Напоследък често чувам от познати и близки изразът „светът е полудял“. С тази метафора те изразяват своето неразбиране и неприемане на поведението на хора, с които обитават споделено пространство – социално, политическо, културно, професионално, а и физическо. За тях въпросната констатация като че ли няма нужда от обосноваване, тъй като тя се основава на множество наблюдения на нарушаване на обществено приемливите норми на мислене и действие от редица себеподобни. При това най-често се имат предвид постъпки на особено влиятелни фигури в различни сфери на обществения живот, като сред тях се открояват занимаващите се с политическа дейност, особено лидерите на т.нар. „велики сили“. Изглежда им сякаш очевидно, че поради отказа на толкова много съвременни политици да се съобразяват с базовите изисквания за съвместно съществуване на хората, тези изисквания практически не работят и следва да се изоставят, вместо да се положат усилия за съхранението им. Смятам този извод за подвеждащ, тъй като чрез него се прикрива нежеланието да се осмисли и противодейства на феномен с преки негативни последици за битието на днешните хора. Ще се опитам да обоснова тезата, че не „светът е полудял“, а много избиратели пренебрегват очевидните психични проблеми на редица съвременни лидери и им предоставят възможности за съществено влияние при определяне съдбините на човечеството.

Преди време писах за лековатото приемане от много хора днес на поредица от опити за влагане на позитивен смисъл в думи, доскоро носили негативен такъв¹. В това отношение особено ме беше подразнила тенденцията да се отхвърли обичайната употреба на думата „мания“, като се насърчават гражданите да станат клиенти на книжарниците от веригата „Книгомания“, да бъдат зрители на произведения от филмовия фестивал „Киномания“, да ползват услугите на фирмата за копирни услуги „Манияпринт“, да пазаруват в онлайн магазина за дрехи втора употреба „Мания“ и други подобни. Днес съм още по-убеден, че промяната на традиционното значение на думата „мания“ не е безобидна „езикова игра“. Важно е да се удържа първоначалния смисъл на стоящото зад нея понятие – тежко психическо заболяване. Отколе здравите психически хора са забелязали, че страдащите от разнообразни мании техни събратя следват различен от общоприетия начин на мислене и поведение. Отклонението от нормите на действие се отличава с липса на задръжки при осъществяване на спонтанните пориви и желания. Заради отсъствието на готовност за съобразяване с регулиращите социалния живот на нормалните хора правила – морални, правни, политически, стопански и др. – „маниаците“ са били изолирани от публичния живот и изпращани за лечение.

Съвременният стремеж на определени социални групи към съзнателно превръщане на хората в „маниаци“ е усилие да се узакони тип мислене и действие, ориентиран към крайности, т.е. е опит за неговата радикализация и екстремизация. На гражданите се внушава, че значими са не отличаващите се с умереност постъпки – банални, прозаични и „скучни“, а предизвикващите „тръпка“, надхвърлящите обичайното „изключителни“ действия. Легитимацията на подменяща обичайния смисъл на думата „мания“ с нейна алтернатива, по същество представлява атака срещу правилата на обществения ред в страните от свободния свят. Тя е опит за отхвърляне на начина на действие според принципа за търсене на баланс в отношенията между хората.

Популяризирането на отклоненията от стандарта за поведение, базиран върху „вечните“ изисквания за психично здраве, обаче не е безобидно, тъй като превръща тези отклонения в модел за подражание. Особено опасно е когато от психични заболявания страдат разполагащите с власт лица. Самите устои на националния и международния правов ред се ерозират от действията на държавните ръководители, страдащи от такива синдроми². Тази ситуация не е уникална в историята на човечеството, но наличието на предходни прецеденти не я прави по-малко рискова. Явно не са извлечени поуки от трагичните последици, произтичащи от даването на власт в ръцете на „луди“ хора³.

Да се разпознаят психическите отклонения на някои от най-важните актьори на световната политическа сцена не е трудно. Дори без специализирано медицинско образование и доказана психиатрична експертиза, притежаващите минимална здравна култура граждани са в състояние да поставят „диагноза“ на визираната категория управленци: мания за величие. Кой човек със здрав разум не забелязва признаците на патологичното им състояние: огромна самоувереност, преувеличаване на собствената значимост, прекомерна гордост, постоянно търсене на признание за „изключителни“ постижения? И без да е запознат с термина властова психоза (хюбрис-синдром) – позната на хората от древни времена и обяснявана с „преяждането“ с власт – редовият гражданин чрез собствени наблюдения може да установи редица характерни деформации у личностите, възникващи при твърде продължително и безконтролно упражняване на власт: егоцентризъм, самовъзвеличаване, високомерие и арогантност. По правило такива хора отъждествяват държавата със себе си, а своите интереси с тези на страната, която управляват. Те живеят с чувството за превъзходство над своите съграждани, на които би следвало да служат, а не да се подчиняват. За тях чуждото мнение няма стойност, съответно няма смисъл да слушат съвети, когато универсалната им компетентност и собствена гениалност гарантират тяхната постоянна правота. Признание за собствена некомпетентност или погрешно взети от тях решения е изключено. Крайният резултат е добре познат – загуба на ориентация в реалността и живот във въображаема действителност, водеща до неадекватно поведение и трагични последици за засегнатите от него.

Всеки що-годе интелигентен човек е забелязал, че мегаломанията се характеризира с ирационални и импулсивни действия. Живелите достатъчно дълго хора със сигурност са срещали мегаломани, проявяващи плашещи човешки черти: прекомерна придирчивост към другите, подценяване и ревност към чуждите постижения, мнителност и агресивност.

Ако тези мои наблюдения и констатации са верни, възниква естествено питане: Защо претендиращите за „нормалност“ хора не се отдръпват от психично болните, както са правили хората в миналото – нещо повече, вместо да ги изолират от публичния живот, те ги даряват с власт и дори ги поставят начело на държавата? Питането може да се преформулира и така: Защо възрастни зрели избиратели дават доверието си за упражняване на публичната власт на хора, на които те в своето всекидневие чисто житейски едва ли биха се доверили? Нима не си дават сметка за опасните следствия от тяхното откъсване от реалността, неадекватните им преценки и действия – като цяло за тяхната безразсъдност? Толкова голяма ли е загубата на критерии при оценяване на претендиращите за водещи позиции в политическия живот, че да блокира дори инстинкта за самосъхранение на редовите граждани, който би трябвало да ги предпазва от екзистенциални заплахи?

Ще маркирам потенциалните отговори на поставения въпрос с неговите вариации. Най-очевидният е, че границите между „нормално“ и „ненормално“ поведение днес са дотолкова размити, че усилията за удържането им са безсмислени. Това означава, че да бъдеш „луд“ вече не е изключение – твърде много хора са такива, а включването на политическите лидери в тази категория е неизбежно. На хората във властта „всичко им е позволено“, те имат право да бъдат „отвъд доброто и злото“ и да „стоят над закона“.

Друг, близък до ума отговор на поставения въпрос, е, че психическите отклонения вече не се смятат за основание техните носители да бъдат лишени от достъп до държавното управление, тъй като не оказват значимо влияние при неговото упражняване. Изисквания за психическа нормалност има смисъл да бъдат предявявани към редица категории граждани – университетски преподаватели, студенти, водачи на МПС и др., ала не и към тези, занимаващи се с управленска дейност. От тази гледна точка, предоставянето на държавната власт на „ненормалници“ не поражда сериозни проблеми, макар те да не желаят, а и да не са в състояние да се впишат в общия социален ред.

Трети възможен отговор може да се намери в липсващата у много избиратели способност за критично мислене по въпроси не от частно, а от обществено естество. Тази липса има за последица това, че тези избиратели просто не забелязват очевидни недостатъци (в това число и психически) на „своите“ кандидати, защото проектират върху тях единствено своите собствени желания, очаквания и надежди.

Не на последно място е нужно да се отчете и разпространеното разбиране, че отклоненията от обичайните психически норми при упражняване на управленската дейност всъщност са предимство, а не недостатък. Неадекватното, непоследователно и „странно“ поведение се представя като част от харизмата на лидера. От него се очаква да се стреми към доминация над другите, към неограничена власт и всемогъщество. Силата на държавника се вижда в способността му да налага, дори с принуда и насилие своите оценки, мнения и решения. Другояче казано, да упражнява деспотизъм и да установи авторитарен тип управление⁴, претендиращ че гарантира сигурност и стабилност в живота на „обикновените хора“.

Поставеният по-горе въпрос може да се формулира и по друг начин: Какво толкова привлекателно предлагат мегаломаните, че даващите им огромна власт граждани са готови да пренебрегнат техните психически проблеми, а дори и собствените си страдания, причинени от своите „избраници“? Другояче казано, днешните хора склонни ли са към политически мазохизъм, давайки властта на очевидно несъстоятелни лица с психични отклонения? Един натрапващ се възможен отговор на поставеното питане вече не се основава върху личностните качества на политиците-мегаломани – самовлюбеност, приписване на изключителни способности, отсъствие на емпатия към другите хора или импулсивност, а до съдържанието на управленските програми, предлагани от тях.

Тук възприетият от немалко граждани принцип е: „може да е луд, но ми е полезен“. Въпросната изгода – винаги става дума за материално облагодетелстване – е различна за отделните социални прослойки, но се основава върху заявена готовност на политиците от този тип да „служат на хората“. Иначе казано, последните без изключение са популисти – казват на гражданите това, което искат да чуят, заричат се, че ще им дадат всичко, което искат да получат от държавата. Обещават да ги покровителстват, като същевременно зле прикриват презрението си към тези, които са им дали властта.

Политиците-мегаломани привличат поддръжници чрез предлагане на прости решения на сложни проблеми. Техните мерки са бързо и лесно осъществими, не предполагат изпитване на неудобство или трайни усилия от хората. Този тип управленци при никакви обстоятелства няма да изрекат думи, като тези на Уинстън Чърчил, че сънародниците му следва да очакват занапред „кръв, пот и сълзи“. Те много често сочат като причинители на социалните проблеми малцинствата от различен вид, които са обвинявани за несгодите на мнозинствата. Предлагат ограничаване и дори лишаване от права и свободи на „чуждите“ (не-нашите) и с лекота пристъпват към упражняване на принуда към „различните“ или просто несъгласните с тяхната политика.

Друг потенциален отговор на преформулирания въпрос предполага сравнение между ефектите от овластяването на хора с явни психически разстройства и техните опоненти. Последните се определят като още по-голямо зло, респ. първите се разглеждат като по-малкото зло. „Белúте“, които могат да сторят „лудите“ се смятат за по-приемливи от тези, причинявани от „нормалните“ политици. Още повече, че политиката на последните е добре позната, не носи промяна – представлява „още от същото“. За сметка на това, опонентите им – макар и „луди“ – предлагат различни и може би „екзотични“, но пък за сметка на това „интересни“ решения на човешките проблеми. Експериментът с „шоуто“ на алтернативните на статуквото „нови политици“ е за предпочитане пред скуката на добре известните и доказали ограничения си резултат рутинни управленски действия.

Размиването на границите между шоу и политика под натиска на развлекателната индустрия, рекламата и социалните мрежи води до това, че в наши дни сякаш центърът на предизборния процес се премести от въпроса дали даден кандидат е компетентен и може да се справи с изискванията на дадена публична длъжност, към въпроса дали той е избираем, тоест може да привлече вниманието и спечели подкрепата на достатъчен брой избиратели. Един от най-големите успехи на популизма през последните десетилетия е, че той направи така щото дори и най-сериозният и подготвен за дадена публична длъжност кандидат, ако иска да бъде избран, малко или много трябва да се прави на палячо. Е, разбира се, винаги се намират особено талантливи и безскрупулни палячовци, които в тази обстановка имат предимство пред останалите. Това вероятно е една от неизбежните негативни страни на съвременната хем масова, хем медийна демокрация.

Най-плашещия отговор на поставения въпрос е свързан с оспорването стойността на либералната демокрация, което немалко граждани фактически правят чрез предоставянето на власт на случайни хора, вкл. такива с психически заболявания. Тук няма да се спирам на разнообразните проблеми, пред които е изправена днес тази политическата система⁵. Само ще отбележа, че политиците-мегаломани са едни от нейните най-големи критици. Въпреки, че в голяма част от случаите те получават властта си чрез присъщите ú механизми, те по всякакъв начин се стремят да ерозират нейния ценностен фундамент, а и практически да я саботират.

В заключение искам да кажа, че трябва да се даде отпор на подмолно налаганото в публичното пространство внушение, че психическите заболявания на държавните ръководители следва да се приемат за безобидни. То служи за оправдание на политическата инфантилност, леност и безотговорност на мнозина граждани. Признак на личностна зрялост е ако гражданите признаят – дори само пред себе си – неблагоприятните последици от собствените необмислени политически решения, вкл. за направените избори на психически болни хора за изпълнение на висши ръководни длъжности в държавата. Не е работа на гражданите да ги лекуват – затова си има експерти и специализирани институции, ала тяхно е задължението да не им предоставят управлението на държавата. Ако все пак са сбъркали и са им дали достъп до властта, своевременно да ги отстранят от нея, за да предотвратят големи бели. Перифразираната препоръка на старите българи към наследниците им днес би звучала така: „опичай си интелекта – естествения“, като не назначаваш на висши държавни постове лица, страдащите от психически болести. Ако не го сториш няма защо да се чудиш как така е станало, че „светът е полудял“ – ненормалният си ти.

____________________________

Бележки

1. Вж. текста ми „Преобръщане на смисъла“ //сп. Философски алтернативи, бр. 1, 2011.
2. В текста няма да посочвам имена на конкретни личности, за да се съсредоточа върху особеностите на описвания феномен. Всеки що-годе интелигентен човек може да разпознае за кои от днешните „управители на света“ става дума.
3. Тук използвам думата „луд“ в житейския ú смисъл от всекидневния език, но не и като термин, с който оперират психиатрията и психологията. Един „луд“ от житейска гледна точка не е задължително „психично болен“. „Психично заболяване“ може да установи само специалист със съответно ниво на квалификация. Ето защо аз говоря за психични заболявания при хора с публична власт в свободен публицистичен смисъл, който кореспондира с пределно широката житейска употреба на думата „луд“.
4. За особеностите на управленската философия на редица съвременни държавни ръководители виж текста ми „Дали светът се управлява от геронтокрация?“ //Портал Култура, 25.08.2025.
5. Един аспект на тази сложна и допускаща различни ракурси на разглеждане тема съм се опитал да осмисля в текста си „Бездуховност, безхаберие, безсмислие“ //Портал Култура, 08.10.2026.