Играехме тази игра винаги, когато можехме. На село, на поляната. Играехме я повече и от челик. През ваканцията се събираха доста деца. Оскубвахме тревата, отъпквахме едно колело пръст, голямо колкото колелото на волска каруца, и бяхме готови. Е, трябваше да имаме и джобни ножчета, но ние всичките имахме. Как без джобно ножче? Нали ако речеш да направиш най-простото нещо, да си отрежеш пръчка и да я издялаш, ти трябваше ножче. Как без ножче!
И така. Започвахме. Пет-шест деца. Всяко разполагаше с парче земя вътре в кръга, което наричаше на името на някоя държава. Гледахме да не са капиталистическите държави, за които пишеха ужасии и страхотии по вестниците, и ние, щем не щем, покрай дядовците ни, докато прелистваха вестника, също бяхме донякъде запознати с тези ужасии и страхотии. А и по телевизията, вечер по новините, отново слушахме същите тези ужасии и страхотии. За Съединените щати, за Англия, за Германия, за Франция. Никой не искаше да избира тези държави. Всеки искаше да е Съветският съюз. Теглехме жребий и този, на когото се падаше да е пръв, веднага си заплюваше Съветския съюз. Другите си заплюваха Полша, Чехословакия, Румъния, макар че около Румъния имаше някакви неясни работи. Същото беше и с Югославия, но в краен случай можеше и Югославия. Но Съединените щати, Англия, Франция и Германия – не. Наистина, никой не ни беше забранил, но някак, покрай вестниците и новините по телевизията, ние, децата, бяхме нащрек с тези лоши държави.
И по ред започвахме да забиваме ножчетата в кръга. Казвахме да бие… да бие…казвахме името на държавата, която бяхме избрали и забивахме ножчето. Пръстта беше твърда, ножчетата не се забиваха много лесно. Но който успееше да си забие ножчето добре, отрязваше по линията на острието парче земя от съседа и тя ставаше негова. Най-често това успяваше да направи Венко, внук на единствения партизанин в селото. Неговото ножче беше специално, тежко, войнишко, съветско и винаги се забиваше в земята. А и обикновено винаги той печелеше жребия и си заплюваше пръв Съветския съюз. И Съветският съюз растеше, растеше, гълташе земи, докато накрая цялото колело не станеше Съветският съюз и държавите на другите деца не изчезнеха. От разговорите в кухните знаехме, че дядо му откраднал някакъв кон и после, за да не го хванат, избягал в гората. Но след два-три дена дошъл Девети септември и дядото слязъл от планината вече като партизанин, с червена лента, вързана на ръкава. Но това не го казвахме на никого извън къщи.
Но ето че едно лято дойде Сашко. Той беше внук на зъболекаря, досега не си беше идвал на село, но това лято си дойде. Баща му и майка му бяха циркови артисти, някакви акробати, Сашко също май изпълняваше номера в цирка и беше обиколил с майка си и баща си цяла Европа и май даже Америка. Беше нисичък, но много добре сложен, мускулест, като атлет. Първо ни събра очите, като тръгна на ръце и обиколи цялата поляна на ръце, после започна да се премята във въздуха, правеше двойни салта и напред, и назад. После каза нещо, което преди него беше немислимо – че много уважавал американците. Ние мълчахме. Сетне му предложихме да се включи в нашата игра на държави и го попитахме има ли си джобно ножче. Той веднага извади едно, каквото не бяхме виждали досега – с много остриета, не само с едно като нашите. Венко, както винаги, беше пръв на жребия и си заплю Съветския съюз. Стърчеше глава и нещо над Сашко и го гледаше с превъзходство. Попитахме Сашко коя страна си избира. Той каза Малта. Другите деца гледаха с недоумение, но аз потвърдих. Знаех, че има такава държава, защото бях разглеждал атласа на дядо и дори си спомних, че това е една много малка държавица, колкото точица. И ето, Сашко си избра Малта.
Започнахме играта. Ножчето на Сашко се забиваше в твърдата земя като в масло. Не пропусна нито веднъж. И този път стана така, че Малта започна да расте и да отнема земи от Съветския съюз.
Венко се разсърди. Започна да кипи като чайник. И по едно време вдигна крак и изтри с подметката на гуменката си играта. Каза, че нямало да играе, каза, че никой няма да играе повече на тази игра.
Ние се пръснахме. Прибрахме се по къщите. То и ваканцията без друго свършваше и трябваше да се стягаме за училище.
Оттогава минаха повече от петдесет години. Много време, цял половин век. Оттогава не съм играл на тази игра.
Да бие… да бие…
Но като гледам какво е положението, ясно си давам сметка, че в главите на много хора нищо не се е променило.
И което е най-страшното, сега не става дума за игра.
