Едно време, в следобедите след училище, се запилявах и се шляех с часове из това голямо място. Вглеждах се внимателно – маниакално внимателно понякога – в лицата и фигурите на минувачите, във формите на предметите, които минувачите носеха, в предметите и къщите около нас. За мен очарованието там беше най-силно в следобедите на късния февруари. Не знам дали заради светлината и положението на сенките, заради онази особена градска прах от края на февруари, която метлите на чистачите повдигаха, или защото просто в края на този месец започвах да усещам, че съм преполовил годината си в училище.
Слизам от автобуса, минавам моста, вмъквам се в тълпата. Кривата и ламаринена красота на мястото ме пленяваше. Чувствах се изследовател тогава. Четях Йонеско в рейса. Самотникът от „Самотника“ – тъкмо го бяха издали в „Съвременник“, се движеше пред погледа ми сред хората по улиците и стигаше до мястото. Вървеше после съзерцателно и отстранено същевременно. Така, както си мислех, че го правя и аз. Вживявах се в образа на пътешественика, превърнал себе си в око. Чиста камера, чист звук – без монтаж. Нещо като героя на Вим Вендерс от филма му за Лисабон. Илюзията за чистото наблюдение.
Тогава на това място се преживявах и като европееца, захласнал се по Леванта и потънал някъде в суковете на Дамаск или Багдад, преди да се прибере после в квартирата си. Разглеждах се така и виждах нещата край себе си като романтични.
Не съжалявам, че Женският пазар вече не е онзи, предишният, романтичният по левантийски. Разбирам хората, които си искат обратно кривите ламарини, локвите, онази велика и късна февруарска прах, миризливите и отразяващи света наоколо канавки. Виковете на продавачите. Разбирам тази любов. Но вчера бях там и видях нещо, което ми хареса.
Женският пазар за много хора продължава да е място, което се разпознава като оазис на автентичното, като съхранилата се по чудо проява на съпротива срещу насилствено наложената модернизация, а значи и европеизация в най-новата българска столица, срещу нейното унифициране и обезличаване. Женският пазар се мисли от мнозина и сега като топос, отстоявал героично себе си и съпротивлявал се със собствено генерирана и поддържана енергия срещу настъпващото отвсякъде разрушение. Разрушение на естественото, на домашното. Консервативно пространство, с други думи, което се самоопазва и трябва да бъде запазено като такова.
Докато гледах преобразяването на Женския пазар в развитие, за някое време и аз си мислех, че няма да се получи добре. Виждаше ми се, че стилът не е подходящ, че новите постройки са прекалено „скандинавски“ на вид. Ще рече, униформени по един добре познат скандинавски стандарт. Като летището на Стокхолм ми се видя най-напред промяната.
Но в последните дни се разхождам отново и отново по „Женския пазар“ и виждам, че не съм бил прав в първоначалната си преценка. Даже и да е „униформено“ като резултат, извършеното преустройство поправи нещо от тази така важна част от най- стария център на София.
Сега вече, разхождайки се през пазара, виждаш сградите около него по-добре. Те се забелязват повече. Пребоядисването оставям настрана, въпреки че и то е важно. Не знам как стана така обаче, но изградените при ремонта по-масивни постройки направиха по-видими околните стари сгради. Като че ли са оставали незабележими от преливащите от стока метални сергии, които просто са грабели погледа? Може би в това е обяснението.
Не, не е това. Човек не вдигаше поглед преди от ямите по уличната настилка, за да не се пребие. Движехме се много внимателно, за да не забием муцуните си по невнимание в помията.
Мисля, че при всички съмнения в начина, по който беше преустроен Женският пазар в София, осъществяването на този проект се доказа като състоятелно. В момента пространството създава усещането за една подредена градска действителност, която започва да привлича хората не само като изгоден търговски район, но и естетически. С една друга романтика.
Наясно съм с това, че за мнозина предишните неорганизираност и красива западналост са били може би по – привлекателни. И все пак аз предпочитам новото.
Цял живот съм живял до „Женския пазар“. Обичам това място.
Църквата „Св. св. Кирил и Методий“ е осветена в края на деветнайсетия век. На освещаването присъства и княз Фердинанд. Плочките, с които е застлан храмът, са много подобни на тези в зимната градина на княжеския дворец. Станал после царски, разбира се. Храмът е един от най-красивите в София. С облагородяването на пазара и тази църква започна да стои така, както й подобава.
Вчера седнах на една от новите пейки на пазара и се заслушах в разговора на двама по-възрастни от мен араби. Хора с вид на осигурени и на удовлетворени от живота. Слушах думите им като музика само, защото не разбирам арабски. През това време край нас минаха неколцина млади афганци. Развеселени, приповдигнати и обнадеждени сякаш. Пейката е до паметника на Георги Кирков. Зад него в момента е и Класическата гимназия.
Не мисля, че онзи късен февруарски прах ще ми липсва толкова много.
