Толкова много политическо говорене, почти цялото телевизионно време, което не е заето от шоу програми, е заето от политика. Толкова много хора се изказват. Умни хора. Човек би си казал, че след толкова политическа мъдрост, всичко у нас трябва да се развива възходящо. Хората би трябвало да са просветени, доволни и благодарни. Напротив, година след година всичко върви надолу. И хората не гласуват.
Затова си мисля, че това, което е сбъркано у нас, е общественият модел в същността си. Не само аз мисля така, много хора са на същото мнение и непрестанно се предлагат нови идеи и модели. Постоянно се гласуват нови закони и се правят поправки и допълнения към действащите. Но тенденцията продължава да е низходяща. Народът продължава да е отвратен. Най-убедително доказателство за това са последните избори, на които гласуваха рекордно малко граждани – по-малко от половината, имащи право на глас.
Въпреки че на изборите се явиха много партии и коалиции. Имаше нови имена. Имаше нови лица. Имаше богат избор. Имаше преди това протести, а те бяха свързани с надежди. Но вместо богатият избор да направи обществената картина по-оптимистична, напротив, направи я по-безнадеждна. Защото по-голямата част от избирателите не намират измежду многото нито един политически субект, на когото да се доверят. Не разпознават измежду участващите нито една партия или политик, на които да гласуват доверие, че би представлявал в Народното събрание техните ценности и би защитавал техните интереси. Така държавата престава да функционира като общество, а се превръща в институция. Разликата е не само съществена, но същностна.
Кризата на доверие е пълна. Тя се изразява във всичко, в случващото се след изборите. Наблюдателите отчитат, че след последните избори в 43-ото Народното събрание има най-пълно политическо представителство от всички парламенти до сега. Представени са 95 процента от всички гласували. В такъв случай на какво се дължи трудното заработване на Парламента, трудното постигане на договореност, трудното съставяне на правителство?
Дължи се на онова мнозинство избиратели, които не гласуваха. Тяхното неучастие в изборите също е изразяване на позиция. Негласувалите нямат доверие в никоя политическа сила. Тоест гласуват против всички. Колкото и да се опитват да ни втълпяват, че негласувалите били аполитични и апатични, това далеч не може да се отнася за всички негласували. Съществува една мотивационна причина за гласуване според която право на протест имат само тези, които са гласували. А отказът за гласуване какво друго е, ако не протест! И по силата на каква логика някой трябва да е длъжен да гласува, след като не намира изразител на своята политическа позиция? А когато този някой са повече от половината избиратели?
Така стигаме до идеята, която отдавна витае във въздуха – задължителното гласуване. Така щели да се решат много проблеми. Задължителното гласуване означава принудително гласуване. Няма по-антидемократичен акт от принудата. Ако би се въвело принудително гласуване, това би бил най-антидемократичният инструмент. Нима може да се очаква, че с антидемократичен инструмент може да се гради демокрация! Чрез задължително гласуване щяло да се предотврати купуването и продаването на гласове, контролираният вот, етническият вот и други порочни и противозаконни практики. С гласуването така, както то се практикуваше десетилетия наред през тоталитарния период, тези порочни практики не съществуваха. Това прави ли онзи начин на „избиране” по-добър? Тогава гласуването не беше задължително по закон, но практически се прилагаше задължително с инструментите на тоталитарната държава. Защото принудата е присъща на тоталитаризма.
За да се преодолее носталгията на много българи по онова време, днес трябва да се работи за истински демократично общество. Демокрацията, но истинската демокрация, е алтернативата на тоталитаризма и на неговите извращения. А днешната фарсова демокрация поражда единствено носталгия по тоталитаризма. Част от тази носталгия е и идеята за задължително гласуване. Която е поредният псевдодемократичен фарс.
За мен е учудващо защо в нашето болно общество не се дискутира по идеята, която би имала най-оздравителен ефект – в Избирателния закон да се въведе условието изборите да бъдат валидни тогава, когато в тях са участвали над половината от имащите право на глас. Това е толкова естествено и логично. Избраният парламент може да заседава и да приема закони само при наличието на кворум – над половината от народните представители. А защо същото правило не важи при избирането на самите народни представители? Защо народният кворум се пренебрегва? Защо изборите са легитимни, независимо колко процента от избирателите са участвали в тях? По тази логика теоретично 240 народни представители могат да бъдат избрани от 1000 избиратели, или дори от 100, или дори от по-малко. Не само е абсурдно, но е гротескно, унизително и перверзно.
При избирателната система, такава, каквато е сега, се правят избори заради изборите. Или избори заради избраниците. Но не и избори заради избирателите, заради народа. А това означава, че най-цинично на сергията се слагат гнили ябълки, докато народът се приучи да купува гнили ябълки. После обвиняваме народа, задето не иска да гласува, сиреч, задето не харесва гнилите ябълки Но ако обявим суверена за виновен, то къде отива цялата демокрация, къде отива самата идея за демокрация! Политиците все още отказват да разберат, че народът отрезвя от първоначалната еуфория.
При съществуващата избирателна система има Народно събрание, но то не е народно, след като повечето от половината народ не е представен в него. Без подкрепата на половината народ няма как най-важната институция в държавата – Народното събрание, да има представителност и авторитет. Оттам нататък този принцип се разпростира надолу по пирамидата върху всички държавни институции. А единственият начин подкрепата на народа да бъде спечелена, е да бъде спечелено неговото доверие. Изборите не са нищо друго, освен борба за спечелване на доверие и изпит за спечелено доверие. На последните избори своето доверие дадоха под половината от избирателите, което е под санитарния минимум, затова в държавата мирише на нечисто. Единственият начин за хигиенизиране на обществото е да бъде спечелено на народното доверие и така да бъде осигурен народният кворум. Ако това не стане, ще имаме правителство на малцинството в парламент на малцинството.
Разбирам много добре опасността от идеята, която излагам – ако не се получи мнозинство над половината от избирателите, трябва да се проведат веднага нови избори, ако отново не се получи, пак нови избори… докато се получи. Тоест, влиза се в една непредсказуема ситуация. Все пак ми се струва, че такава промяна на избирателната система е единственото средство, което по демократичен начин може да принуди политиците да бъдат отговорни пред народа и така да спечелят народното доверие, тоест да си осигурят народния кворум. Трудно е, но е честно и демократично. А другото е водевил.
