Начало › Идеи › Гледна точка › Мравките
Гледна точка

Мравките

2744
Антони Тапиес, „Ноктюрно сутрин“, 1970 г.

… и погребална процесия от мравки
във саркофаг от есенно листо
щуреца мъртъв е понесла…

Георги Николов

Жилището им беше на втория етаж. И предишни години се беше случвало в дневната им да се появят мравки. Щъкаха няколко дни и изчезваха. Но тази година беше различно. Жената ги забеляза една сутрин, когато дръпна завесите и светна лампата. Този път паркетът беше почернял от мравки и сякаш беше оживял, целият мърдаше. Сякаш някой беше изсипал цял мравуняк, с наслада беше пренесъл цял мравуняк в къщата им. Мъжът също стана, напръскаха с веро, така бяха чували, че се прави. Не помогна. Нищо не помагаше. Мравките продължаваха да прииждат, плъзнаха и в кухненския бокс, и по плочките в коридора. Жената изпадна в истерия. „Те ще ни изядат“, каза.

На мъжа му хрумна да се пошегува. „Ще натопим краката на леглата в тенекии с вода, като в Африка“, хрумна му да ѝ каже. Но добре че не каза нищо. Прецени, че не е време за шеги.

Сигурно беше заради дъждовете. Земята се беше напоила, беше подгизнала, беше се задавила с вода и мравките търсеха нови обиталища. На ръба между пролетта и лятото винаги се криеха изненади.

Мъжът с нетърпение чакаше отпуската, за да се забият на село. Страшно обичаше онзи опалов час на свечеряване там, когато околните хълмове, които се правеха на планини, ставаха виолетови, а от дворовете и от полето по-надалеч започваше да се надига хорът на щурците, който сетне цяла нощ люлееше в люлката си селото. Тази картина го отведе светкавично, като по улей за бобслей, и в детските спомени, когато печката бумтеше, дядо проверяваше с червения молив ученически контролни, баба правеше салата за вечерята, а скрит някъде по ъглите на стаята, един щурец безспирно навиваше латерната си.

И както обикновено става, изведнъж си даде сметка, че беше чул същия звук вкъщи само преди седмица, но не беше успял да го идентифицира. Чудна работа! Дали някъде в къщата тогава не се беше заселил щурец? Тъкмо вече мислеше да го обсъди с жена си, когато звукът изчезна, престана.

А сега тия мравки! Какво ставаше?

Взеха телефона на първата фирма за борба с вредители, която им изскочи в интернет, обадиха се. Отсреща бяха любезни. Обещаха още утре да дойдат.

На другия ден телефонът звънна точно в уречения час. Мъжът очакваше цяла бригада мъже с гумирани костюми, а се появи само едно голобрадо момче с весели очи и помпа в ръцете.

– Спокойно! – каза то. – Сега ще решим проблема.

Обиколи стаите и сетне започна да пръска покрай стените и ъглите с някаква жълта течност.

– Препаратът не е опасен за хората – успокои ги. – Но три дена няма да миете. Спокойно! Ако се наложи, ще дойдем още веднъж.

Момчето си тръгна. Сметоха купищата мъртви мравки с метлата и лопатката в един чувал, а чувала изхвърлиха долу в контейнера.

Не се наложи момчето да идва втори път. Мравките изчезнаха и не се появиха отново. Жена му се успокои. Но докато мъжът седеше една вечер на терасата и се мъчеше да познае онзи опалов час и тук, в големия град, изведнъж се сепна. Някак, без да има никакви доказателства, разбра защо мравките бяха дошли. И му стана тежко, гузно. Дали мравките бяха успели да изпълнят задачата си, преди момчето с веселите очи да ги изтреби със страшната жълта течност?

Деян Енев е роден на 11 август 1960 г. в София. Завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. От 2012 г. е колумнист в „Портал Култура“. Издал е двайсет и четири книги. Сборници с разкази: „Четиво за нощен влак“ (1987) – Награда в конкурса за дебютна книга „Южна пролет“; „Конско евангелие“ (1992); „Ловец на хора“ (1994) – преведена в Норвегия през 1997; „Ези-тура“ (1999, 2000, 2014) – Националната награда за българска художествена литература „Хр. Г. Данов“; „Господи, помилуй“ (2004) – Голямата награда за нова българска проза „Хеликон“; „Градче на име Мендосино“ (2009) – Национална литературна награда „Милош Зяпков“; „7 коледни разказа“ (2009); „Българчето от Аляска. Софийски разкази“ (2011, 2012); „Внукът на Хемингуей“ (2013); „Гризли“ (2015) – награда „Перото“; „Християнски разкази“ (2016); „Мария“ (2016) – награда „Перото“; „Дърводелецът“ (2017); „Лала Боса“ (2019); „Шейсет разказа“ (2023); „Тъгувам за Киото“ (2025). Автор е и на сборниците с есета: „Малката домашна църква. Съвременни притчи“ (2014); „По закона на писателя”(2015) и др.

Свързани статии

Още от автора