Беше началото на септември. С Мишо Вешим, Ганчо Ганчев и Стефан Командарев седяхме в една кръчма до созополското пристанище, жените си говореха тихо нещо, петнайсет-шестнайсетгодишната дъщеричка-красавица на Мишо Вешим сменяше постоянно цвета на лицето си и в огромните й очи се въртяха едни възторжени диамантени спици, защото за кратко, покрай Стефан Командарев, се появи вероятността към нашата компания да се присъедини, начело на тумба актьори, и Асен Блатечки, „какво ли се случва сега в моминската душа”, промълви тихо Мишо Вешим, но тъй, че дъщеря му да не го чуе; но после мястото на срещата с Блатечки се промени, Стефан стана, взе си довиждане и тръгна за новото място на срещата с колегите си, пристигнали специално от Бургас за прожекцията на филма му „Съдилището”, Мишо Вешим и Ганчо Ганчев продължаваха да чупят собствените си рекорди за смешни истории, рапирите им святкаха и звънтяха, а аз изведнъж успях някак да се раздвоя, половината от мен оставаше тук на масата и се смееше на разказите им тъй, че чак ме заболя зад ушите, а другата половина, другата половина обаче прекоси мастиленото море и се добра до острова с фара отсреща. Може би това се случи донякъде и под въздействието на стиховете на Славчо Чернишев, които бях чел следобяда: „Благословете циганското лято/ и радвайте се тихо на света – / на неговата есенна позлата, на неговите есенни листа. / Защото скоро ще настъпи здрача, / ще духнат сиви зимни ветрове/ и ще наострят своите бръсначи/ в скалистите жестоки брегове.” Стихове, писани тъкмо в Созопол през далечната 1983 г. Това трая не повече от миг. И когато отново се прибрах целия в черупката си миг по-късно, изведнъж успях да видя приятелите си някак отстрани. И останах поразен от следното нещо – очите и на двамата страшно приличаха на очите на бащите им – на очите на писателите Георги Мишев и Марко Ганчев. Сякаш срещу мен на масата седяха не моите приятели и набори, а двамата стари мъдреци.

Нито тогава успях да стигна до някакъв по-дълбок извод за моментното си прозрение, нито сега успявам да сторя това. Във всеки случай, не ставаше дума за чисто роднинската прилика. Беше нещо друго.

По-късно, вече в София, споделих и с двамата своето наблюдение и ги помолих да ми помогнат за разгадаването на тази енигма. Те ми написаха и изпратиха два текста, които сега, с тяхно разрешение, ще публикувам тук:

Михаил Вешим:

Почит към старите писатели

Драги Деяне,

Старият писател винаги има какво да каже на младия. Чудесно е намерението ти  за  интервюта  с позабравени хора на перото, които днес рядко попадат в новините, не са сред хвалените, не са сред награждаваните. А им дължим почит  и уважение – като се надяваме един ден, ако имаме възможността да остареем, така да се отнесат и с нас.

Спомням си, че като млад писател моят баща се отнасяше с голяма почит към стария писател Константин Константинов. Често ходеше на разговори в жилището му  – тогава старият писател не бе долюбван от режима, живееше изолиран, като споделяше самотата единствено със сестра си. Избягваше срещите със случайни хора, но бе допуснал младия писател до себе си. За тези срещи баща ми пише в мемоарната си книга “ Мир на страха ни” и даже там публикува един непечатан разказ на Константин Константинов. Авторът сам му го е дал, за да излезе един ден, ако времената се променят. Разказът е без заглавие – кратка и ужасяваща случка, на която писателят сам е бил свидетел в нощите на терора, веднага след 9 септември. “Лов на човек” – такова е  заглавието, сложено от баща ми.

Наскоро някаква пишман критичка, която даже се подписва академичка, в заядлив отзив за “Мир на страха ни”, задава въпроса: кой може да потвърди, че такива срещи е имало?

Аз мога да  потвърдя, ако вярвате на едно осем-девет годишно дете. Веднъж баща ми ме е водил със себе си в жилището на  Константинови на ул. “Цар Иван Шишман”. Спомням си гостната с високи тавани и картини по стените, повечето рисувани от сестрата – художничка. Пред очите ми са двамата възрастни хора – писателят с  бледо лице и олисяла глава, сестра му, също смалена от годините. И кутията с шоколадови бонбони, която поставиха пред мен. Бях кротко момче, седях  тихо и търпеливо, докато баща ми и старият писател си говореха.

Разговори оттогава не съм запомнил, но по-късно през годините в къщи сме говорили за уроците на Константин Константинов. Баща ми цитираше думите на стария писател, че във времето остава само два типа литература – детската и ироничната… Припомням си това понякога по повод на собствените си писания, като си викам: гледай как случайно /и оказва се, правилно/ съм се насочил към ироничната…Дали за всеки случай да не се пробвам и в детската?

И друго помня – един зимен ден, дълбок сняг е навалял в Панчарево. Живеем в стара, паянтова къща, в две стаи. Отопляваме едната, която е и всекидневна, и спалня. В другата е кабинетът на баща ми. Ваканция сме. Гледам преспите през прозореца и съм готов веднага да изскоча на пързалката. В тоя момент по радиото съобщават: “Починал е…”, но не обръщам внимание, мислите ми летят като шейна по пързалката. От радиото засвирва игрива мелодия. Баща ми става и го изключва. Понечвам отново да го пусна, тази весела мелодия я харесвам, но баща ми ме спира:”Починал е писателят Константин Константинов. Днес у нас няма да свири радио.”

Справка в Укипедия – било е 3 януари, 1970 – ден на траур в нашия дом.

Твой: Мишо Вешим

20.09.2015

Ганчо Ганчев:

Преди известно време се наложи да сменя работното си място от една стая в друга на Народната библиотека, където работя вече 13 години. В новата ми стая имаше едно огромно, хубаво бюро, с фрезовани крака и леко позахабен, изронен фурнир. Личеше си, че е било в Народната библиотека от дълги години – много отпреди мен. Въпреки че беше наистина хубаво, бюрото ми се видя твърде неподходящо за мен, някак си неуютно – тежеше ми някак си. Оказа се, че е имало защо…

На 5-ти октомври 1944 г. моят прадядо – отец Александър от с. Горна Диканя – бе убит без съд и присъда от комунистическия режим – както десетки други свещеници, интелектуалци и пр. „врагове“ по онова време. Убийствата са насърчавани и дори санкционирани от видния партиен функционер Трайчо Костов. Ето какво пише той до Георги Димитров:  “ Готов е Законопроектът за Народния съд. Приета е най-кратката процедура, но докато започне да действа, ще мине известно време. Това може да бъде използувано за негласна ликвидация на най-злостните врагове, което се провежда от нашите вътрешни тройки… “

Една от тези „тройки“ убива моя прадядо Александър, на когото кръстих сина си, и неговия 19-годишен тогава син, който отива да търси баща си, но попада на убийците.

Но какво общо има тук бюрото?

През 1948-ма година Трайчо Костов има неблагоразумието да апострофира Сталин на някакво съвещание и съдбата му е решена. През март 1949-та е изключен от Политбюро на БКП и от правителството, в което е бил зам. министър-председател. Както често се случва (случва се и сега), на низвергнатите управници се дава някаква синекурна длъжност. В случая – директор на Народната библиотека…

На тази длъжност Трайчо Костов остава едва няколко месеца, защото на 17-ти декември същата година е обесен.

Бюрото му обаче останало в Народната библиотека – хубаво бюро, с фрезовани крака и леко позахабен, изронен фурнир.

Може би едва когато успеем да поберем в собствената раница на гърба си и част от бащината памет и успеем да я пренесем през времето и да станем нейни пазители, онази част, в която е заключена и дядовата памет, и прадядовата, едва тогава ставаме достойни за феномена „очите на бащите” и едва тогава той се проявява категорично при нас. В това навярно се крие и ядката на човешкото ни призвание, без значение с какво се занимаваме.

А това, неминуемо, ако помислите, превръща всички нас в творци.

Добре че бяха стиховете на този абсолютно забравен поет, на созополския отшелник Славчо Чернишев, приятеля на Христо Фотев и на Иван Пейчев.

И онзи фар добре че беше.