„Твоето рождество, Христе Боже наш, озари света със светлината на познанието…”. Това е началото на тропара на празника на Христовото Рождество – той започва с утвърждаването на това, че с Христос в света е влязъл не само образът на съвършения човек, но и висшето и всеобхватно откровение на Смисъла.

Светлината на познанието! Тъкмо тук обаче се води извечната битка и срещу християнството, и срещу самия Христос. Срещу Него въстават всички онези, които смятат, че познанието е у тях и зад тях и че в името на разума и разумността са длъжни да разрушат всичко, което е свързано с Младенеца от Витлеемската пещера.

Този спор продължава вече почти две хиляди години. Ето – пристига апостол Павел в Атина и излиза на Ареопага, където важно седят всички светила на науката и философията от онова време, и там – в сърцето на античния свят – той проповядва за Христос, Разпнатия и Възкръсналия. А те, тези мъдреци, му се присмиват и му казват: „Друг път щем те послуша за това”[1]. А зад тях стои цялата мощ на великата Римската империя.

С християните се борят, преследват ги и ги избиват в продължение на почти три столетия. Те са вън от закона – хора, лишени от граждански права, парии. Учението им е обект на подигравки, обредите им биват осмивани, а самите те – клеветени.

Насред целия този мрак и злоба обаче същият апостол Павел пише (при това така просто, така спокойно) на християните: „Смятат ни за измамници, но ние сме истинни, за непознати, а сме добре познати; смятат ни за умиращи, а ето, живи сме; наказват ни, ала не могат ни умъртви; огорчават ни, а ние винаги сме радостни; бедни сме, а мнозина обогатяваме; нямаме нищо, а всичко притежаваме”[2].

Минават години. Лека-полека, постепенно, и философи, и учени започват да се замислят над учението, което доскоро им се е струвало така непонятно, нерационално и странно. И ето че в средата на ІІ век един философ на име Юстин, който е прекарал целия си живот в търсене на истината, като е изучил всички науки, най-накрая стига до християнството. До нас е достигнало негово произведение. Кое обаче е онова, което го е довело до тази преследвана вяра и до мъченическата смърт? Той отговаря: „Светлината на познанието”, висшата разумност, всеобхващащата мъдрост на Откровението на християните. Само то, християнството, отговаря на всички негови въпроси, само то е в състояние да удовлетвори докрай и любознателността на човешкия ум, и жаждата на човешкото сърце.

Християнското учение е Логос, което на гръцки език означава „смисъл” и „разум”. Нима обаче и в Евангелието не ни е казано, че Той е Логосът – смисълът и разумът на всичко? Минават още няколко десетилетия и пред нас застава друг представител на античния Олимп – Климент Александрийски. При него християнската вяра също се открива като връх на познанието, като предел и изпълнение на всички търсения и всички човешки копнежи. А колко много още са хората, подобни на Юстин и на Климент. За да се стигне дотам, че накрая и самата Империя да склони глава пред разпнатия Учител – Същия, Когото тя в продължение на толкова дълго време е презирала.

Така в историята на човешкото развитие и култура започва „християнската ера”. Възможно ли е обаче да забравим корените, от които израства всичко това, с което ние живеем и дишаме? Християнството влиза в плътта и кръвта на нашия живот. Без него днес не може да бъде разбирано нито изкуството, нито философията, нито науката.

Ето че обаче в наши дни гордостта на човешкия ум отново въстава против съкровищницата на познанието, доброто и красотата. Да се вгледаме в това въставане – какво го крепи? Единствено силата. Къде остават тук спорът и убеждението? Оказва се, че в крайна сметка враговете на християнството никога не са разполагали с аргументи, различни от клеветите и пропагандата.

С каква сила обаче – в отговор на това – из храмовете се носи тържествуващата песен: „Твоето рождество, Христе Боже наш, озари света със светлината на познанието”. И ние също толкова уверено, същото толкова твърдо изповядваме, че там, където има честно търсене, жажда за истината и любов към нея, те рано или късно довеждат при Христос. Защото „… в Него имаше живот, и животът беше светлината на човеците… И светлината – продължава евангелистът – в мрака свети, и мракът я не обзе”[3].

И смисълът на празника на Рождеството е именно в това утвърждаване и в това изповядване. Светлина на познанието, дошла в света и засияла в него на този ден, не си е отишла от нас, не е угаснала. Така далеко сме стигнали днес в изучаването на света, но ето че най-добрите умове от нашето време вече започват да чувстват славата Божия и светлината на Божия разум в този необятен космос – в неговите закони и в неговата красота. Звездата, която води мъдреците към пещерата, престава да бъде умилителен разказ и ние отново слушаме предвечната истина в думите на псалмопевеца: „Небесата проповядват славата на Бога, и за делата на ръцете Му възвестява твърдта!”[4]. Цял свят се стреми към единство, мир и любов. Къде обаче светът може да намери това? Нима в икономиката? Или в дрънченето на оръжията? Или в съперничеството?

Все по-очевидно нараства тъгата ни по нещо, което наистина да влезе в нашите сърца, подобно на освещаващата всичко светлина на живота. Човекът обаче няма друго сърце освен Христос. За него няма друг път освен даруваната му от Христос заповед на любовта. Няма нито друга мъдрост, нито друга цел освен възвестеното му от Христос Царство Божие. Няма други пътища освен пътя на заповяданото му от Христос съвършенство: „Бъдете съвършени, както е съвършен и Небесният ваш Отец!”[5].

Ето ги космическата любов, с която гори, и светлината, с която ни озарява денят на Христовото Рождество. С духовния си слух отново чуваме тържествуващата похвала на небесното войнство: „Слава във висините Богу, и на земята мир, между човеците благоволение”[6]. С духовния си взор виждаме същата тази Светлина на познанието и с духовния си глас отговаряме на радостната вест с песен на благодарност: „Христос се ражда – славете Го! Христос е на земята – срещнете Го! Христос е на земята – възнесете се!”[7].

Богомладенецът

„Отроче младо – Предвечен Бог!” С това ликуващо отъждествяване на родилия се във Витлеемската пещера Младенец завършва едно от най-важните песнопения, съставени през VІ век от знаменития византийски химнописец Роман Сладкопевец. Ето и неговия текст в превод:

Днес Девицата ражда Предвечния;
а земята предлага пещера на Непристъпния;
ангели заедно с пастирите славословят,
а мъдреци по (указание на) звездата пътешестват;
защото заради нас се роди Отроче младо – Предвечният Бог![8].

Отрочето е Бог и Бог е Отроче… И защо дори и у хора, които са топло-хладни към вярата и дори са невярващи, продължава онова особено свиване на сърцето, когато съзерцават в тези рождественски дни единствената по рода си и с нищо несравнима картина: на Майката с нейното Отроче на ръце, а около тях – мъдреците от Изтока, пастирите в нощното поле, животните, небето и звездите? Защо така твърдо знаем и отново и отново разбираме, че на нашата скръбна земя няма нищо по-прекрасно и по-радостно от тази картина, която столетията не са могли да изтрият от паметта ни?

Към тази гледка се завръщаме винаги, когато няма повече къде да идем, когато, измъчени от живота, търсим нещо, което би ни спасило. Та нали в евангелския разказ за раждането на Иисус Христос Неговата Майка не казва нищо; нищо не казва, разбира се, и Младенецът. Сякаш не са били необходими никакви думи, защото с никакви думи не може да бъде обяснен, определен и предаден смисълът на онова, което се е случило и извършило тогава.

И все пак нека опитаме. Не с цел да обясняваме и да тълкуваме, а защото – както е казано и в Писанието – „от препълнено сърце говорят устата”[9]. И човек не може да не сподели с останалите това изобилие.

Защото именно в тези думи – Отроче и Бог – е най-поразяващото откровение на рождественската тайна. Защото в определен дълбок смисъл тази тайна е обърната най-вече към онова дете, което продължава тайно да живее във всеки възрастен. Към детето, което все още продължава да слуша това, което възрастният вече не чува, и да отговаря на него с тази радост, на която нашият скучен, възрастен, уморен и циничен свят вече не е способен.

Да, празникът на Христовото Рождество е детски празник, но той не е такъв само защото за децата са предназначени светещите елхи, а и в един много по-богат смисъл – тъй като вероятно само децата са тези, които не биха се удивили да разберат, че на земята Бог идва в образа на Дете. И тъкмо този образ на Бога Дете продължава да грее към нас от иконите и да се въплъщава в безброй много произведения на изкуството – именно защото това, което е най-важно, последно и радостно в християнството се крие именно тук – във „вечната детскост на Бога”.

Възрастният човек, даже когато разговаря на „религиозни теми”, иска и търси от религията обяснения, анализ, иска всичко да е научно и сериозно. По същия сериозен и в края на краищата, скучен начин разсъждава за религията и нейният враг – атеистът, който я обстрелва с „научните” си оръдия. Нямаме по-презрително отношение към каквото и да било от думите „това е за малки деца”. А това означава: не за възрастни, умни и сериозни хора. Но децата растат и стават също толкова сериозни и скучни.

А Христос е казал: „Бъдете като деца”[10]. Какво обаче означава това? Кое е онова, което обикновено отсъства при възрастния или по-точно – кое при възрастния човек е разрушено, удавено и заглушено от дебелия пласт на неговата възрастност? Не е ли то преди всичко така свойствената на децата способност да се възхищават, да се радват и най-вече да бъдат цялостни – и в радостта, и в тъгата? И още – тяхната способност да се доверяват, да се отдават, да обичат и вярват с цялото си същество? И накрая – сериозно да приемат всичко онова, на което вече не е способен възрастният: мечтите, това, което подкопава нашия делничен опит и циничното ни недоверие, възприемането в дълбочина на тайните на света и всичко в него – всичко онова, което се открива на светците, на децата и на поетите.

Ето защо, само пробивайки си път към тайно живеещото в нас дете, радостната тайна на идването на Бога при нас в образа на дете може да стане и наше достояние.

Детето няма нито власт, нито сила, но точно в своето безвластие то се оказва цар, точно в безсилието и в беззащитността му е неговата удивителна сила. И Отрочето от далечната Витлеемска пещера също не би искало да се страхуваме от Него. То влиза в сърцата ни не със заплаха, не с доказателства за Своята сила и власт, а само с любовта. Като дете, То ни се отдава и – отново като дете – ние можем да Го обикнем и на свой ред да Му се отдадем.

В света господстват властта и силата, страхът и робството. Именно от тях идва да ни освободи Богомладенецът Христос. Той иска от нас единствено нашата любов – свободна и радостна, желае да Му отдадем сърцата си. И ние Му се отдаваме – на Него, беззащитния, докрай доверил ни се Младенец.

На празника на Христовото Рождество Църквата ни показва радостната тайна – тайната на свободната и на никого ненатрапена любов. На любовта, която е способна да забележи Богомладенеца, да Го разпознае, да възлюби Бога и да се превърне в дар на новия живот.

превод от руски: Борис Маринов