Публикуваме откъс от дневника, който художникът Пол Гоген води по време на живота си на остров Таити (изд. „Сиела“, превод от френски Валентина Бояджиева).

През 1891 г. френският художник Пол Гоген изоставя буржоазна Европа, за да заживее в тропическия рай на Таити. Освен най-прочутите си картини, в Таити Гоген започва да пише и „Ноа Ноа“ – дневник на една артистична мисия. В него художникът се стреми да разкаже на парижката публика за един загадъчен свят и същевременно да ѝ даде ключ за разбиране на живописта си.

Текстът, който е публикуван, е на Гоген с изключение на встъпителните страници: Глава I и стихотворенията, които са на неговия приятел, поета символист Шарл Морис: Паметта и Въображението, Съновидения.

Пол Гоген, „Ноа Ноа“, изд. „Сиела“, 2018 г., превод от френски Валентина Бояджиева.

Ноа Ноа

Глава II

Разказва авторът

„… Какво видяхте вие?“[i]
Шарл Бодлер
(Пътешествието)

На 8 юни през нощта, след шестдесет и три дни различни преходи – за мен шестдесет и три дни на трескаво очакване, нетърпеливо мечтаене за бленува­ната земя – забелязахме в морето странни огньове, които се движеха зигзагообразно. В мрачното небе се открояваше черен конус с дантелени ръбове.
Заобиколихме Мореа, за да зърнем Таити.
След няколко часа започна да се развиделява. При­ближавайки се бавно до скалите и с курс по посока на Венера, навлязохме в канала на Папеете и безаварий­но застанахме на рейд.

На пръв поглед островът изобщо не изглеждаше фееричен и по нищо не можеше да се сравни с пре­красния залив на Рио де Жанейро. Целият зрение, аз гледах и не исках да сравнявам. Това е връх на плани­на, залята в древните времена на потопа: над водата се извисява само острието на върха: някое семейство се е приютило на него (несъмнено), пуснало е корени и се е размножило, а пък коралите не са закъснели и също са се катерили, обгръщайки и доизграждайки новия остров. Той е продължил да се разширява, но е запазил изначалния си самотен вид, който морето подчертава със своя безкрай.

В десет часа се явих при губернатора (негъра Лакаскад), който ме прие като важна особа. Дължах честта на мисията, която ми беше възложило (не знам съвсем точно защо) френското правителство.

Художествена мисия, наистина, но в очите на негъра думата беше просто официален синоним за шпионаж и аз напразно похабих доста усилия да го разубедя. Всички около него споделяха същата заблу­да и когато казах, че мисията ми не е платена, никой не пожела да ми повярва.

Много бързо животът ми в Папеете ми дотежа. Заради Европа – Европа, от която мислех, че съм се освободил – с нейните утежняващи обстоятелства на колониалния снобизъм, на неговата детинска и гро­тескна до окарикатуряване имитация. Не бях дошъл толкова далече да търся това.
При все това едно публично събитие ме интересу­ваше.
По онова време крал Помаре беше безнадеждно болен и очаквахме катастрофата всеки ден. Градът малко по малко придобиваше особен вид. Всички ид­ващи от Европа – търговци, чиновници, офицери и войници, продължаваха да се смеят и да пеят по ули­ците, а около Двореца местните разговаряха тихичко със сериозни физиономии. От пристана се наблюда­ваше необичайно движение на оранжеви платна по синьото море, които устремно и често пресичаха под слънцето сребърните потрепвания при скалния риф. Това бяха обитателите на съседните острови, които ден по ден притичваха да присъстват на последните дни на техния Крал – на окончателното присвояване на империята им от Франция. Знаци от върха ги бяха предупредили за това. Защото всеки път, когато уми­ра крал, при залез слънце по някои склонове на пла­нините се появяват тъмни петна.
Кралят умря и беше изложен в двореца си в парад­на адмиралска униформа, за да го видят всички.
Там видях кралица Маро, така се казваше: укра­сяваше с цветя и тъкани кралската зала. Тъй като ди­ректорът по благоустройството ми поиска съвет как по-артистично да се подреди погребалната украса, в отговор му посочих кралицата, която с прекрасния инстинкт на маорийското племе, разпръскваше около себе си грация и превръщаше в произведение на из­куството всичко, до което се докоснеше.
В онзи ден обаче я разбрах само донякъде. Както бях разочарован от хората и нещата, толкова различ­ни от онова, за което мечтаех, отвратен от цялата ев­ропейска тривиалност, стъпил тук съвсем наскоро, за да съм в състояние да откроя съхранилия се остатък от националното в този победен народ, истинското и красивото, изкуствено и грубо замазани под наложе­ното от нас, аз бях като слепец.
Затова съзрях в кралицата, в зряла възраст, само една обикновена дебела жена, с повехнала красота. Може би пък в онзи ден еврейската част от нейната кръв да беше попила всичко. По-късно, когато я видях отново, проумях маорийския ѝ чар. Таитянската кръв си възвръщаше върховенството. Споменът за прао­теца, великия вожд Тати, придаваше на жената, на брат ѝ и на цялото им семейство наистина впечатля­ващо величие. Притежаваше тамошната величествена скулптурна форма, едновременно мощна и грациозна, с онези две нейни ръце като колони на храм, изчистени и прави, а обширната горна част завършваше с връх – телесна конструкция, която неизменно извиква в ума ми великия триъгълник на Светата Троица. В очите ѝ понякога проблясваше нещо като смътно за­гатване за страстите, които пламват внезапно и опо­жаряват живота наоколо. Така е изникнал от океана и самият Остров, а растенията са разцъфнали от първия слънчев лъч.
Всички таитяни се облякоха в черно и два дни пяха траурни хименеи, песни за мъртвец. А на мен ми се струваше, че слушам Патетичната соната.

Настъпи денят на погребението. В шест сутрин­та тръгнахме от Двореца. Войската и управниците в черни дрехи, и с бели плантаторски шапки и роднини­те в траурните им одежди. Всички околии вървяха в строй, а управителят на всяка носеше френското зна­ме. Образуваше се дълга черна процесия. При околия Аруе спряхме. Там се издигаше неописуем паметник, който контрастираше с атмосферата и растителния декор: безформена маса парчета от коралови рифове, замазани с цимент. Негърът Лакаскад произнесе сло­во, познато клише, което преводачът после преведе за присъстващите маорийци. След това протестантският пастор прочете проповед. Накрая Тати, братът на кра­лицата, отговори. И това беше всичко: тръгнахме си, чиновниците се тъпчеха във файтоните… напомняше на завръщане от конни надбягвания.

В безпорядъка по обратния път, безразличието на французите даде тон и всички тези хора, били така сериозни няколко дни, започнаха отново да се сме­ят. Ваине, хванали под ръка своите тане, поклащаха бедра, а едрите им стъпала тежко шляпаха в прах­ та на пътя. При река Фатана всеобщо разпръскване. На различни места, скрити между камъните, жените клякаха във водата с вдигнати до кръста поли и раз­хлаждаха бедрата и подутите си от ходенето и горе­щината крака. Така пречистени, те продължаваха по пътя към Папеете, с изпъчени напред гърди, а двете зърна на върха им стърчаха под муселина на роклята с мекотата и гъвкавостта на здрави млади животни. От тях се разнасяше смесена животинска и растител­на миризма, парфюмът на кръвта им и този на гарде­ниите, които носеха, сплетени на венче в косите им. Теине мераи ноаноа (сега много ароматни), казваха те.

Всичко продължи по обичайния начин. Просто имаше един крал по-малко. С него изчезваха послед­ните останки от древните обичаи и величие. С него беше умряла и маорийската традиция. Наистина беше свършено. Уви, цивилизацията триумфираше – воен­щина, търговия и бюрокрация.

Обзе ме дълбока тъга. Да измина толкова път, за да открия същото онова, от което бягах! Мечтата, до­вела ме в Таити, сега беше жестоко разбита: аз харес­вах някогашното Таити. И не исках да се примиря с мисълта, че то е напълно унищожено и че този дре­вен народ не беше запазил никъде и в нищо старото си великолепие. Ако следите на отдавнашното и така загадъчно минало все още съществуват, как да ги открия съвсем сам, без насока и никаква подкрепа? Да открия угасналото огнище и да разпаля огъня всред цялата тази пепел…

Колкото и страшно да съм сломен, нямам нави­ка да се отказвам преди да съм опитал всичко, дори невъзможното. Скоро решението ми бе взето.
Да се махна от Папеете, да се отдалеча от европей­ското средище. Предчувствах, че ако заживея живота на коренните жители, с тях в тропическата степ (далеч от градовете), въоръжен с безкрайно търпение, щях да успея да преодолея защитата на тези хора и щях да науча.
Един жандармерийски офицер любезно ми предло­жи файтона и коня си. На сутринта тръгнах да търся своето място.
Моята ваине ме придружаваше: наричаше се Тити. Почти англичанка, тя говореше малко френски. В този ден си беше облякла най-хубавата рокля; с цвете, за­кичено по маорийската мода над ухото, а шапката ѝ от тръстикови стъбла, оплетена лично от нея, беше укра­сена отгоре с изкуствени цветя и оранжеви черупки. Наистина беше красива с разпуснатите по раменете черни коси, горда, че е във файтон, горда задето е еле­гантна, горда, че е ваине на мъж, когото смяташе за важен и богат и в цялата тази гордост нямаше нищо смешно, дотолкова величественото изражение под­хожда на лицата на тези хора. Те носят от дългата си феодална история и отколешните спомени за великите вождове една неизличима нотка на гордост.

Прекрасно знаех, че в стриктно европейското мис­лене безкрайно користната ѝ любов не тежеше пове­че от платената сервилност на някое леко момиче. Аз обаче провиждах друго в нея. Тези очи и тази уста не можеха да лъжат. В таитянките любовта е толкова в кръвта и в същността им, че меркантилна или не, не­изменно беше Любов. Изминахме пътя доста бързо. Няколко незначителни разговора и пищен, но моно­тонен пейзаж. Вдясно неизменно море, коралови ри­фове и водни площи, които понякога се изпаряваха заради прекалено внезапната среща между вълната и скалата.
По пладне извървяхме своя четиридесет и пети ки­лометър и стигнахме до околия Матаиеа.
Обиколих района и накрая намерих една доста ху­бава колиба, която собственикът ѝ ми даде под наем. Той щеше да си построи друга наблизо и да живее там.
Тъй като на следващата вечер, докато се връщахме в Папеете, Тити ме попита дали съм съгласен да я взе­ма със себе си, отговорих:
– По-нататък – след няколко дни, когато ще съм се установил. – Ясно съзнавах, че не можех да на­уча от тази полубяла, която в контакта си с всички европейци почти беше забравила племето си и своята различност, онова, което исках да знам, както и че не можеше да ме дари с неизпитваното щастие, за което мечтаех. Освен това, казвах си аз, във вътрешността, в провинцията ще намеря онова, което търся и само ще се наложи да избирам. Обаче провинцията не беше града…
От няколко дни съм доста болен, недоизлекуван бронхит, хванат зимата в Париж, а съм съвсем сам в Папеете, какво да се прави! Търпение, съвсем скоро ще бъда там, на четиридесет и петия километър.
– Иа орана Гоген.
В стаята ми влезе принцесата, а аз лежах в леглото само с едно парео, превързано на кръста, неподходя­що облекло за посрещане на високопоставена жена.
– Болен си – каза ми тя. – Идвам да те видя.
– А как се казваш? – попитах аз.
– Ваитуа.
Ваитуа беше истинска принцеса, ако изобщо имаше такива, откак в тази страна европейците бяха принизили всичко до своето ниво. Доказателство­то – беше дошла босонога, с цвете зад ухото и черна рокля. Беше в траур за чичо си (крал Помаре, който току-що бе починал). Нейният баша Таматоа, незави­симо от контакта с европейците и приемите у адми­рала, никога не беше искал да е друго, освен член на маорсийкото кралско семейство, величав побойник в пристъпите си на гняв и нечуван минотавър във вак­ханалиите.
Говореше се, че Ваитуа много прилича на него.
Като всеки европеец, слязъл на острова с бяла плантаторска шапка, гледах детронираната принце­са със скептична усмивка на уста, но исках да съм възпитан и казах:
– Много мило, че си дошла, искаш ли да изпием за­едно по един абсент? – и с пръст ѝ посочих бутилката, която съвсем скоро бях купил , за да посрещам гости.
С безразличие и съвсем непринудено, тя отиде до мястото, което ѝ бях посочил и се наведе да вземе бутилката. Тънката ѝ, прозрачна рокля се опъна на ханша, ханш, който можеше сам да крепи света; ня­маше грешка, тя наистина беше принцеса; а предците ѝ – смели и силни великани. Главата ѝ стоеше здраво върху яките рамене. За миг зърнах човекоядската ѝ челюст, готовите ѝ да разкъсват зъби, стрелкащият се поглед, изпълнен с животинска хитрост и въпреки красивото благородно чело, реших, че е абсолютно грозна. Дано не дойдеше да седне на леглото ми; фи­ното дърводелско изделие никога нямаше да издържи двама ни. Но тя направи точно това: въпреки стра­ховитото пукане, леглото устоя. Запознахме се, пией­ки. Накъсаният разговор за това-онова не вървеше и мълчанието ме притесняваше. Аз я наблюдавах, тя ме гледаше. А бутилката се изпразваше… Ваитуа пиеше здраво. Слънцето бързо залязваше. Ваитуа сви една таитянска цигара, после се излегна на леглото. Прокар­ваше босите си стъпала по дървената рамка като тигъ­рски език по череп. Лицето ѝ странно се беше смекчи­ло и оживило. Струваше ми се, че чувам мъркането на дива котка, обмисляща страховита чувственост. Колко е непостоянен човек! Вече ми се струваше красива, много красива. А когато ми каза с пресеклив глас: „Ху­бав си“, ме обхвана огромно смущение. Наистина, наи­стина… принцесата беше прелестна.
Със сериозен, меден глас ми изрецитира цялата басня на Лафонтен „Щурец и мравка“.
(Хубав спомен от нейното детство, преминало при монахините, които я бяха образовали.)
Цялата цигара се беше превърнала в дим. Тя се из­прави.
– Знаеш ли, Гоген, твоят Лафонтен не ми харесва.
– Как така! Ние го наричаме добрия Лафонтен.
– Може и да е добър, обаче ми е досаден с тъпите си поуки.
Мравките! (И устата ѝ изобрази погнуса.)
Щурците! Толкова ги обичам. Толкова е хубаво, толкова е хубаво да пееш.
Да пееш винаги.
Да даваш винаги… винаги.
И гордо додаде:
– Нашето кралство беше толкова хубаво, в него човекът и земята щедро раздаваха благините си и през цялата година пеехме. Май пих много абсент, тръгвам си, за да не направя някоя глупост.
Младеж извика Ваитуа от градинската порта. Един от онези млади хора, които знаят всичко и не знаят нищо (в канцелариите им викат писарушки и това им е окончателната преценка.)
Ваитуа се отдалечи, викайки му ури (куче). По­ложих глава обратно на възглавницата, а в ухото ми (като нашепване звучеше):
Иа орана Гоген.
Иа орана принцесо.
Почивах си…

[i] Превод К. Кадийски – Б.пр.