В последните дни бях затрупан от куп лични проблеми, а и втората доза на ваксината значително ме обезсили. Поради това си позволих временно да се „изключа“ от обмислянето на задъханото ни (и предизборно, но и суетно) всекидневие. Реших, че в това състояние е най-добре да се отдам на по-„алиенирани“ философски размисли и ето тях ще споделя тази седмица с читателите на Портала. За малко „интелектуална“ почивка.
Всъщност – замислих се – има ли нещо във възприеманите и описвани от нас предмети, което да не се „дължи“ на характерно „забравяния“ от мисълта ни факт, че имаме тяло, че сме конкретни, телесни субекти?
Та нима вещите не са за мен, да кажем, обемни, именно защото аз имам тяло, което може да ги обиколи и по този начин да ги „получи“ като своеобразен панорамен синтез на об-хождащото мое движение? Нима те нямат форми, защото аз имам нозе, с които от-стоя от тях и ги имам на определени раз-стояния, защото имам ръце, с които ги об-хващам и у-лавям и по този начин ги правя об-хватими, лов-ки и т. н.? Нима не е вярно, че нещата имат за мен повърхност, твърдост, гладкост, топлина, именно защото аз имам длани, в които те са такива? И изобщо – мога ли да кажа каквото и да било за определен предмет, да го опиша, без при това с необходимост, в самите думи, с които го описвам, да пред-положа своята специфична телесност?
Ето аз казвам за моята чаша, която стои до мен, че тя има непроницаема, хладна и гладка повърхност. Но за да кажа това, аз трябва с необходимост вече да съм пред-положил своята длан, в която е хладна, гладка, непроницаема повърхността. Аз казвам, че чашата има дръжка, но за да кажа и това, аз трябва да съм пред-положил ръката си с нейната способност да хваща, ръката си – в която и само в която дръжката се държи, лов-ка е, „дръж-ка“ е. Аз казвам, че чашата е цилиндрично, обемно тяло, но за да го кажа, аз трябва да съм пред-положил своето тяло – което именно, „обикаляйки“ чашата, ми я „дава“ по този начин. За да кажа каквото и да било за моята чаша, следователно, аз трябва предварително да съм изказал вече своите телесни членове, в които, чрез които, по отношение на които казвам всичко, което казвам за чашата.
И, да, всичко това е дотам очевидно, че съзнанието ми систематично го „забравя“, когато изказвам своите впечатления. Пред-положението на моето тяло – на неговото осезание, на неговото стоене, ходене, хващане е тъй първично и тъй, – нека го призная – пред-съзнателно, че аз просто пропускам обстоятелството, че го правя. Аз спокойно казвам, че чашата е гладка, цилиндрична, твърда, че има дръжка и т. н., но пропускам обстоятелството, че не просто „чашата“ има всичко това, но че тя го-има-в-дланите-ми, в-ръкохватката-ми, има го на определено раз-стояние-от-мен – има го по-отношение-на-тялото-ми, в отношение с тялото ми и че, следователно, всички нейни качества са относителни качества. Казвам всички нейни качества, защото какво наистина ми остава от чашата, ако абстрахирам пред-положеното при всяко нейно качество свое тяло? Боя се, че нищо. И се боя, че тъкмо това „нищо“ е за мен… нейната същност, нейната собствена същност. Именно нея аз държа в ръцете си, нея осезавам в дланите си, нея обхождам с тялото си. Нея – непристъпната за мен.
Още по-нататък: тази чаша има присъствие в сутрините и вечерите ми, в дните ми. А това значи, че аз имам битието ѝ в съ-битието-ни и по никакъв друг начин не бих могъл да го имам. Но значи, ако се абстрахирам от всички тези относителни качества на моята чаша – ако се абстрахирам от дланта си, в която чашата има хладна и гладка повърхност, ако се абстрахирам от ръката си, в която е у-ловена нейната форма с изящна „дръжка“; ако се абстрахирам от себе си, при чиито дни и нощи при-съства тя – какво изобщо мога да кажа за нея? Какво ми остава, за да го изкажа, ако отмисля „едноименната“ с дланта ми хладина и твърдост, ако отмисля „едноименната“ с ръката ми ловкост, ако отмисля при-състващата в дните ми съ-битийност на чашата? Нищо не ми остава, или по-точно: „остава ми“ онова, което чашата е… изключително в самата себе си.
Но този тъй безпроблемен за абстрактната мисъл „остатък“, който всеки философ изрича без смущение, за мен е все пак, нека признаем, нулев остатък. Моят телесен „аз“, чиято мисъл е мисълта за „чашата-сама-по-себе-си“ реално не може да се развъплъти и ето защо за него, чашата-в-себе си – е ни-що.
И ето: тъкмо това „нищо-за-мен“ е собствената същност на нещата, които ме заобикалят; то ми предстои непосредствено, плътно; с него аз съм срещнат. И затова когато държа в ръце безкрайно позната ми чаша, аз мога внезапно да си дам сметка, че държа, осезавам и разглеждам нещо, само по себе си недостъпно и непонятно, което наричам „чаша“, но което е „чаша“ само в отношение с мен и съвсем не е това там, отвъд, в себе си. Моите длани „правят“ това нещо твърдо, хладно, гладко, непроницаемо, моите ръце го с-хващат като форма, моите дни го разполагат в себе си като „събитие“, но ако мен ме няма, ако аз изчезна, ако аз отмисля невечните си длани, ръцете си, дните си – от „чашата“ за мен ще остане само един гол – безрък, безпръст, безок „концепт“, за който нямам и не мога да имам съвършено никакъв опит
… Или може би имам? Все пак, аз непосредствено се срещам с тази непристъпност, държа я в ръцете си, тя хлади в дланите ми, тя е ловка в пръстите ми, тя присъства в дните ми. И в определени моменти аз много живо усещам това.
Ето днес, когато целият съм потопен в околното, когато то е сякаш цяло отдадено на сетивата ми – в своя делничен ден, аз гледам през прозореца и виждам: безкрайно познатите ми сгради, безкрайно познатата ми грапава дървесина на перваза… И ето: в един миг съвсем явствено долавям чуждостта на нещата. „Всичко това са вещи – казвам си – които ще бъдат и тогава когато няма да ги виждам, когато няма да ги осезавам. Те и сега – когато ги виждам, когато ги пипам не са това, не са просто това.“ В самите ми сетива сякаш внезапно се сгушва нещо непристъпно…
Да, има такова – първично, предсъзнателно усещане на битието, има такова внезапно откровение за неговата все-надрастващост.
Дървесината на перваза, на който съм се облегнал, е грапава топлина в дланите ми и пак тя, ето тази тук – неразделно е нещо… недосегаемо, чуждо, далечно. Аз усещам това. То е парадоксално и чудно усещане. Сградата отсреща е нещо потопено в дните ми, нещо съ-битийно с мен, „сраснато“ с мен и пак тя, ето тази отсрещ, е нещо съвършено сляпо и глухо за мен, нещо непричастно на моите очи и присъствие, нещо което съвършено „ме няма предвид“.
В подобни мигове всички неща ми се откриват като чудни – непосредствено и дори някак натрапчиво чудни. Аз чувствам това съвсем независимо от понятието си за битие и в тези мигове се учудва наистина съществото ми, тялото ми – онази засферена крайност, която си оставам винаги, дори когато се абстрахирам от нея и мислено скачам „отвъд“.
Това учудване е – мисля – непосредственото, предсъзнателно усещане на битието. Усещането, в което на мен – крайният и „засферен“ в своята телесност човек – битието ми се открива като „лепнеща“ по кожата ми загадка, като откровена ми… съкровеност.
И ми се струва, че тъкмо това усещане връхлита човека най-остро и най-драматично в пределната ситуация на прага на умирането. Тогава тази отвъдност в тукашното почти реално се „досяга“ и блясва и за съзнанието. Защото когато изведнъж се изправя пред така невъзмутимо оставащите предмети, които ме заобикалят сякаш в този момент нищо не се случва, в мен буквално започва да се натрапва недоумението: „Как ще бъде без мен – съвсем, съвсем без мен всичко това? Как ще продължи да бъде без мен ето тази чаша върху шкафа отсреща, ето този прозорец в ъгъла на стаята, ето това легло, на което в момента лежа?“ И макар аз добре да знам, че всички неща имат собствено битие, че съществуват извън мен, в самите себе си, аз усещам сега една чудовищна абсурдност в тази „очевидност“. Защото – какво изобщо може да бъде например, тази обикновена чаша там, върху шкафа съвсем без мен? Какво е тя без присъствието на моето плътно битие, без моето тяло тук?
Но усещането за обстъпващата ме непристъпност и притаеност на нещата по някакъв начин е живо и през целия ми живот. То е усещане за това, че битието изобщо (преди всяко понятие за него) е непосредствено даденото ми изплъзващо се, че то е непосредствена тук-пребиваваща-отвъдност. Едва рефлексията върху моята крайност „разцепва“ това усещане и ми открива битието в два разделени „модуса“ – „за-мен-тук-и-сега“ и „то-самото-в-самото себе-си“. В непосредствения ми живот, обаче, битието продължава да бъде за мен един-единствен парадоксален „модус“ – една чудност.
И това е може би най-непререкаемо видно в моето собствено битие – в битието, което съм сам аз.
Защото самия себе си аз реално съвсем не мога да имам без ето това тяло тук. Себе си аз просто не мога да бъда без тялото си, без „мястото си“, без изпълнеността на това „място“ със специфично-разчленена вътрешна усетливост. Аз, тъй да се каже, съм в този корпус тук, в ръцете си, в нозете си и дори когато се абстрахирам, дори когато се примислям отсъстващ, аз пак именно тук и именно сега се примислям по този начин. Това мое тяло, този мой глас, тази моя кожа, тези мои пръсти съм аз – съвсем непосредствено и собствено – това съм аз, и ако от-мисля всичко това от „себе си“ аз фактически ще остана без „себе си“ или просто – ще остана с мисълта, с голата мисъл за себе си.
И макар че и днес, както във времената на Декарт, ние често се поддаваме на разсъдъчното изкушение да разделяме реалния човек, да разделяме самите себе си на тяло и душа, на дух и плът, все пак – ние самите, които правим тези разделения, никога не се изживяваме и даже – не можем да се изживяваме като телесни от една страна и душевни от друга страна. Дори най-„нетелесното“ – нашата мисъл – е за нас, в действителност, най-непосредствено „внедрена“ в нашия език, в нашия глас, в нашата интонация, в нашия тембър. Тя е действителна мисъл – от нас мислена мисъл, именно когато е артикулирана мисъл – артикулирана от нашия глас, от гласа на нашето тяло. Тя, бих казал, именно с това е наша мисъл – защото има нашия глас, защото цялото ни телесно същество й „принадлежи“ като неотнемаемост. А и всеки наш акт изобщо (дори най-субтилния) не е действителен за нас иначе, освен ако в него не е пред-положено това, че той е „тук“, „сега“, „от мен“ извършващ се акт. А „тук“, „сега“, „мен“ вече пред-поставят топос, тяло – с което, като което аз въобще съм аз.
Но нека опитам сега и обратното разсъждение. Мога ли аз без непреодолима вътрешна съпротива да направя идентификацията: аз съм това тяло, този глас, този „тук“, този „сега“?
Има нещо, което сякаш самият език ми свидетелства като проблематично в тази идентификация. В току-що изказаното съждение, логическият субект – „аз“ – в някаква степен наистина „потъва“, прелива се в логическия предикат – тяло, глас, тук, сега. Но… също и логическият предикат „потъва“, прелива се в логическия субект. Това „потъване“, обаче, е едновременно с това и едно странно взаимоотблъскване на субект и предикат. Самата структура на съждението е сякаш някаква застинала напрегнатост на едно отблъскващо се от себе си тъждество, на едно „неловко“ тъждество, на една тъждествена неловкост. И това е така, защото от една страна – аз не мога по никакъв начин да бъда действителен „аз“, ако не потопя това „аз“ в гласа си, тембъра си, осезаващите си длани, в „тук“-ашността си, в „сега“-шността си. От друга страна аз и не мога да преживея действителния си „аз“ непосредствено в тях. В тях неизтребимо остава някаква „другост“ някаква недоидентичност, някаква неловкост, някаква чуждост. Точно тъй както в мен като чисто, голо, безплътно „аз“ зее една недодействителност, една абстрактност, една само мисленост, така в моята плът, в моя тремор, в моята топлина упорства една не-до-аз-ност, една не-до-личност.
