Поставил ли е наистина Тома ръката си в дупката от копието, пипнал ли е той раните от гвоздеите? Докоснал ли е апостолът „пречистата рана“ на Христа, както се пее в кондака за празника на светеца: „Ученик Христов быв божественнаго собора апостольскаго сопричастник: неверствием во Христово воскресение известив, и того пречистую страсть осязанием уверив Фомо всехвальне, и ныне нам проси мира и велия милости“?
Евангелието ни казва, че при вида на застаналия пред него Иисус и чувайки думите Му, Христовият ученик и апостол Тома възкликнал: „Господ мой и Бог мой!“.
Не би ли трябвало да мислим, че внезапното явяване на Господа от плът и кръв пред очите на изразилия своето съмнение в Неговото Възкресение Тома е било достатъчно смайващо и покъртително за него, та да дори само да помисли той наистина да докосне тялото на застаналия насреща му? Нима не е било достатъчно чудото на стоящия насред горницата Иисус със здраво залостената врата зад него, за да падне Тома в нозете на Спасителя и да изрече своите исторически думи – свидетелство за очевидността на Христовото Възкресение? Нима в миг като този ще ти е нужно и да докоснеш, за да се увериш, че говорещият и гледащ те кротко и благо в очите е истински и е възкръснал?
Така е, и все пак църковният химн настоява недвусмислено: „ того пречистую страст осязанием уверив.“
Изричното подчертаване в текста на кондака е затова, защото подчертаването, че досегът на свети Тома с възкръсналия Иисус е бил физически, има ключово значение както за откровеното с явяването на Христос в горницата на осмия ден, така и за целия евангелски разказ за Възкресението. Осезателната среща на Тома с Христос е изключително важно събитие, тъй като тъкмо тя става така важния знак, онова най- сигурно доказателство за това, че няма как Иисус да е бил онази вечер само видение или призрак, а че е стоял пред учениците си телесно, физически. Свети Тома е този, който след станалото на осмия ден вече ще може да каже: „Не, няма как да ни се е привидяло, няма как да е бил видение или призрак, та нали аз Го пипнах!“ Преживяването на апостол Тома става най-поразителното и убедително свидетелство за Възкресението заради могъществото на неоспоримото за човека още от най-древни времена доказателство за битието и истинността на едно нещо – фактът на неговото осезаване.
Телесното докосване на свети Тома до Иисус и раните по тялото му на осмия ден от Неговото Възкресение е и решаващото свидетелство за това, че станалото с Христа е не нещо друго, а точно възкресение, ставане от мъртвите.
Затова и църковният химн настоява на физическия досег между свети Тома и възкръсналия Спасител.
Но огромната сила и значението на неверието на свети Тома като елемент от Божия промисъл се увеличават още повече, ако го свържем с един друг ключов момент от разказа за живота на този Христов апостол. Не друг, а точно Тома е онзи от най-близките ученици на Иисус, който още преди чудото на Лазаровото възкресение възкликва с непоколебима увереност: „ Да идем и ние да умрем с Него!“.
И това го казва същият този човек, който по време на последната, на Тайната вечеря ще се обърне към него с думите: „Господи, не знаем къде отиваш; и как можем да знаем пътя?“, за да получи отговорът: „Аз съм пътят, истината и животът; никой не дохожда при Отца, освен чрез Мене.“
И още: същият, който с ясна убеденост и спокойна твърдост е бил готов да последва Иисус, за да умре заедно с него, защото му е вярвал изцяло, без остатък, става впоследствие онзи, който дири и иска не само да види, но и да пипне, за да повярва в Неговото Възкресение.
Дали се открива тук някакъв парадокс или пък ясен знак за непостоянство от страна на свети Тома във вярата? Съвсем не. Не е парадоксалното у човека слабостта и крехкостта на неговата вяра, онова, което Бог посочва на всички ни през тези моменти от живота на свети Тома, а нещо друго. И то е следното: че тъкмо този, който се е показал още в началото готов да положи душата си за Господа, без за се усъмни и за миг струва ли си тази жертва, струва ли си да Му отдадеш живота си и да го дадеш за Него, ще бъде и става онзи, на когото се дава не само да види, но и да пипне Възкръсналия Спасител. За да бъде благословено свидетелството му с голяма, с несравнима сила. И заедно с това – несъмнено – да стане той, а не друг с неверието си причината за даването на великото откровение: „блажени, които не са видели, а са повярвали“.
И за да се разбере още и това: на този точно, който поиска да му се посочи в коя посока трябва да тръгне, защото заради огромната си вяра в Него желаеше да Го последва незабавно и без никакво колебание, тъкмо на него се даде благодатта да докосне с ръка и Пътя, и Истината, и Живота.
