На 16 септември се навършиха сто и десет години от рождението на К. Вирджил Георгиу (1916–1992), автор на романа „Двадесет и петият час“

Проблемът на утопиите е, че сбъдват бъдещото безумие, а на антутопиите – че само предусещат, а не предотвратяват злините на настоящето, твърди писателят Артур Кьостлер, автор на прочутата дистопия „Мрак по пладне“ (1940). Максима, която в пълна степен се отнася и за романа „Двадесет и петият час“ на румънския писател К. Вирджил Георгиу, нашумял след края на Втората световна война, чиито послания са болезнено актуални и днес.

През есента на 1949 г., тоест в разгара на Студената война, по витрините на парижките книжарници почти едновременно се появяват три книги от румънски писатели, на които е съдено да се увенчаят със световна слава. Техните автори са от едно и също поколение, а съветската окупация на Източна Европа ги обрича на принудително преминаване в лоното на друг език – на френската словесност. Става дума за „Двадесет и петият час“ на К. Вирджил Георгиу, „Митът за вечното завръщане“ на Мирча Елиаде и „Наръчник по разложение“ на Е. М. Чоран.

И в трите творби, въпреки жанровите различия, витае усещането, че дотогавашната Европа става друга, след като над нея е надвиснала сянката на „концентрационния свят“ (не само нацистки, но и съветски), ако си послужим с метафората на писателя Давид Русе (бивш концлагерист от Бухенвалд) от едноименната му творба, видяла бял свят четири години по-рано.

Усилва се тегнещото усещане, че светът е преминал границата, отвъд която „историята е съд на времето“ (Хегел). Нещо, което превръща творбите на Георгиу, Елиаде и Чоран в тревожно свидетелство. Може би причината за силния отзвук от тях е в начина, по който те дръзват да осмислят кризата на системи, надежди и души. Мнозина в онези години – както и ние днес – се питат дали европейската цивилизация не се намира на съдбовен кръстопът. Има ли изобщо изход, възможност да се продължи напред? Или Европа е попаднала в тунел, от който няма друг излаз, освен с цената на експлозия? 

Мирча Елиаде се опитва да изясни връзката на човека с Историята, по-точно начина по който Хаосът предхожда Космоса, когато архетипите и повторенията започват да властват над живота на всяко отделно човешко същество. Така според него се стига до терора на Историята, когато съвременният човек, самозван творец на събитията, изведнъж проумява, че събитийността не се съобразява с него: тя започва да се прави сама.

Сходна е интуицията и на Е. М. Чоран, облечена в ницшеанската парадоксалност на афоризма. Неговият „Наръчник по разложение“ е преди всичко „наръчник по отчаяние“. Книгата започва с изследване на „генеалогията на фанатизма“, където специално място е отредено на руския фанатизъм. Ала по същество това е болезнен размисъл върху настоящето: „Историята не е нищо друго освен шествие на лъжеабсолюти, деградация на духа пред лицето на Невероятното“. Накрая Чоран стига до извода, че след агонията на Гърция и Рим упадъкът е един от показателите за смисъла на историята.

„Двадесет и петият час“ обаче е творбата, която има ефект на атомна бомба. Тя достига безпрецедентен тираж от един милион продадени екземпляра само във Франция. За огромния успех на романа със сигурност заслуга има и християнският екзистенциалист Габриел Марсел, вечният опонент на Сартр, който пише възторжен предговор още щом се запознава с творбата в ръкопис и я включва в ръководената от него поредица на издателство „Плон“. Марсел отбелязва следното: „Книгата не може да бъде използвана от нито една от страните в днешния конфликт и това ми се струва най-ценното в нея. Нацистката жестокост и съветската жестокост са пресъздадени в обгорени от мъка страници… Изобличеното зло е универсално зло; никой не е пощаден от него, включително и Западът отсам и отвъд Атлантика… Днешното общество загърбва човешката личност, свеждайки я до социалността на индивида. Тук, както и другаде, конфликтът между реалния човек и човека хартия се разгръща по начин, който не може да не ни тревожи. Ето защо книгата на Георгиу дойде на мястото си и в своя час“.

Силата на романа се подсилва и от усещането за необичайна смесица между документалния разказ и романа на идеите. Не е никак трудно да се разпознае самият автор в трагичния персонаж на писателя-пророк Траян Коруга, син на свещеник, родом от „източното предградие на Европа, в Молдова, по източния склон на Карпатите“. Съвпадението на „място и час“ се подсилва и от факта, че предчувствието за неминуема катастрофа в Европа изобщо не е отминало, независимо че краят на войната е вече настъпил. Руските танкове в източната част на Европа, атомната бомбардировка над Хирошима и назряващата война в Корея са само щрихи от надвисналото оловно небе в романа.

Може би „Двадесет и петият час“ на К. Вирджил Георгиу отеква с такава неподозирана сила, защото не е центриран нито само върху ужасите на нацизма, нито само върху ГУЛАГ. Интерниран заедно със съпругата си като „вражески дипломат“ в американски военнопленнически лагери в Германия в самия край на войната, писателят вижда част от нацистките лагери от тяхната обратна страна. И това му позволява да създаде полихронна антиутопия, в която „концентрационният свят“ е вписан в по-големия разказ за безпощадното смазване на личността в лоното на глобалното „техническото общество“.

Романът-предупреждение

И тук е спецификата, с която тази творба оглежда своето време. „Двадесет и петият час“ е предупреждение, отправено в преддверието на последния час. „Един час преди сетния час – както пояснява Вирджил Георгиу. – Часът, в който е твърде късно да бъдеш спасен, твърде късно, за да умреш, твърде късно, за да живееш. Твърде късно за всичко. Часът на европейската цивилизация.“

Изправен срещу Историята, човек може само да свидетелства. Да пише, за да съхрани себе си, а и за да не изгуби ума си напълно. Да пише, както настоява Самюъл Бекет, „по причина на отчаянието“. Да пише, защото не може да постъпи другояче.

По същия начин и писателят-пророк в романа Траян Коруга, на чиито думи никой не вярва, решава да напише истинска книга. Ала тъй като дори Омир не е в състояние да създаде история с милиарди герои, той свежда героите си до най-близките нему хора, решен да засвидетелства и проследи случващото се с тях в съдбовните мигове на този „двадесет и пети час“. С ясното съзнание, че и върху тях ще се стоварят същите събития, които ще сполетят и останалите. Свидетелство пред лицето на „смъртната сянка“: Ние сме във вихрушката – свидетелства Георгиу – и тази вихрушка ще раздере плътта ни, ще сломи костите ни. Предусещаме тези събития, подобно на плъховете, които винаги знаят кога да напуснат потъващия кораб; с тази разлика, че аз нямам къде да избягам. Не ще има за нас убежище никъде по света.

Според него светът е сполетян не толкова от световна война, а по-скоро от „глобална техническа революция“, в добавка с която върви и изкривяване на линейното време. Ето резултатът от всичко това: Някои вече започнаха да се крият като диви зверове, предусещащи бурята. Членовете на Комунистическата партия настояват, че за всичко са отговорни фашистите и че заплахата може да се избегне, само ако онези бъдат ликвидирани. Нацистите искат да спасят кожата си, като избиват евреите. Ала това са само симптомите на страха, който изпитва всяко човешко същество пред лицето на заплахата. Опасността е една и съща навсякъде. Само реакциите на хората пред лицето на опасността са различни.

„Двадесет и петият час“ е свидетелство във време на „помрачение на разума“ и в нощта на Историята. Съпоставяйки идеите на Виржил Георгиу със следвоенната публицистика на френския писател Жорж Бернанос, Андре Фонтен пише във в. „Монд“: „И все пак Георгиу отива по-далеч. За него, за разлика от останалите, няма само „концентрационен свят“, противостоящ на „свободния свят“: целият свят е станал „концентрационен“. Подобно на героя на Кафка, човекът в наши дни се превръща във виртуален затворник; блажени са онези, които просто са забравени за арест“.

Приликата с „Процесът“ на Кафка обаче е само привидна. Йозеф К. попада под ударите в адската процедура на администрацията, където нищо няма никакъв смисъл, значение и оправдание. Светът, в който попадат героите на „Двадесет и петият час“, е доста по-софистициран: там всичко е логично, аргументирано и „обосновано“, за което свидетелства самият автор в автобиографичния си роман „Човекът, който пътува сам“ (1954): „Основният проблем е, че моите събратя и аз не бяхме задържани като индивиди, допуснали провинение, а бяхме задържани автоматично, за провинение, вменено на общността или категорията граждани, от които сме част. Никога не бях разпитван за това, което съм извършил като индивид. Това не интересуваше онези, които ме държаха в плен“.

Романът-свидетелство

По своя замисъл „Двадесет и петият час“ е изгра­ден като „разказ в разказа“ (mise en abime). Писате­лят Траян Коруга започва работа над своя роман в преддверието на сетния час, който ще се разрази над героите му, ала постепенно се оттегля на заден план. Така напред излиза същинският герой на романа – Йохан Мориц, който, от една страна, се отразява в Траян Коруга, сведен от „автор“ до „глас“, като авто­рът на романа и неговият персонаж стават двойното огледало на повествованието. Траян Коруга и Йохан Мориц са „братя по съдба“, свързани от пре­живяното страдание и отчаяние – интертекстуален похват, който позволява на Вирджил Георгиу чрез „персонажите-нишки“ да пресъздаде драматизма на човешката участ. Всъщност Траян Коруга е един „еволюирал“ Йохан Мориц, защото в края на романа двамата отново разменят местата си; тогава, на свой ред, „героят“ засвидетелства края на своя „автор“. След което настъпва „празнотата“: Йохан Мориц вече няма ресурс да се справя с цялата мъка, струпала се от началото на войната, която не е в състояние да по­несе нито едно човешко същество. От очите му поти­чат сълзи, през съзнанието му минават всичките тези тринадесет години от лагер в лагер: „Сега му нареж­даха да се смее, а той не можеше повече… Това беше краят. Не можеше да продължи по-нататък. Нито един човек не би могъл да продължи по-нататък“.

Тази фраза сякаш кондензира целия замисъл на творбата. В началото писателят Коруга предупреждава­, че не може да не пише своята книга в момент, ко­гато светът не просто е сполетян от война, но и целият свят се дехуманизира: „Човешките същества са при­нуждавани да живеят и да се държат в съответствие с техническите закони, чужди на човешките закони. Тези, които не зачитат законите на машината, въздиг­нати в ранг на социални закони, биват наказвани“. Тъкмо тук според Георгиу трябва да се търсят и причините за тоталитарните идеологии, шест­ващи и увличащи масите: „От мига, в който човекът бива сведен до технико-социалната си стойност, може да му се случи какво ли не. Той може да бъде арестуван и пратен в лагер, убит, принуден да върши всякаква работа – заради някакъв петилетен план, в името на подобрението на расата или на други цели, присъщи на техническото общество, без да се зачита негова­та личност. Техническото общество работи преиму­ществено според техническите закони – съобразя­вайки се само с абстракциите, с плановете – и следва само един морал: производството“. В сюжетната канава на този „разказ в разказа“ се долавят препратки към идеи на мислители като Джордж Сантаяна и Оргета-и-Гасет, вплетени са стихове на У. Х. Одън и Т. С. Елиът.

Техника на диктатурата и диктатура на техниката

Онова, което особено силно вълнува Георгиу, е как авторитарните режими ще си дадат среща в рамките на глобалното техницизирано общество, където машините ще наложат изцяло своите правила. И тук препратките със съвременните опасения от безконтролната власт на изкуствения интелект (ИИ) се налагат от само себе си. Романът директно предупреждава:

Индивидът няма да има право на съществуване, ще бъде третиран като винтче или гайка от машината, ще стане за посмешище на цял свят, рече ли да води индивидуално съществуване. Виждали ли сте някога винтче да води индивидуално съществуване? Тази революция ще се извърши по цялото земно кълбо. Не ще можем да се скрием от нея нито в горите, нито по островите. Никъде. Нито една нация не ще може да ни защити. Всички армии по света ще бъдат съставени от наемници, сражаващи се, за да консолидират техническото общество, където индивидът ще бъде изключен. Досега армиите се сражаваха, за да завоюват нови територии и нови богатства, заради национално величие, заради личните интереси на кралете или императорите, като крайната цел бяха плячката или величието. Това бяха човешки цели. Сега армиите се бият заради интересите на едно възникващо общество, в което на хората почти им е отказано правото на живот. Това е може би най-мрачната епоха в цялата история на човечеството.

А инак разказът за ужаса в ХХ в. е тричастен и линеарен. В първата част Йохан Мориц, обикновен румънски селянин, губи идентичността си. Така започва него­вата Голгота: от лагер на лагер, като всеки път про­менят националността му, което е безчовечността на арийската доктрина на нацизма. И това е едното свидетелство. Траян Коруга (тоест самият Георгиу) пък е принуден да напусне Румъния, защото съпру­гата му е еврейка, ето защо той се хваща за първата сламка – дипломатически пост в Дубровник (в случая на Георгиу – Загреб). След което се появяват съвет­ските войски и това е следващото изпитание на Ис­торията: Румъния, подобно на цяла Източна Европа, е подложена на масови убийства и масови изнасил­вания. Траян Коруга продължава да свидетелства: „Скоро ще бъдем преотстъпени на руснаците, сиреч на най-жестоките хора, каквито някога е имало на зе­мята. И ако все пак мога да понеса „човека-машина“, сведен до функцията си на робот, то не бих могъл да оцелея пред „моторизирания дивак“.

Накрая идват следвоенните лагери в Германия и третото свидетелство на „Двадесет и петият час“, кога­то Траян Коруга обяснява на съпругата си: „Американ­ците не ни мразят. Те просто не подозират за нашето съществуване. И никога не ще осъзнаят, че съществу­ваме. Западната цивилизация, в своята последна фаза на прогрес, вече не се интересува от индивида“.

Дали романът „Двадесет и петият час“ е антизападна или антиамериканска книга? Още при появата ѝ в отзи­вите си Габриел Марсел, Реймон Арон или Мирча Ели­аде я възприемат по друг начин: не като злободневна критика, а като антиутопия, доколкото разкрива аспект на съвременната история, който друг европейски или американски писател просто не е пресъздал. Мирча Елиаде пише: „Става дума за първата литературна творба, която изразява терора на съвременната ис­тория, означаващ за голяма част от хората на пла­нетата било смърт, било превръщане в машина – де­персонализация или дехуманизация“. А Реймон Арон настоява, че „не познава по-проникновено и по-ис­тинско свидетелство за днешния свят“.

Самият Вирджил Георгиу в романната си автобио­графия „Човекът, който пътуваше сам“ споделя следния свой разговор с философа Дионисос (Мирча Елиаде): „Тези дехуманизирани „янки“ с тяхната тех­ническа, автоматична цивилизация са все пак един­ствените, които могат да спасят живите същества от тоталитарните затвори. Само те. Няма значение, че тяхната цивилизация е дехуманизирана, механич­на, анонимна и автоматична, щом могат да спасят от смъртта живи същества. Най-важното е да се спасят хората там от затворите, от концентрационните лаге­ри. Никоя книга не е равна на спасението на човешки същества. Готов съм да дам всичко, което имам. Готов съм да чукам камъни за изграждането на пътищата, по които да минат янките, ако е за спасяването на чо­вешки същества. Това ще бъде най-хубавата ми твор­ба. Да работя за спасението на други хора, докато са още живи. А не по-късно. Защото хората имат твърде малко време. Не могат да чакат. Трябва да побързат“.

Което ни дава ключ как е бил създаден „Двадесет и петият час“. След края на войната Вирджил Геор­гиу бърза, за да свидетелства. Започва ръкописа си още през 1946 г. в американския лагер за временно задържани лица. Продължава работа над него и след като година по-късно е освободен, озовавайки се в западната оку­пационна зона в Германия. За да не бъде предаден на руснаците, се записва да учи теология в Хайделберг, той и съпругата му се издържат с частни уроци. Ръкописът набъбва до 1200 страници. Георгиу про­дължава да пише, обзет от желанието час по-скоро да разкаже случилото се пред очите му.

Свидетелството е непосилна тегоба. Не само за­ради душевното изпитание да свидетелстваш вместо онези, които вече не могат, които са прегазени от Ис­торията, но чиято сянка продължава неспирно да тег­не над пишещия. Не само заради непрестанното уси­лие да се питаш заради онези, които вече няма как да ти отговорят, като питаш себе си. Да усещаш вина, че не всичко е казано, че неизказаното тежи или те пари като лъжа.

Свидетелството е и тежко физическо усилие. От недояждане и авитаминоза вследствие на пребиваването по лагерите Вирджил Георгиу започва да губи зрението си. Сутрин при събуждане вижда пе­лена пред очите си, но продължава да пише. Налага се оперативно да отстранят възпаления по роговицата на очите му. Операцията е изключително болезнена, две седмици той пребивава в пълен мрак, предупреж­дават го, че може да изгуби зрението си, ако продъл­жи да натоварва очите си, и че до края на дните си ще трябва да носи очила с много силен диоптър. Но продължава да пише, решен да свидетелства. С помощта на румънски католически свещеник две от копията на романа са отправени по дипломатическите канали на Ватикана до Виена и Па­риж.

Когато Георгиу заедно със съпругата си преминава нелегално границата и се озовава в Париж, там прис­тига и немският превод на ръкописа, който той из­праща на философа Габриел Марсел. Скоро след това издателство „Плон” публикува романа. С френския превод се заема журналистката Мо­ника Ловинеску, която, за да предпази близките си от репресии, подписва превода с псевдонима Моник Сен-Ком. След успеха на творбата румънската тайна служба „Секуритате“ бързо реаги­ра: майката на преводачката е арестувана и след две години намира смъртта си в затвора. Оцелелите близ­ки на К. Вирджил Георгиу също са подложени на ре­пресии. Тези страдания са недописаните страници на „Двадесет и петият час“.

Животът повтаря романа: трагедията на хората прави една книга.

А успехът на „Двадесет и петият час“ е наистина зашеметяващ. Преводачката Моника Ловинеску от­белязва в дневника си: „Само за един ден в Париж се продадоха хиляда екземпляра. „Плон” не очаква­ха такъв успех, бързо допечатаха втори тираж, който също се изчерпа. Нещо невиждано от публикацията на „Мрак по пладне“ на Кьостлер“.

Сравнението с Артур Кьостлер не е случайно: със своите 420 000 продадени екземпляри само във Фран­ция (в периода 1945–1955) „Мрак по пладне“ е смята­на за един от най-сериозните удари по престижа на комунистическата идеология. Най-вече заради блестящо формулирания принцип на „граматическата абстракция“: „Партията отрича свободната воля на индивида и същевременно изисква от него доброволна готовност за саможертва. Тя му отрича способността да различава доброто от злото и същевременно говори вдъхновено за вина и предателство. Индивидът е обречен на икономическа предопределеност, той е колелце от часовников меха­низъм (…), но Партията иска колелцето да се върти обратно на часовниковия механизъм и променя на­мерението му. Някъде в изчислението има грешка: уравнението не излиза” („Марк по пладне“, превод Алфред Криспин).   

Тъкмо заради тези „грешки в изчислението“ сви­детелства и Вирджил Георгиу, описвайки новото вла­стово пространство на епохата като Лагер, където чо­вешките същества биват свеждани до техния „оголен живот“, ако използваме термина на Джорджо Агам­бен. Затова неговият герой Йохан Мориц на предела на силите си разпраща следното Изложение до власт­имащите по тази земя: „Аз съм човек и щом не съм сторил никому нищо лошо, никой няма право да ме държи затворен и да ме измъчва. Моят живот и моята сянка ми принадлежат, тъй че които и да сте вие, кол­кото и танкове, картечници, самолети, лагери и пари да притежавате, нямате право на досег с моя живот и с моята сянка“.

Той настоява за отговор, искайки да узнае само едно нещо: защо? Ала никога не го получава.