През последните години често се говори за дерайлирането на влакове в Западна Европа и съм чувала да казват, че вече било по-рисковано да вземеш влак, отколкото самолет. Една от причините за тези железопътни катастрофи е, че някои европейски граждани, които показват румънски паспорт, прерязват медните кабели, захранващи сигнализацията, за да ги препродават.

Така катастрофата става почти сигурна, а извършителите си дават ясна сметка, че  излагат на риск живота на хора, след като крадат тези кабели – които струват наистина скъпо – за да ги препродадат на практика за жълти стотинки.

Наскоро стана ясно, че същите европейски граждани са се опитали да продадат за 400 000 евро картини на Матис и Гоген и т.н., които струват 18 млн. евро и които след неуспеха на продажбата просто са били изгорени, за да не бъдат разкрити извършителите.

Историята на откраднатите картини от музея Кунстхал в Ротердам (през октомври  2012 г.), транспортирани в калъфки за възглавници, предложени за продан по Facebook и най-накрая изгорени в печка, показва в каква степен цивилизованият свят е уязвим за варварските нашествия. Матис, Гоген и Пикасо не са имали никакъв шанс срещу Моис Георге, наричан Георге Крадеца, пласьор на крадени вещи. Нито пред гангстерите-сутеньори, които са работили за и заедно с него.

Обшествата се променят и постепенно ценностите на гражданското мнозинство намират защита срещу силите на организираната престъпност.

Но какво се случва, когато се срещат общества, които са на различен стадий на развитие? Крадат се микроскопи, за да се зачукват с тях пирони; качета с прясно сирене се покриват с картини на известни майстори; крадат се кабели, с което животът на хиляди хора се излага на заплаха. И озлоблението нараства, защото напредналите общества не могат да се върнат назад, за да прибягнат до отречени средства за контрол.

Тогава цели народи започват да изпитват страх и да мразят новодошлите, да гласуват за партии, които искат да затворят границите.  Защото нима без Шенген предполагаемият автор на кражбата на картини Раду Догару и неговата банда щяха да могат да преминат през пет граници, без никой да не ги арестува? Накратко, това тласка хората към расизъм.

ЛИПСА НА ДОСТАТЪЧЕН ОБЩЕСТВЕН КОНТРОЛ

Страна като нашата включва всякакъв вид личности, както впрочем е и в страни като Холандия или Буркина Фасо. Често попадам на румънци, които посещават западните музеи или пък почтено печелят хляба си в Холандия или другаде, като се ползват с уважението на останалите.

Разликата между Буркина Фасо, Румъния и Холандия е най-вече в обществения контрол, достигнал високо ниво единствено в споменатата последна държава. Разбира се, Румъния не е най-лошата страна в света. Ние често подценяваме някои аспекти от положителното наследство на комунизма – например, че не се носеше оръжие, че нямаше насилие на обществени места, за разлика от страна като Бразилия или други държави със сходно ниво на развитие.

Ала Румъния не е и много добра страна. В своето историческо развитие ние все още не сме достигнали задоволително ниво на обществен контрол. Очевидно в Румъния има повече любители на Матис, отколкото в Буркина Фасо! Но ние сме неспособни да покрием западните стандарти. Потискащо е да се види как западноевропейците, които живеят у нас, при липсата на подобен контрол постепенно изпадат до нашето равнище.

И обратното, когато цивилизовани румънци емигрират, те нямат никакъв проблем, защото незабавно се интегрират в обществата, в които са избрали да живеят. 

ОТНОВО СБОГОМ НА ШЕНГЕН

В споменатата от мен „история с картините” има прекалено много аморални личности, изцяло изплъзнали се от такъв обществен контрол – майката на Раду Догару, неговата леля и нейната приятелка, които решават да изгорят картините; самите гангстери; и дори експертът, който ги е посъветвал да върнат картините, но не е известил полицията; а от другата страна е слабостта (или корупцията) на органите на реда.

Нима румънската Дирекция за борба с организираната престъпност и тероризма има някакво основание да се перчи, щом като картини с огромна ценност са били изгорени четири дни, след като са задържани заподозрените лица? Картини, които преди това на два пъти са били заравяни на различни места, за да изгорят най-накрая в селската печка на майката на главния обвиняем.

Какво са правели органите на реда през цялото това време?  Как фактът, че те са задържали негодниците, които свободно са обсъждали във Facebook детайлите на своето престъпно деяние и най-накрая са унищожили картините, може да се приема като „голяма победа на държавата”?

Питам се коя лобистка организация в Западна Европа (предвид на членството ни в Шенгенското пространство) ще е в състояние да накара европейското обществено мнение да забрави историята на тази румънска селянка, която наведена над печката, е гледала как вътре горят картини на Моне и Пикасо; историята на една жена, безспорно движена от майчински чувства, но не само от тях…

Превод: Тони Николов

Алина Мунджиу-Пипиди (род. 1964 г.) е румънски политолог. Тя ръководи неправителствената организация Румънско академическо общество, създадена през 1995 г. Основателка е и на Коалицията за чист парламент, която през 2004 г. успява да накара 98 души да се оттеглят от депутатските листи поради морални критерии. От 2007 г. преподава в Hertie School of Governance в Берлин.