Общественият живот има парадоксалното свойство да съчетава и преплита несъвместими и несравними на пръв поглед неща. Например по едно и също време се случват две събития, противоположни по смисъл – в Плиска се чества 1150 години от покръстването на България, а на сцената на Народния театър „Иван Вазов” се играят премиерните представления на постановката на Александър Морфов „На ръба”.
Метафората за „ръба” съществуваше още през годините на „социалистическите успехи” – през 1944 година България била достигнала до ръба на пропастта, но през годините на социализма направила решителна крачка напред. На комунистическия герб на НРБ бяха изписани годините 681-1944. Хората тълкуваха това като началото и края на българската държава. Подобна символика може да се направи и с тези две събития – Покръстването на България е началото на българския възход, на българското величие, на българската слава. А днес Република България е „На ръба”.
За нуждата от нов цар Борис Михаил, за необходимостта от ново покръстване ще пиша в някой от следващите си текстове, а днес искам да споделя мислите си защо се случи постановката „На ръба”, тази „панихида за България”, както я определи самият автор? Защо всеки път залата се изпълва с онова неопределимо вълнение, примесено с омерзение, с което се събуждаме от тежък кошмар? Защо очите на актьорите така се взират в публиката по време на поклоните, за да потърсят пулса й? Това взиране е отвъд обичайната актьорска треска на премиерите.
Когато си на ръба, имаш три възможности – напред, назад или нагоре. За нас, българите, обаче напред означава надолу, назад също означава надолу, а нагоре е нещо неопределено, неясно и плашещо. Затова актьорите уплашено се снишават при всяко прелитане на самолета над тях, защото макар и да е пътнически, асоциациите, които навява и последиците, които оставя след себе си, са като от бомбардировач. Самолетът прелита многократно не само през сцената, но и през залата. И в залата става все по-страшно.
Но и без самолета ставащото на сцената е страшно. Това е един от упреците към постановката – че представя картини все на ръба, плашещи и в крайна сметка необективни. Подобни обвинения през времето на социалистическия реализъм бяха особено популярни. Наричаха се черногледство. Грехът беше идеологически, защото произведението не отразява гигантските постижения в строителството на новото общество. Обратното на черногледството беше бодрячеството. А днес? И днес ли се нуждаем от бодрячество, за да заспиваме спокойно? Само подобни идиотщини ли стават в РБ? Разбира се, че не. Не това иска да ни внуши и авторът. В България живеят и прекрасни хора и те явно са мнозинство или поне достатъчно, след като колективното самоубийство все още е само метафора, а не действителност. България все още не е полетяла надолу от ръба. В Библията е описано как Авраам увещава Бога да пощади Содом, ако там се намерят петдесет праведници. Но петдесет праведници не се намерили и Авраам започнал постоянно да намалява броя им, докато накрая Содом бил погубен, защото там нямало дори и десет праведници. Светът съществува заради праведността и доброто, а злото го ерозира и погубва. Но явно в света и в България деградацията, падението и развалата още не са стигнали критичната точка на необратимостта. Докато майката с бебето все още има силата да се помоли пред огромния, настъпващ, пълен с безсмислие ден с детската молитва на нашите баби, докато несигурният й и обречен глас едва едва звучи пред необятния изгрев, докато тя самата не вярва на молитвените си думи, но дълбоко в себе си знае, че те някъде остават, че те някъде се чуват и запечатват завинаги, надежда, някаква надежда, макар и най-крехка, има. Всъщност това ни казват авторите на спектакъла – че положението е страшно и омерзително, но след като залата е пълна с аплодираща публика, значи не е безнадеждно. Възхитената, развълнуваната, аплодиращата публика е тази, която слага финалната точка на представлението и не позволява на България да полети надолу към пропастта. Затова, струва ми се, актьорите така трескаво търсят пулса на зрителите, защото вълнението и аплаузите са действителния финал на това представление. Защото това представление разширява своята драматургия и тя излиза извън спектакъла и създава чувството за общност, което така печално ни липсва на всички ни.
Защото адресат на спектакъла е народът в залата. Обаче образи от същия този народ представят и героите на сцената. Тъжно е, но сме един народ, и тези на сцената са същите тези около нас в залата. Спектакълът на Морфов е колаж и това е едно от големите му достойнства. Всяка гротеска, която наблюдаваме пред нас, вече сме я видели по телевизията или сме я прочели във вестника, или се е случила пред очите ни на улицата. Колажът не е лесно изкуство, защото не се получава от механично налепени изрезки. Спектакълът е почти безмълвен, защото на ръба няма какво да се каже. Всичко е ясно на всички, затова сме на ръба. Първата дума, която се произнася от сцената е „изроди”, а последните – „няма ги вече”. Изроденото е обречено на изчезване. Този закон е вложен във Вселената от Твореца. Никой не може да надхитри този закон. Нашата голяма национална плиткост са опитите да го надхитряваме. Другата ни голяма национална плиткост е да се дразним, когато ни се казва истината за самите нас. На последни места сме по всички показатели, но обичаме да ни хвалят. Значи приемаме и харесваме да живеем така, както живеем, считаме го за правилно и сме доволни. Защото сме като онзи герой от представлението, който десет пъти се спъва на едно и също място, стъпква го и следващия път отново се спъва в него. Безброй пъти се спъваме в едно и също и не съумяваме да се спрем и да го премахнем. Безброй пъти ни заливат с помия, извиняват ни се, отново ни заливат със същата помия от същата кофа… Безкрай. По български. И Ботев го казва: „Един от най-лошите табихети е да крие човек истината и с булото на патриотизма да потуля нравствената голота на едно какво да е дело или лице”.
Но след като ние от залата не сме като онези от сцената, какво ни е довело в залата? Очевидно не сме дошли да се забавляваме, нито да потриваме доволно ръце, нито да нахраним егото си, че не сме като изродите, които крещят, псуват, заливат се с вода и ритат бастуна на инвалида. Грозотата, безсмислието, абсурдността, безнадеждността в спектакъла ни разтърсват и точно това е оздравителното, целебното, здравословното. Запалената искра между публиката и сцената е това, което ни спасява. Щом можем да понесем своята нищета, щом можем да я видим, щом можем да я изречем – вече имаме упование, вече не сме на дъното. Няма нужда да се питаме – след като сме на ръба, какво можем да направим? Нямаме нужда от конкретни отговори, от кардинално даване на напътствие. Сигурно всеки от залата вижда в себе си нещо от изродството на сцената. Темпото на спектакъла се забавя до тромавия ход на новия човешки вид, сраснат с контейнерите на гърба. Напрежението се сгъстява, докато достигне до новогодишната тайна вечеря, на която всички гуляят с кренвирши и шампанско. Развеселяват се, сгряват се, грейват от алкохола, запяват, хващат се за ръце и точно тогава самолетът отново минава и изсипва своите бомби от безпризорност и отхвърленост. Посича като по чудо възникналата веселост, умъртвява крехкото чувство за заедност. Животът тук не може да живее, не може да се осъществява, той изтича в окаяното междублоково пространство като в канавка.
И милостта, болката за тези хора. Болката за нас самите.
Но щом сме заедно в тази болка, тя ще е много по-малка.
И щом сме заедно в милостта, тя също ще бъде много по-голяма.
