Начало › Идеи › Гледна точка › Дърпането на спусъка
Гледна точка

Дърпането на спусъка

1736
Графити, ул. „Оборище“, София, август 2026 г.

В една прекрасна лятна утрин на централна улица в София, близо до дома ми, се сблъсках с брутален графити надпис, рисунката на който първоначално не успях да разгадая, но бях шокирана от текста над нея: „Предимството ми не е в интелекта, а в дърпането на спусъка“. Отстрани имаше и артистичен подпис на автора, който няма да цитирам, за да не му правя реклама. А и от съображения за сигурност, защото написаното е наистина плашещо.

Събрахме се малка групичка ранобудни обитатели и се взирахме в стената на сградата. Взирахме се и един в друг. Някой предложи да кажем на полицията, друг отвърна, че „София е на самотек и няма смисъл“. Трети каза, че той лично с боя и мече ще заличи „това нещо“. И наистина на следващия ден беше замазано. Но остана забито в съзнанието ми.

Рисунката е заличена, но чувството, което остави у нас е все едно, че си настъпил опашката на змия. И ако го разказвам сега тук, то е, защото беше предупредителен знак.

Философията, житейският слоган на силата, която преминава като танк, гази и мачка с натиснат спусък. Ужасният случай в Пловдив, който потресе всички ни наскоро, е израз именно на този вид мислене – как точно ще го наречем, не е най-важното. Това е безапелационно отричане на всякаква ценностна система, на всякакъв морал, на всички базисни поведенчески модели, върху които са изградени обществото и цивилизацията. Като че ли свирепи същества от други планети, каквито сме виждали само във филми на ужасите, са се преселили сред нас и с тях няма как да общуваме.

Но тогава какво да правим? Просто да вдигнем рамене и да заличим следите? Да потърсим помощ? От държавата? Отдавна сме се отказали от това, защото от опит сме се убедили, че е безполезно. Да останем със смътната и неясна надежда, че тези същества са все пак много малко и не могат да бъдат заплаха? Но на Младежкия хълм в Пловдив те се оказаха фатални за Георги Кузев.

В продължение на хилядолетия човешкото общество е давало предимство на интелекта и така е изградена цивилизацията. Просперитетът на едно общество е толкова по-голям, колкото повече интелектът доминира в него. Съществува и такъв парадокс – конструирането и изработката на пистолета и всяко друго оръжие също е дело на интелекта. За натискането на спусъка не е нужен почти никакъв интелект. Но с натискането на спусъка само за един миг може да бъде отнет живота на всеки, както на изобретателя на компютъра, така и на конструктора на пистолета. С натискане на спусъка може да бъде унищожена цялата цивилизация и така тези, които днес натискат спусъка, утре да се бият с тояги. Но когато „предимството ти не е в интелекта“, не ти е във възможностите да достигнеш висотите на тези елементарни истини.

Графитите по стените често будят негодувание. Много от тях са просто безсмислени драсканици и когато с тях са нацапани красиви сгради, наистина е отвратително. Такива мацаници са един вид „натискане на спусъка“, освобождаване на някаква нагнетена в душата агресия, съзнателно или несъзнателно загрозяване на красивото, защото когато вътре в душата ни е грозно, красивото около теб те дразни. Грозното не търпи красивото. Както красивото е съзидателно, така грозното е разрушително.

Проблемът не е само естетически. Вандалските графити, както и други подобни форми на „изкуство“ открито призовават към агресия. Не е нужно те да са на всеки ъгъл. Местата, където се поставят, се подбират, а изразните им средства са целенасочено агресивни. Когато се движим в такава среда, въздействието е неусетно.

Не казвам това, за да внушавам паника или страх. Докато пишех тази колонка, в социалните мрежи и в медиите се разпространи информация, която зловещо потвърждава мнението ми. На тържество при откриването на учебната година в Русия „героят от специалната военна операция“ Александър Клаус приветства учениците в лицей №11 в Красноярск с думите: „Както е казал един политик: за да говори целият свят на руски, изучавайте устройството на автомата „Калашников“ (Чтобы весь мир говорил на русском, изучайте устройство автомата Калашникова). Уточнява се, че „героят“ цитира изказване на скандалния политик от близкото минало Владимир Жириновски. „Приветствието“ от Красноярск повтаря почти едно към едно посланието на надписа от София. Учителите в руското училище казват, че не намират нищо смущаващо в приветствието към учениците. Очевидно то не е прецедент. Има достатъчно примери как страната агресор обработва съзнанието на децата, за да ги превърне в послушни винтчета на системата. А изучаването на автомата „Калашников“ не е от сега. Всички от моето поколение помнят, че в средните училища изучавахме предмета „военно дело“ и ни водеха на военни полигони да стреляме с „Калашников“. Тоталитарните общества си приличат.

Изразните средства на привържениците на авторитаризма също си приличат. Преди Путин да започне да заплашва света с ядрени удари, това правеше Жириновски. Той неведнъж е правил враждебни изказвания и спрямо България. След подобни заплахи в нетрезво състояние в хотел в град Сандански през 1993 г. той е изгонен от нашата страна. По-късно в телевизионно предаване заявява, че българите трябва да пълзят в краката на Русия и отправя гневни обвинения в неблагодарност. Агресията не е само на думи и не е само по стените. Спусъкът и Калашников не само метафори.

Преди една година в колонката „Един вагон с душа“ бях писала за поетичен надпис върху вагон – „Не душата е в тялото, а тялото е в душата“. Такива надписи разведряват душата. Колко хубаво щеше да бъде, ако беше написано „Предимството ми е в интелекта, а не в дърпането на спусъка“. Графитите на Банкси придобиха световна известност, защото изразяват човечни идеи. И у нас има немалко такива. Но в случая става въпрос за визуални послания, които призовават към агресия. Тя и бездруго е предостатъчна в нашето общество. Затова се връщам към въпроса: какво да правим? Този надпис беше заличен, но достатъчно ли е това? Аз не мога да дам рецепта. Единственото, за което се досещам, е да не бъдем безразлични към подобни прояви. Да не си траем. Затова и написах този текст. Да не си затваряме очите! Да не си заключваме душите! Злото е активно, когато доброто е пасивно.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, играни в страната и чужбина. Написала е романите "Емине", "Майките", "Адриана", "Марма, Мариам" и „Влакът за Емаус”. През 2007 г. "Майките" спечели Голямата награда за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и Чехия, по романа е направен и филмът „Аз съм ти”. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. През 2019 Теодора Димова стана носител на наградата „Хр. Г. Данов” за цялостен принос в българската книжнина. През 2019 излезе романът ѝ “Поразените”, който на следващата година се превърна в Роман на годината на НДФ „13 века България”, спечели наградата за проза „Перото” и „Цветето на Хеликон” за най-продавана книга. През 2023 е публикуван романът „Не ви познавам”, своеобразно продължение на „Поразените”. От 2012 е колумнист към Портал Култура. Есеистичните текстове са събрани в книгите „Четири вида любов”, „Ороци” и „Зове овцете си по име”, „Молитва за Украйна”. Носител е на Голямата награда за литература на СУ „Климент Охридски” за 2022, както и Вазовата награда за литература за цялостен принос през 2023.

Свързани статии

Още от автора