Златозар Петров е повече или по-малко познат на читателите, които харесват, обичат поезията и искат да я четат. Автор е на няколко стихосбирки, появили се в периода между 2006 и 2020 г. Аз лично познавам само „Топло животно и други стихотворения“ от 2017 г., за която поетът има номинация за Националната награда за поезия Иван Николов, и най-новата му книга от тази година – „Машини“.
Това, което не може да не се каже веднага, е как тази стихосбирка „отказва“ да я подредим някъде, да я сложим в групата на „такива“ или „онакива“ стихове. Да причислим автора ѝ към „тази“ или „онази“ поетическа общност или група със сходство във възприемането на света и нещата.(Лично аз по-скоро интуитивно усещам в някои стихотворения състояния, сходни с тези на големи, вече не живи наши поети. Но не говоря за Вапцаров, стих от чието „История“ е използван съвсем „нарочно“ в поемата „Дървото от пчели“. Но не затова ми се иска да пиша сега).
„Машини“ е искрена, разнообразна, играеща и разиграваща книга, в която е възможно машините да „заспиват и сънуват“, „животни и кукли потъват в бавната есенна кал“, „звездите са животни овце“, „между топлите машини танцуват статуи от мрамор“… В този лирически свят е възможно преобръщането на нещата, на преминаването им едно в друго, на сливането на живо и неживо, възможно е някакво уникално единосъщие.
Въпреки че, четейки едно или друго стихотворение, усещаме различни пластове на времето – минало, сегашно, бъдеще, всъщност в цялостта си стихосбирката има основа, някакъв по-дълбок фундамент, който е непроменлив. Много харесвам това внушение, поне така аз го възприемам, за еднообразие и ритмичност. Точно когато си в развихрената игра на хора, богове, машини, животни, идва някакво успокоение, съзнаване на безсмислието на всичко, на неговата повтаряемост, отново и отново…
Човекът, какво е той? Не мисля, че имаме отговор тук и това е толкова важно. Човекът е много и малко, едно или друго, но никога – това. Не можем да кажем – ето това е човекът, не можем.
Другото голямо достойнство на поезията на Златозар Петров е свободната игра с формата. „Машини“ е стилистично нееднородна, разнообразна и това е прилягащата форма на стихотворенията в нея.
Има и още нещо, което впечатлява в стихосбирката – при съзнаването на „съвършеното безсмислие“, на невъзможността да съществуваш повече в такова днес/“не мога повече да съществувам в този ден“/, при всичкото това „онемяване“, потъване в „подлата и мръсна мъгла“, „неподвижна и зла“ – човекът има къде да се приюти, да усети топлотата на живота, да има миг, в който да каже – „…Гледах всичко това, слушах тихото жужене на пчелите/ и бях щастлив“.
НЯМА И НЯМА
Настъпи съвършеното безсмислие.
Преплетени са паяци и вълци.
Машината на тялото полита.
Душата се оглежда: няма, т’ва е.
Идеи и неща се сливат,
а по-нататък – твоята родина.
Стихът се рее. Шипков храст,
ще надживееш моята родина.
Един невероятен, мъртъв вятър
лежи в краката ми. Все тая.
Годините са чиста биология.
Не си се раждал, ни живял, ни пял.
