Питате ме как стана тъй, че се возех в майбах и имах две секретарки? Едната – младичка, като излязла от калъф, с розови, чак прозрачни ушенца, с кръстче като на оса, другата – стокилограмова труженичка, упорита като чук и вярна като алебарда. Ще ви кажа. Вие си мислите, че първо трябва да спечелиш парите и после да се сдобиеш с майбах и секретарки. Не! Първо си набавяш майбах. Назаем. Като те видят с майбах, ще ти дадат кредит, какъвто си поискаш. Но това е детайл. Истинската вина е на дядо ми. Той е бил моряк, но при някаква буря една незастопорена макара на палубата премазва крака му. Беше с дървен крак и си стоеше вкъщи. И аз седях при него. Та той ме учеше на следното. Вземи стола и седни пред мен, казваше. А после ми нареждаше да не се смея и започваше да прави смешни физиономии. Аз се разсмивах, а той ми удряше един шамар. Ама шамар, ви казвам, главата ми издрънчаваше като камбана. Аз реввах. Няма да ревеш. Няма да се смееш, когато ти е смешно и няма да ревеш, когато ти се плаче. Нека хората да не знаят какво ти е в душата. Разбра ли?, питаше и ме погалваше по главата. И аз свикнах да бъда с каменно лице. Никой не успяваше да надникне в душата ми. Сетне, като завърших техникума по морско дело, с негова протекция започнах работа на круизен кораб. Но веднъж, докато лежах по гръб на койката, ми хрумна гениална идея – да направя по карта възстановка на маршрута на Магелан. Капитанът прегърна идеята ми. Знаете, пасажерите през повечето време скучаят, наливат се с алкохол, играят на карти, отдават се на бързи флиртове. Речено-сторено. Изработих картата, зарових се в библиотеката. И започнах. Имаше голям интерес. Хората се трупаха на пет реда около масата. Затова се наложи да монтираме картата на стената на кают-компанията, а аз се снабдих с дълга показалка и микрофон. После патентовах идеята си, обучих хора и възстановката като пожар се разпространи и на други кораби.
Забогатях. Но ми омръзна да се кандилкам в морето и акостирах на сушата. Отворих верига от фирми за бързи кредити. Наех момчета с лица на бултериери. Не ги разпитвах как събират дълговете. Но и това ми омръзна. Реших да се оттегля, пари имах достатъчно за два живота.
Един ден ми звъни телефонът. Вдигнах.
– Вие ли сте Магелан? – питат отсреща. Щях да ги наругая и да затворя, когато изведнъж се сетих – да, може и така да се каже, аз съм Магелан. И отговорих:
– Да, кажете!
– Имате пратка. След пет минути микробусът ще е пред вас.
Излязох на улицата. Пристига микробусът. Бяха две момчета, разтоварват нещо с големината на маса, опаковано в картон. Внесоха го вкъщи. Платих им. Когато останах сам, започнах да обикалям около пратката. Какво ли може да е това? Картонът беше много здрав, а освен това – облепен с тиксо. Взех нож и го разрязах. Отдолу се подаде бамбуков сандък с капак. Отворих капака и вътре видях еднометров дословен макет на старинен кораб. Кратка бележка обясняваше, че това е макет на адмиралския кораб на Магелан „Тринидад”.
Усетих, че ще се разрева. Значи животът ми не беше минал напразно. Но веднага се сетих за уроците на дядо ми и останах с каменно лице.
А сега – тишина! Аз, като най-старши, гася лампата.
