Историята, която ще ви разкажа, напълно се вписва в едно прочуто определение на Цветан Стоянов: тя е „тъмна и болезнена, и дори по особен начин криминална“. Убийството, смъртта на едно дете винаги е скандал заради чудовищността си – открит въпрос към Бога и хората, на който ние нямаме отговор. Или ако го имаме, явно този отговор не се побира в представите ни за човешка справедливост или несправедливост.
За тази история узнах през есента на далечната 1984 г. Научих за нея от френската преса – първо от комунистическия всекидневник „Юманите“, с който бяха затрупани всички будки за вестници в тогавашната НРБ. Изданието струваше само 6 стотинки, така че си го купувах и учех по него френски език – най-лесната възможност. „Юманите“ (субсидиран щедро от БКП с парите на българските данъкоплатци) силно наподобяваше нашия вестник „Народна младеж“, поне що се отнася до подбора и езика на новините, в които най-често се цитираше съветската агенция ТАСС или в. „Правда“. Но все пак изданието излизаше във Франция: имаше цели страници за кинофестивала в Кан или за театралния фестивал в Авиньон. От време на време ми попадаше и по някой стар брой на в. „Монд“, съвсем различна вселена на журналистиката, продаваха го само на две места – на будката зад Университета или тази в градската градина. Предполагам с демонстрационна цел и чрез грижливо подбиране на „по-неутрални“ броеве – да се покаже, че НРБ е „свободна страна“.
Та оттам – при това на цели страници научих за покъртителното „дело Грегори“ (L’affaire Grégory), което продължава и до ден днешен да разтърсва френското общество. Делото придоби такъв отзвук в края на ХХ век, че се нарежда едва ли не на второ място след „делото Драйфус“. Ни най-малко не преувеличавам, както сами ще се убедите от описанието на този мъчителен и все още неразрешен случай. Още повече че на 24 октомври 2025 г. прокуратурата в Дижон реши да го възобнови наново, издавайки мярка за неотклонение – 41 години по-късно! – на нова заподозряна.
Разтърсващата хронология на фактите
Цялата тази трагедия започва на 16 октомври 1984 г., когато в малко френско селце в общината Лепанж-сюр-Волон (в планинския регион Вогезите, Източна Франция) изчезва четиригодишният Грегори Вилмен. Майка му Кристин Вилмен го взима в късния следобед от гледачката му, живееща в другия край на селото, оставя го да си играе в двора на къщата им и влиза вътре, за да изглади прането и да приготви вечерята. Около 17 ч. извиква през прозореца на Грегори да се прибира, той обаче не ѝ отговаря. Майката излиза на двора и установява, че детето го няма. Обезумяла от страх, се втурва да го търси. Обикаля близките къщи, чука по вратите, но без резултат. Кристин Вилмен се качва в колата и кара чак до другия край на селото – при жената, която ѝ помага в гледането. Грегори не е там, никой не го е виждал. Междувременно идват жандармите, уведомени по телефона за изчезналото дете. Те, заедно с местните пожарникари, организират професионално издирване на детето – пускат неговия портрет и описание на дрехите, в които е било облечено, до всички постове на полицията. В издирванията се включват и голям брой доброволци от Лепанж-сюр-Волон, което значително увеличава периметъра на търсенето – най-вече по двата бряга на река Волон. Към 21,45 ч. откриват тялото на детето в един вир, на седем километра от родния му дом. На мястото на събитието се оказва местен журналист от в. „Ест репюбликен“. Той прави първите разтърсващи снимки от изваждането на трупа на Грегори от реката – с плетена шапка, спусната над лицето. Всички са потресени от факта, че удавеното дете е открито с вързани ръце и крака – сиреч било е умъртвено по най-жесток начин.
Безжалостното убийство на едно толкова малко дете и ангелският му лик превръщат това отвратително престъпление във водеща новина за всички френски издания, скоро и за световните медии. В следващите дни на октомври 1984 г. Лепанж-сюр-Волон е буквално „превзет“ от над сто медийни екипа, които остават на място с дни и седмици. Всяко ново обстоятелство, всяка дума на родителите или разследващите се излъчва пряко в телевизионен ефир. Защото е ясно, че убиецът е скрит някъде в тази съвсем малка общност.
Навремето, докато четях първите репортажи в „Юманите“ или „Монд“ за убийството на малкия Грегори, нямах никаква представа, че медийният отзвук от тази трагедия е бил чак толкова глобален. Сега обаче установих, че в интернет има десетки документални филми и репортажи за „делото Грегори“, наскоро по „Нетфликс“ пуснаха ново и много професионално направено документално разследване. На съдбата на Грегори Вилмен и на неговото семейство са посветени цели 14 книги във Франция: има дори текстове на писатели като Маргьорит Дюрас или Филип Бесон, но на тях ще се спра отделно. Тези дни изгледах най-ранните документални филми по случая – с телевизионните репортажи и преките включвания от 1984–1985 г. – и с ръка на сърцето съм принуден да призная, че медиите носят голяма вина за разрастването на онази трагедия. Но за да стане ясно какво имам предвид, нека вървим стъпка по стъпка.
Между 16 октомври – датата на убийството – и 20 октомври, когато е погребението на детето в селското гробище, местните жандарми се опитват да направят всичко, което е по силите им. Разпитват всички в Лепанж-сюр-Волон и формулират първата версия за престъплението, която издържа във времето – убиецът на детето е от кръга на близките. По тялото на Грегори няма данни за каквото ѝ да било физическо или друго насилие. Следователно детето е познавало своя похитител и е тръгнало доброволно с него.
Версия, която допълнително повдига градуса на възбуждението сред медиите. Всичко се предава пряко или се описва в репортажите като сериал с продължение. По време на погребението на Грегори се стига до срамни сцени – фотографи се катерят едва ли не по гроба на детето, за да снимат в едър план сълзите на майката, местните хора ги замерват с камъни, стига се до сблъсъци.
Фамилията Вилмен (кръстена от медиите „кланът Вилмен“) живее отдавна по тези места и включва множество братя, сестри, братовчеди, племенници, чичовци и лели – общо около осемдесет души. Те са масово интервюирани – след разпитите, проведени от местните полицаи, които пък на свой ред охотно говорят пред журналистите и преразказват кой какво е казал. Явно тогава понятието „следствена тайна“ не е съществувало в днешното си разбиране.
Има и второ обстоятелство, което допълнително повишава интереса към „делото Грегори“. Още в първия ден след убийството бащата Жан-Мари Вилмен заявява пред полицията, че от три години получава анонимни писма със заплахи. Последното е получено в самия ден на убийството, пуснато е в местния пощенски клон в 17,15 ч. – тоест, когато Грегори е бил отвлечен. Истински прецедент в епохата преди интернет – така заплахата и престъплението съвпадат.
Писмото е писано най-вероятно с лява ръка и с разкривени букви, доста неграмотно е, но пък съдържанието е достатъчно заплашително: Надявам се да умреш от мъка, шефе. Твоите пари няма да ти върнат твоя син. Ето моето отмъщение, нещастен глупако…
Едно пояснение за семейство Вилмен: бащата Жан-Мари, който е на 26 години, е технически ръководител във фабрика за автомобилни седалки, така че може да бъде наречен „шеф“. Той има добра заплата (6 000 франка, както споделя в едно интервю) и вероятно е бил обект на завист в нечии очи. Майката Кристин, на 24 години, е шивачка във фабрика в околностите на Лепанж-сюр-Волон.
Оказва се, че впоследствие е имало и анонимни обаждания до брата на бащата на детето и на телефона на семейство Вилмен, някои от които са записани от полицията. Появата на „гарван“ (corbeau), така във Франция наричат хората, които разпращат анонимни заплахи, налива допълнително масло в медийния интерес. Голям брой издания публикуват факсимиле от заплахата на „гарвана“ на първите си страници. Тутакси мнозина се сещат за една френска класика – филмът „Гарванът“ (1943) на режисьора Анри-Жорж Клузо – разказ за трагедиите, сполетели едно населено място след вълна от подобни анонимни писма. Направи ми впечатление, че цели откъси от „Гарванът“ на Клузо присъстват и в новия филм за „делото Грегори“ по Нетфликс.
В търсене на убиеца
Всички близки и съседи на семейство Вилмен, включително майката и бащата, са подложени на задължителни диктовки, за да се намери „гарванът“. Парижки графолози се включват в експертизите, тъй като „делото Грегори“ става първостепенен случай във Франция. Всяка вечер след новините всички се питат „кой е убиецът?“. Очертават се и първите следи, които водят в задънена улица. Местна жителка се обажда по телефона в жандармерията и обвинява далечни братовчеди на семейство Вилмен, които след проверки се оказва, че имат алиби и нямат нищо общо със случая. Междувременно делото е поверено на младия, 32-годишен съдия-следовател Жан-Мишел Ламбер, който става медийна звезда, впоследствие и писател на криминални романи, и е добре да запомним името му. Оттук насетне ролята му в това дело ще е решаваща и на него се дължат невероятните обрати в този безкрайно заплетен случай.
В една от мемоарните си книги („Малкият съдия“, 1987) Ламбер признава, че не е бил подготвен за едно толкова сложно и медиатизирано дело, както и че убийството на малкия Грегори било само един от 180-те случая, по които работел усилено. Можем да си представим за какво иде реч, което обяснява и какво бреме се стоварва върху плещите на местната жандармерия, която ни най-малко не е подготвена за толкова сложно разследване. Тогава във Франция още не е съществувала днешната „Научна полиция“ (PS). Това е времето, предшестващо вземането на ДНК проби, което извършва коперникански пробив в криминалистиката. И най-лошото: местните полицаи, които нямат специална квалификация, не ограничават достъпа на любопитните до местопрестъплението, така че огромен брой улики са или замърсени, или заличени.
А всички чакат „развръзката“ – да се разкрие кой е „гарванът“, писал анонимните заплахи, и кой е убиецът на детето. Съдия-следователят Ламбер дава интервю след интервю, твърди, че всичко е под контрол и скоро ще има напредък, но от записите, поне с днешна дата, явно личи колко е неуверен в себе си.
Все пак френската полиция събира и обобщава достатъчно показания през тези първи дни, а в края на октомври парижките графолози се ангажират, че могат да посочат един от авторите на анонимните писма. Според тяхното заключение те са поне двама (мъж и жена), но само единият е идентифициран. Той е далечен братовчед на бащата на малкия Грегори – някой си Бернар Ларош. И на 31 октомври въпросният Ларош и неговата съпруга Мари-Анж са арестувани, което предизвиква нов взрив от медиен интерес към „делото Грегори“.
Но тук разследването удря на камък. Бернар Ларош, който работи във фабриката, в която Жан-Мари Вилмен е технически ръководител (тоест шеф), категорично отрича да има нещо общо с убийството. И с помощта на адвоката си представя алиби за късния следобед на 16 октомври – първо се видял със свой колега, а после, към 17,20 ч., минал да навести леля си Луизет Жакоб, а после взел с колата си своята 15-годишна балдъза Мюриел Бол, която в последно време живеела у тях (оттук насетне нейните показания ще са основополагащи). Разследващите полицаи не се убедени в алибито на Ларош, те съзират важно противоречие. Той твърди, че тийнейджърката Мюриел била при леля му, а тя пък на разпита заявява, че я е чакал с колата си след училище.
На 5 ноември съдия-следователят Ламбер разпитва Мюриел Бол сама (въпреки че е непълнолетна!) и е убеден, че е напипал важната нишка в разследването. Затова повдига обвинение срещу Бернар Ларош, че е убиецът на малкия Грегори. В тези първи показания тийнейджърката твърди, че Ларош е качил в колата си Грегори Вилмен и го е закарал до реката. Но тя не слязла с него и не знае какво по-нататък се е случило с детето.
Обвинението е истинска медийна сензация: подпухналата физиономия на Ларош е по страниците на пресата, всички са убедени, че той е френският „М“ (чудовищен убиец на деца от едноименния филм на германския режисьор Фриц Ланг). Оттук насетне говорят за него като за „убиеца Ларош“.
Бернар Ларош продължава да отрича каквато и да е връзка с „делото Грегори“, твърди, че е оклеветен и невинен. На 6 ноември тийнейджърката Мюриел Бол оттегля показанията си. Твърди, че ги е дала под натиск – жандармеристите я ругаели, наричали я „лъжкиня“. В 17 ч. тя била в колата на Бернар Ларош, така че той е невинен. На 7 ноември повтаря думите си пред телевизионния канал „Антен 2“. Цяла Франция е разтърсена, хората се разделят на „за“ и „против“. И до днес криминалисти спорят колко искрени са били показанията на Мюриел Бол. Тъй като е непълнолетна, тя е освободена след първия разпит и се връща в дома си. Дали тогава „фамилията“ не взема решения, в резултат на което тя оттегля показанията си? През 2020 г. апелативният съд в Париж – след толкова много години! – повдига обвинения срещу Мюриел Бол в лъжесвидетелство и делото още не е приключило.
Така или иначе, обвиненията срещу Бернар Ларош са силно разколебани. И полицията някак пренебрегва една улика, открита три седмици по-късно недалеч от местопрестъплението. Става дума за спринцовка и ампули с инсулин, намерени точно край мястото, където Мюриел Бол първоначално твърди, че Ларош е спрял колата си. Полицията проверява само версията дали малкият Грегори не е бил инжектиран с инсулин, за да изпадне в хипогликемична криза. Оказва се, че няма подобни данни в неговите кръвни проби. След което разследването забравя за находката, без да издири възможни диабетици, на които е бил необходим инсулин.
На 4 февруари 1985 г. съдия-следователят Ламбер освобождава Бернар Ларош, без да се съобрази с протеста на прокуратурата. В следващите дни бащата Жан-Мари Вилмен за първи път съобщава пред журналисти намерението си сам да въздаде справедливост за детето си и да убие Ларош. В по-късни интервюта бащата признава, че е бил силно повлиян от околните за това свое решение. Даже жандарми, които го посещавали в дома му, казвали: „Ларош е убиецът! Сто процента е сигурно. Аз на твое място бих му теглил куршума…“.
Междувременно Жан-Мари Вилмен и съпругата му Кристин се обръщат с лично искане към тогавашния правосъден министър Робер Бадентер, в което настояват Бернар Ларош, а и те самите да минат пред детектор на лъжата. Но не получават отговор.
И на 29 март 1985 г. Жан-Мари Вилмен с ловна пушка в ръката се отправя към дома на Бернар Ларош и което е още по-потресаващо – френски медии го следват по петите. Със сигурност един журналист от „Пари мач“ е знаел, че се подготвя тази саморазправа, за която той лично е наливал масло в огъня. На кадри виждаме как бащата и Ларош разговарят през оградата, онзи бил казал: „Не съм погубил момчето ти!“. Вилмен стреля и го убива на място, след което се предава на полицията.
Ето как „делото Грегори“ взима втората си жертва. Мнозина настояват бащата да бъде помилван. Оказва се, че съпругата на Ларош е била бременна и осем месеца по-късно тя ражда момче. Скоро след това Жан-Мари Вилмен е осъден на пет години затвор (една от които условно) за убийството на своя братовчед Бернар Ларош. Отначало той излежава присъдата си другаде, но впоследствие го преместват в местен затвор, за да е по-близо до съпругата си Кристин, която също е бременна.
В това време съдията Ламбер продължава с разследването си и в свои интервюта дава да се разбере, че делото поема по друга писта и скоро щяло да има сензационна развръзка.
Обвинението срещу майката: като антична трагедия
През пролетта на 1985 г. из медиите започва да се прокрадва версията (подшушната от „добре информирани източници“), че нещо в „делото Грегори“ не е „така“. Разследващите били пренебрегнали важни улики, можело да се окаже, че друг е истинският убиец. Мълвата постепенно се насочва срещу Кристин, майката на Грегори. Из Лепанж-сюр-Волон злите езици говорят, че били видели Кристин на пощата в деня на убийството. В показанията си тя категорично отрича подобно твърдение. Впоследствие се оказва, че е била в конфликт на работното си място с хората, които са я обвинили.
Жандармерията прави обиск в дома на Вилмен и открива в едно помещение въжета, сходни с онези, с които е бил вързан малкият Грегори, преди да бъде хвърлен в реката. По-късните експертизи показват, че въпросните въжета се произвеждат наблизо и цялото село си служи с тях.
Съдия-следователят Ламбер обаче е озарен от ново хрумване. Той поръчва нова експертиза на водата, извлечена от дробовете на малкия Грегори. Иска да знае дали в нея има примеси от река Волон или става дума за чиста вода. Тоест дали детето не е било удавено в банята, което автоматично пренасочва подозренията срещу майката – дори като неволна убийца. Експертизата – по онова време – не открива примеси и съдията Ламбер, въпреки категоричното несъгласие на прокуратурата, повдига обвинение срещу Кристин Вилмен.
На 5 юли 1985 г. майката е задържана, въпреки че е бременна в шестия месец. Тя обявява гладна стачка. Иска да бъде освободена и оневинена, а също да бъде пуснат на свобода нейният съпруг Жан-Мари. Случващото се буквално разделя Франция. Медии, магистрати, граждани – всеки излиза със свое становище виновна или невинна е Кристин Вилмен. Ако човек гледа информационните емисии от онова време, има чувството, че общественото мнение решава кой е виновен и кой – не. Единадесет дни по-късно Кристин Вилмен е освободена под домашен арест от съда в Нанси. В следващите месеци съдът снема мярката ѝ за отклонение, тъй като липсват каквито и да било убедителни доказателства. Но за мнозина тя си остава „майката убийца“. Премества се да живее на друго място, при някаква далечна леля, но медийният „линч“ продължава. Сигурно ѝ е било много тежко. В своя книга, написана с помощта на журналист, тя споделя, че е минала през кръговете на ада. Но все пак издържа – заради Жан-Мари, който е в затвора, заради малкия Жюлиен, когото ражда през септември 1985 г., и заради паметта на Грегори.
От намесата на Маргьорит Дюрас до романа на Филип Бесон
Делото „Грегори“ привлича вниманието и на голямата френска писателка Маргьорит Дюрас. Подтикната от своя приятел Серж Жюли, главен редактор на в. „Либерасион“, тя иска да се срещне с Кристин Вилмен. Майката на убитото дете отказва.
И тогава, докато Кристин още е задържана, Дюрас публикува огромна статия в „Либерасион“, озаглавена „Сюблимно, силно сюблимно. Кристин В“, в която изследва психиката на една убийца. Отзвукът от статията е зашеметяващ, тя е преведена на множество езици. Впоследствие Маргьорит Дюрас се отказва от авторството си над този текст, твърди, че била „повлияна“ от Серж Жюли, написаното било лично, а не за публикуване.
Но дори и днес статията съществува в медийните архиви и може да бъде прочетена свободно.
Каква е „версията“ на Дюрас? Ето началото:
Никога не видях Кристин В. Но видях съдията, със сигурност този, който е бил най-близо до тази жена. Тъкмо пред него тя е говорила най-много. Той казва: „Беше ужасно за мен да я обвиня, да се мине през този момент“. Казва, че Кристин е интелигентна, че е фина, духовна“.
После Дюрас разказва как е видяла къщата. Само отвън. Но, продължава тя, „тутакси разбрах, че който и да е убиецът, детето е могло да бъде убито само в къщата. Убили са го, без съмнение, кротко, с любов, внезапно преминала в лудост, защото е трябвало да го направят. От реката не се е раздал никакъв жалостив стон, никакъв вик, никой не е чул детето, защото то вече е било мъртво“.
Така прозата на една писателка прераства в разследване. Или по-скоро в хипотеза. В статията си тя твърди, че „никой не познава живота в тази къща“. Със сигурност е така. И тогава какво? Дюрас оттук стига до заключението, че „може би Кристин В. е трябвало да живее с мъж, труден за понасяне“. И най-главното: „Не, детето явно не е било най-важното в живота на Кристин В. Не е имало нищо по-важно в нейния живот от самата нея. А в живота най-важното трябва да е детето, то е най-хубавото, най-неочакваното, манната от Бога“.
Следователно Кристин Вилмен е виновна. И то защо? Защото „Кристин В. никога не извика, освен на гробището. И ако беше извикала, вярвам, че би извикала следното: „Нека всички около мен измрат, това ново дете, мъжът ми и аз самата, но виновна, както правосъдието иска, аз никога не ще бъда“.
Заключение, което, често казано, е доста „проблемно“ от морална гледна точка. Но в случая Маргьорит Дюрас не е единствената. През 2006 г. излиза романът на известния писател Филип Бесон „Детето на октомври“, в който той си позволява, назовавайки всички персонажи с реалните им имена, да вмъква въображаеми откъси от „личния дневник“ на Кристин Вилмен, в които проличават нейната корист и жажда за слава, които са над всичко. Със съдебно решение няколко години по-късно тези пасажи е трябвало да бъдат заличени от всеки съществуващ екземпляр на романа. Ала може ли да заличи някой подобни обвинения – със или без съдебно решение – от душата на една разтерзана майка?
Последната развръзка
В края на 90-те френското правосъдие „реабилитира“ семейство Вилмен. Жан-Мари излиза от затвора, обвиненията срещу Кристин са заличени напълно. Дори са им изплатени някакви обезщетения. А правосъдието наново – в светлината на новите открития в криминологията, на компютрите и ДНК – се опитва да разплете този прескръбен случай.
Пликовете на анонимните доноси са запазени. И тъй като по онова време е било необходимо да наплюнчиш марката, за да я залепиш върху плика, полицията се е надявала, че ще може да идентифицира „гарвана“. Ала е минало доста време, уликите са замърсени.
През 2017 г., изпаднал в депресия, съдия-следователят Жан-Мишел Ламбер се самоубива по изключително мъчителен начин (надява на главата си найлонов плик, който затяга с колана си). В оставеното от него писмо се казва, че той „много съжалява“ за грешките си в разследването, но е направил онова, което е могъл.
Малко по-късно си отива и един от съдиите по делото, също оставил тъжно прощално писмо.
Така стигаме до 2020 г., когато ново отделение на жандармерията в Дижон, с помощта на Научната полиция, отново се заема с делото – при това с помощта на изкуствения интелект. Стотиците томове по случая са прегледани наново, проследени са всички пренебрегнати нишки в показанията.
И новите заключения сочат към следното – че Мюриел Бол, балдъзата на Бернар Ларош, е излъгала. Че тя наистина е била с него в колата, когато той е отвлякъл Грегори, но че най-вероятно Ларош не е убиецът. Жена от селото днес признава, че е видяла зелена кола, каквато кара Ларош, да се отправя в посока към реката. Навремето тя премълчала тези свои показания, защото имала среща с любовника си.
Спринцовката с инсулин днес се приема като основно доказателство, че може би в убийството на Грегори са взели участие семейството Марсел и Жаклин Жакоб (Марсел е вуйчо на Кристин Вилмен, знае се, че е изпитвал неприязън към съпруга ѝ Жан Мари).
Марсел Жакоб, който е диабетик, отдавна не е на този свят, но неговата вдовица Жаклин, макар и на осемдесет и една години, е в относително добра форма. Нова графологична и стилометрична експертиза, сочи, че основното писмо на „гарвана“ е писано от нея.
Ето защо на 24 октомври тази година съдът в Дижон повдигна срещу нея обвинения и тя е под мярка за неотклонение. Но Жаклин Жакоб отказва да говори от години, както продължава да мълчи и някогашната тийнейджърка Мюриел Бол, която най-добре знае дали малкият Грегори се е качил в колата на Бернар Ларош.
С право един френски професор по криминология твърди, че „делото Грегори“ силно напомня на прочутия роман на Агата Кристи „Убийство в Ориент експрес“. С тази разлика, че в него персонажите са реални. И че зад невинно убития младенец и зад почернените родители прозира съвсем реална черна мъст, както и безспорна съдебна и медийна безотговорност.
