Ако слънцето се спре в храста. Ще стана и ще го подържа за малко. Само за да го погледам.
Виждам все още, но очите ми се изтощиха от гледането в самото слънце. Причернява ми леко и като че ли започвам да не виждам добре онова, което е осветено от слънцето. Не го виждам, както можех преди. Не виждам добре нито слънцето, нито нещата под слънцето, нещата с мен тук.
Отразява се в липсата на езерце, пълзи по сухата почва и се отблъсква от камъните, които вече не пукат под нозете ми. Извлича очертанията, но аз почвам да ги изгубвам, стеснява се пред очите ми, идва мракът явно.
Гледах много дълго нагоре, в слънцето. В самото него. До припадък, до тъмнина и зверска болка, докато чувах воя на зверовете. Искаше ми се да вляза с поглед в слънцето, в светилото, да се слея. И така да стана целият светлина. Да потъна в непрогледния мрак. Ослепен от светлината докрай.
Сега вървя обратно към хората.
Искам пак да погледна в слънцето, но вече не намирам сили. Ако ослепея, знам, ще падна, няма да намеря пътя и няма да се върна при хората. А трябва да им кажа какво видях.
Не, не знам какво да им кажа точно, не знам как да го изрека, но ще го видят. През мен. Може да го видят поне. А падна ли, няма как. Няма да има как да стигна.
Не знам дали, ако стигна, ще мога да виждам все още, но те ще ме видят и ще видят така него. Сега се изгубвам сякаш, лицата на камъните се изкривяват, но знам пътя, роня се в тези скали, сривам се през трънаците, обръщам се в падините и вървя.
Вече виждам само сенки, пладне е, май, усещам. Слизам ли?!
Наскоро започнах да виждам в сънищата си река. Водата е спокойна, но дълбока, и при все това аз стоя в средата й, без да потъвам в нея. Не усещам дъно под краката си, не усещам да ме носи, застанал съм и не потъвам.
И този мъж до мен. Не съм го знаел никога преди. Но го видях. Слънцето пробождаше очите ми, ослепях за часове и тогава го видях. Мъж, не оттук. Лежах върху горещия пясък и гърбът ми се сливаше с всмукалото се в пясъка слънце, петалата ми горяха от раните, скорпиите ме прескачаха, чаках ехидните да нападнат ръцете ми, очаквах последното влизане – най сетне- в светлината, и го видях.
И той сега, виждам, стои до мен в реката. Тогава, върху пясъка, ми се струваше, че нозете на този човек са големи, дълги, и че в очите му има нозе на хора. Видях как тръгват след него с нозете си, как вървят, без да се спират, вървят дотогава, докато той не спре.
Вървя сега към тях, за да Го видят, да им покажа, че го има. Ще ходя, ще ходя…
Иска ми се да се обърна и да погледна пак в слънцето, но вече видях, че не в това е виждането. Боже, разбрах!
Не мога да се разтопя в слънцето, но и не трябва. Видях го ясно. Лъчите са тези, които ме носят, които влизат в мен и в тях влизам аз, но не мога да потъна в самото слънце. И така трябва да е, така е, така е. Сега разбирам, че не трябваше да гледам толкова време в слънцето. В самото него.
Не, трябваше, защото разбрах, прогледнах, защото видях реката, мъжа, хората ги видях отново. И затова се връщам, за да видят и те.
Още е черно пред очите ми, падам понякога, но знам накъде вървя, знам, че ще стигна реката и дори и да не виждам добре, мъжът ще ме хване, ще застанем в средата и те ще видят как ветровете спират, как водата тече, как…
Да, ще видят водата, ще я видят друга, различна от тази, от която черпят. Ще я видят като вода, като път, като живот. Но тя ще си остане за тях източник. На живота. Да, тя ще стане за тях истинска вода. Такава, каквато е. Път, истина, живот.
Мъжът. Той е човекът, той е, знам, защото го видях, когато слънцето направи очите ми слепи за света и потънах в светлината.
Мисля, че приближавам. Чувам говор, нещо говорят. Сега ще ме попитат кой съм и откъде идвам. Ще ме попитат защо не нося хорски дрехи, защо краката ми кървят, защо се лутам..
Или просто ще ме подминат. Ще ме видят като просяк, като странник, който се подминава.
Или пък все пак ще ме заговорят и ще ме попитат. Защо изглеждам така, сякаш че не виждам, че блуждая. Те ще ме попитат за името ми.
И аз ще им кажа:„Иоан”.
Виждам я тази река ясно, виждам как слънцето я вижда, влиза, живее в нея.
Виждам.
