолу. Другите хора се задоволяват с това да гледат етикета.”
Ето от такъв човек е писана тази, впрочем, блестящо преведена на български книга.
Но вече е време да свалим картите. Книгата се казва „От 25-ия час до вечния час”. Неин автор е К. Вирджил Георгиу, голям румънски писател от коляното на Мирча Елиаде, Емил Чоран и Йожен Йонеско. Тя ще бъде в книжарниците до дни.
По-горе не бях съвсем точен. Авторът в крайна сметка става свещеник, макар и чак на петдесет години. За да спази завета на дедите си. И защото знае, че пред лицето на Бога живите и мъртвите са едно. И че докато служи Светата Божествена литургия, наред със светците и ангелите, в олтара невидимо ще присъства и неговият баща, трагично загиналият в годините на Втората световна война обикновен селски свещеник. Подобно на цял сонм свои събратя“.
Тук искам да отворя една скоба. Само с едно нещо някак не съм съгласен. Може би е добре да попитаме Калин Янакиев, Тони Николов и отец Николай за това. Георгиу казва, че християнството е сериозно занимание. По повод на въпросите, които малкото момченце задава на баща си, той казва: „Той се отнесе с цялата сериозност, с която един християнски свещеник би могъл да се отнесе към един въпрос“. Тоест той казва, че само по себе си християнството е сериозно занимание. Аз обаче искам да попитам къде е мястото на смеха, мястото на хумора дори в християнството. Примерът, който бих могъл да дам, са доста от стиховете на католическия поет и свещеник Ян Твардовски. В своите стихове той вкарва голяма доза смях и дори шега, без те да престават да звучат християнски и религиозно. От друга страна всички знаем една книга като „Видрица“ на поп Минчо Кънчев, в която смешният пласт на битието, който на практика не присъства в богослужението, постоянно присъства в неговия живот.
Въпрос от публиката: Струва ми се, че на много места в книгата има едно негативно отношение към тялото. Вирджил Георгиу постоянно нарича тялото „кожено палто“, „затворническа кожена униформа“… Той дори казва, че Христос сам е дръзнал да облече затворническата кожена униформа и говорейки за мъртвите казва: „Ето тъкмо това е по-висшето в починалите хора – те нямат тяло, те не могат да съгрешават“. Струва ми се, че има една тяга към смъртта, към отмирането на тялото. Вирджил Георгиу казва: „От моя баща беше останала само една линия, която се извисяваше перпендикулярно на земята“. Има една тяга към смъртта – нека ме отмине горчивата чаша на живота, нека ме отминат страданията на телесността.
Тони Николов: Вие говорите за тяга към смъртта, аз бих говорил за аскеза, включително и заради иконичността на повествованието. Но има нещо, за което продължавам да се питам. То е свързано с 25-ия час. Калин Янакиев начерта този поглед към Църквата изотвътре и към това къде пребиваваме ние. Ако ние пребиваваме в 24-часовия отрязък от време, за който говорим, ние разбира се сме тук с телата си и с очите си. Добавената стойност на 25-ия час не ми дава мира. В тази книга има една аналогия с осмия ден. Разбирането за осмия ден е почерпано от отците на Църквата и има съответните препратки към св. Григорий Богослов, към Тертулиан и т. н. Седмият ден на седмицата не е просто седми ден на седмицата, той е ден на Възкресението. Над него има нещо, което християнинът духовно е добавил – осмия ден, dies octava. Но с 25-ия час нещата стоят различно. 25-ият час е особено разширяване на времето, на тези 24 часа. Това не е вечният час. Главният герой на романа „25-ият час“ казва: „Знаците на времето ни подсказват, че ние излизаме понякога от актуалното си съществуване и стоим на ръба на този час“. Но той не обговаря този час А тази книга със своето минимизиране на небето на земята, като че ли разгръща перспективата на едно особено часоброене, свързано не с излизането и влизането в Църквата, а с обръщането на времето като пребиваване в църковността тук, на земята. Струва ми се, че ние сме в някакъв особен ракурс на православната икона, на обратната перспектива. Тягата не е към смъртта, а към онази особена точка, към свещената земя, на която авторът е роден и за която казва, че не е напускал, докато не тръгва на училище. Той се десакрализира една тогава, едва тогава за първи път разбира, че съществува лъжата. До този момент той никога не е виждал нищо друго освен небето. И това е една уникална тяга според мен.
Протойерей Николай Нешков: Ние трябва да проявим разбиране към двама човека – единият е момчето Вирджил, а другият е мъжът Вирджил. За човек, надарен с подобни сетива, има една повратна точка на живота – някакъв неведом момент, в който момчето и мъжът се срещат. Мъжът очаква момчето, момчето иска да настигне мъжа. И двамата не са вярвали, че ще се срещнат. В тази книга те се срещат. Най-сетне. Не можем да очакваме друго от момче и мъж, които най-сетне са се срещнали пред лицето на бащата. Дори ако искате, има някаква много тънка и лека алюзия с притчата за блудния син. Има нещо такова. Той си идва и казва: „Да, годините ми са пропилени, повечето от тях, както си пилеят пари от пачка банкноти“.
И тук ми се иска да отбележа нещо за сериозността на християнството. Пред лицето на този баща, на тези двама човека, които най-сетне са вече един човек, става това, за което говори Еклисиаст, казвайки, че когато лицето е тъжно, сърцето става по-добро. Те най-сетне са се срещнали и могат да видят образа на бащата пред себе си. Оттам нататък никоя истина вече не е страшна. В това число и тази така подозрителна констатация, че ние сме облечени в затворническа дреха. Нека да напомня, че той цитира много мъдро св. Григорий Нисийски, един от най-гениалните богослови на Църквата, който в едно свое надгробно слово казва: „Господи, ти ще вземеш нашето тленно тяло и ще го превърнеш в нетленна красота. Ти си смекчил за нас, Господи, смъртта“. Човек някак си започва да обича Бога, когато започва да мисли за смъртта. Това е една грубо аскетична реалност. Сергей Фудел казва на едно място, че колкото повече напредва животът на човека, толкова повече той започва да обича тези, които е загубил, и ги обича с някаква невероятно топла и съзиждаща любов, дори, еретично казано, любов по-голяма от тази, която изпитва към живите си събратя, любов към хората, които са съблекли затворническата си униформа. Онези, които са били в казармата, знаят какво означава да съблечеш войнишката си униформа. Това е ден, в който някак вече не си същия човек, не си стария човек, ти си съблечен от униформата, ти вече можеш да си починеш, да се покоиш. Тази така изтъркана дума покой, която винаги се вмества само в 24-те часа. Но ние забравяме да се отнесем към 25-тия час, онази блажена почивка… Между другото бих препоръчал да си види чинът на пасхалното опело, а не обикновения чин на опелото, който много често отслужваме. До голяма степен то може да бъде видяно като скръбна констатация, че някой вече го няма. Да, той се е съблякал, но е съблякал нещо, което ние много обичаме, нещо, в което буквално сме били влюбени, това прекрасно тяло, в което сега, когато го загубим, виждаме, че е имало метафизика, а не просто сбор от атоми. И Вирджил Георгиу го подчертава. Не просто дрипа, някаква си дрипа, която един ден ще бъде царска одежда. Това е изрично, дебело подчертано. Така че аз бих откроил това – момчето и мъжът, които се срещат пред образа на бащата и най-вече стават един истински човек. Струва ми се, че всеки има право да го преживее.
Калин Янакиев: Има особени контрасти вътре в книгата, именно ако я четете като литература. От една страна, да, бащата е все по-тънка линия, той е като един пламък, който може да изчезне някъде горе. Но от друга страна мотивът с тези груби, тежки, при това съдрани обувки, в съдраността на които се виждат грубите чорапи и даже пръстите на бащата. Някак го има и този контраст – безплътност-плът. Той е като кон. Конят не е безплътно същество, което ходи по сипеите. Той ходи сякаш в тръс. Всичко това е един особен контраст между духовното и плътското тяло. А що се отнася до затворническата униформа – ами затворническа униформа е нашето тяло, не в него ще възкръснем ние. Ще възкръснем в същото и не в съвсем същото тяло, защото точно това тяло, което много обичаме, понякога е и онова, което ни отчуждава от нас самите. Казвал съм го и друг път като пример – достатъчно е да ме заболи зъб много силно и аз бивам буквално обзет от зъба. Зъбът ме изгонва от мястото ми и заема мястото ми. И вместо аз, мястото на мен е зъбът. Това става с всеки наш член. В края на краищата нашето тяло е и наше, но то и заема мястото ни и има ужасяващото свойство да ни изгони от мястото ни и най-накрая ще ни и изгони от мястото ни, защото то е и това. Отгоре на всичко ние много често бихме искали да сме на мястото си, а вместо да сме на мястото си, на наше място е нашето тяло, което какво ли не прави. И тук изведнъж се сещам за един невероятен западен, наистина католически светец – св. Франциск Асизки. За разлика от индийската аскеза, която напълно отчуждава телесността и за която телесността е нещо, от което трябва напълно да се абстрахираме, която презира телесността, и за разлика от евдемонизма на модерната култура, той има едно особено срединно отношение към тялото. Как нарича св. Франциск тялото – братът магаре. От една страна го нарича магаре, обаче ако не му беше добавил братът, в това би имало известно високомерие, Тоест аз не съм това, това е магаре, аз съм нещо друго. Но това не е просто магаре, това е братът магаре. Тоест аз го и отчуждавам, присмивам му се, казвам това е осел със своята ослинна инертност, със своята проклетия, със своята своеобразна телесна тъпота, със своята упорита магарешка глупост, но от друга страна това е и братът ми осел. В това има, ще трябва да се съгласите, някаква усмивка, в това има особена усмивка. При това тази усмивка не издевателства, тя не е високомерно дистанцирана, а е усмивка-приятие и усмивка-отпъждане едновременно с това.
За смеха особено много говорихме напоследък. Говорихме за свободата на смеха, за свободата да осмиваш, за свободата да окарикатуряваш. Има различни видове смях. Едно е смехът на детето, което се смее, защото вижда как бяга мишка – хем е топка, хем бяга. Детето, което се смее на двугърбата камила, която е удивителна, което се смее на хобота на слона, защото той е удивително нещо, което е и нос, и фуния, и маркуч и как да не се смееш. Но това е радостният смях, който огласява всемира и така да се каже чества чудесиите Божии. Колко много чудесии около нас, колко разнообразно е едно и същото, колко нескончаемо различно е едно и същото, колко забавно го е направил Господ, ако щете. Този смях е едно. Друг е смехът на св. Франциск. Той е мъдър, той е вече изкушен смях, знае какво съм аз, знае, че аз съм и магаре, но от друга страна знае, че това магаре е моят брат. И накрая има един смях, който е издевателство и това не е християнският смях. Има и дяволски смях, има смях, който се мъчи от собствения си смях, има смях хула, има смях обръщане на задник, има смях оплезване, има смях гримаса. Това е безсилният смях на сатаната, който иска да похули премъдрото творение, да го премахне от очите си, ама не може да го премахне, защото използва символично действие, символичен похулващ смях. Най-различни смехове има. Все повече се скланям към това, че в християнството наистина трябва да има повече радост. Това не означава непременно смях, но не означава и намръщена сериозност. Означава радост.
А по отношение на тялото – темата за иконата е една от най-важните в съчинението на Вирджил Георгиу. Тялото е затворническа униформа, но първото нещо, което вижда момчето е лицето на баща му и това лице е същевременно небесно лице, небесното е в земното. Това, с което завърших първото си изказване, ми се струва отговор на вашия въпрос. Няма презрение към тялото в християнството. Няма такова и в тази книга. Напротив, има някакво особено онебесяване на телесното. Представете се светия олтар, обкован със злато, с ангели, завеси и т. н. И си представете, че човешката гръд е равна на този олтар, представете си огромното стълпотворение, прекрасният „Св. Петър“ в Рим и Вирджил Георгиу ви казва в съгласие с каноните, а не от себе си, че това огромно и великолепно творение е равно на една гола човешка гръд, върху която може да се служи литургия. Тук го няма този тип дуализъм, който вие виждате. Нещо сте видяла, нещо сякаш сте пропуснала. Има драматизъм обаче в християнското отношение към тялото и това действително трябва да е известно. Чисто и просто приемане на тялото в християнството няма. Това не е сериозно, просто не е сериозно. Нашето тяло е и нашето наказание и това човек все повече и повече разбира, колкото повече живее в тяло.
Деян Енев: Да довърша темата за смеха. Понеже най-висшето християнско състояние наистина е радостта, а радостта така или иначе в нашето ежедневие ние свързваме и със смеха. Според мен християнинът изповядва и смеха, само че той не пуска този смях да излезе навън, той го оставя вътре в себе си. Тъкмо това е мястото на смеха в християнството според мен.
За кожените дрехи нека да отбележим и това, че те са тежки единствено в сравнение с финия свят, в който съществуват небесните сили. По принцип и тялото подлежи на обожение, то също, в резултат на пълнотата, се обучава и се променя. Преди няколко дни с някои приятели ходихме на опелото на един писател, който почина. След това се разходихме до тази алея в централните гробища, където са погребани заслужилите ни културни дейци. Тя наистина изглежда по-добре, отколкото останалата част от централното гробище. Макар че далеч не изглежда тъй, както изглеждат „Пер Лашез“ и известните европейски гробища. Там обаче е и гробът на Георги Божинов, кой знае как озовал се на точно това място. И ще ви призная нещо – единствено на този гроб имаше живи цветя. С моя приятел Чавдар Ценов се пошегувахме с малко черен хумор, погледнахме се и си казахме: „Ей, да не се бавим много, защото тук мястото свършва“.
Каква е връзката на това, което ви разказах сега, с Георгиу? Връзката е в това, че тази книга е един катехизис, един поетичен катехизис. Всичко онова, което не сме догледали, което сме пропуснали в нашия път във вярата, той ни дава възможност да го видим, да го изживеем, да го забележим. Тази книга е от началата и от краищата на християнската литература. Това е много интересен феномен, тъй като с тази книга е хем добре да започнеш своето християнско ограмотяване, хем е книгата, която е добре да прочетеш, след като си прочел камара други неща.
Протойерей Николай Нешков: Кожена дреха е библейски израз от книга Битие: „И направи Господ Бог на Адама и на жена му кожени дрехи, с които ги облече“. Тълкуванията варират от съвършено недвусмислени, тоест на Адам и на жена му са дадени кожени дрехи, за да махнат онези фамозни смокинови листа, с които са се препасали, и така да поемат своя скръбен земен път, до едни съвършено изкушени от неоплатонизма тълкувания, тоест прародителите ни са били съвършено безплътни духовни същества, на които Бог е дал човешко тяло, покрито с кожа. Разбира се, това е спорна дискусия, но на ваше място и аз бих се притеснил за употребата на израза затворническа униформа. Не че е обиден по някакъв начин, но е на ръба на отчайващото. Затова бих ви предложил следната метафора, представете си, че сме на бляскав прием в един град, много богат и хубав град. Отивайки на този прием, ние сме облечени в най-добрите си и хубави дрехи. Изведнъж се оказва, че градът е обсаден от варвари. Периодично малки терористични групи влизат и мародерстват в града, взривяват и убиват. Не може да се върнете в къщи, домът ви е разрушен, не може да излезете извън града, той е обсаден. Сега си представете, че след 20 години сте облечени със същите тези дрехи. Бляскавата якичка е вече някаква дрипа около врата. Смокингът е още по-жалък. Панталоните са изжулени по колената поради непрекъснатото коленичене от това да влачиш трупове от градските стени. Много християнски автори описват живота ни като обсаден град. Един интересен факт – почти няма да намерите в християнската литература разкази за ангелските същества, освен във всеизвестното съчинение на св. Дионисий Ареопагит, което се занимава собствено с ангелските чинове и същества. Повечето автори описват среща с демони, с обсадители на град. Така че аз бих ви предложил това като метафора, която лично за мен е по-близка. Дрехите на човек, излязъл от пир, съсипани от дългогодишното му присъствие в обсаден град. Невъзможност да облечеш други дрехи. Единственият изход е някой да дойде и да освободи града.
И накрая, в заключение, мога да ви предложа съвсем кратък пасаж. Това е моят пасаж и честно казано бих искал да бъде последното нещо, което някога ще забравя. Малкият Вирджил стои пред изнурения си баща, онази хоризонтална линия, и смутено му казва някак си оправдателно:
„Един свещеник също е човек – казах аз.
– Не – отговори моят баща. – Един свещеник не е човек; жертвата на един човек се добавя към тази на Бога. Това е свещенството.“
Калин Янакиев: За мен това не е катехизис, това е разказ, който се развива по всички закони на разказа – прочиташ го и след това изведнъж идва някакво особено мълчание, което обхваща целостта, и си казваш: „Много е хубаво“, обаче чак след като го прочетеш. И като си казал: „Много е хубаво“, и като си го прочел в тих час, или е настъпил тих час, след като си го прочел, какво повече да кажеш? Трудно е да се дискутира за едно произведение, което по структурата си е разгърнат разказ или дори стихотворение в проза.
Продължава да ме тормози по някакъв начин въпросът за хумора. Има един изключително светъл, духовен хумор в края, когато Вирджил Георгиу си представя чудото, при което Бог е прибрал баща му, свещеника, заедно с цялата подгонена енория. Там се казва нещо от типа на: „Бог като началник гара, виждайки че много бързат, казва: „Качете се на небето с телата си, нямате време да оставите кожените си дрехи на гробищата. Хайде бързо, качвайте се!“. В това има от литературна гледна точка един много майсторски хумор. Това е хумор, при който първо се засмиваш, и тутакси след това ти излизат сълзи. Това е невероятно. Ето това е прекрасна литература, защото няма никаква еднозначност – засмиваш се и веднага след това те хваща за гърлото и те хваща за гърлото от възторг, хваща те за гърлото същото онова, което частица от мига преди това те е разсмяло. Имам чувството, че поантата на тази книга е точно от този тип. Георгиу казва, че баща му е започнал да се държи почти така, както се държат на небето. Защото, казва той, слугите в дома, които непрекъснато служат на господаря, някак си приемат и неговите жестове, и неговата походка и накрая даже започват да приличат на него. Това е пак някаква минимизация на небето и максимализация на човека. Защото Бог е взел човека при въплъщението, а окончателно го е взел със Себе Си при възкресението, което е позволило на човека, включително във всичките му жестове и в походката му, да може да бъде видян Бога. И най-вероятно най великото прозрение би могло да бъде във всеки един човек, във всеки един жест, във всяка негова походка да виждаме Бога, защото всеки човек е взет от Бога и следователно Бог е във всеки човек. Ако бихме могли така да гледаме хората, със сигурност бихме станали максимални християни. Ние обаче не умеем да гледаме така хората. И поради тази причина имаме и врагове, и поради тази причина най-трудно е да кажем: „И прости нам дълговете ни, както и ние прощаваме на нашите длъжници“. Въобще всички тези неща не можем да произнесем. Ако така биха ни се отворили очите – синът е виждал баща си като Бога, като Христос го е виждал, той е започнал да прилича на Христос, защото през цялото време е живял в дома на Христос. Ама всички ние живеем в дома на Христос, ако можем да гледаме така на себе си, да виждаме във всеки един Христос, да виждаме не вече великия, гръмовития, излизащия като от ренесансова картина от гроба Христос, а Христос във всеки един от нас, във всеки един от членовете на тялото, което е тяло на Христос, о, тогава наистина щяхме да бъдем християни. Сега сме немощни християни. Убоги сме. Но сме християни, които живеем с надежда.
На главната страница: Константин Вирджил Георгиу.
