Начало › Идеи › Гледна точка › Служението на надеждата
Гледна точка

Служението на надеждата

Дидие Декоан
29.04.2016
2481

PARIS:  Prix 30 millions d'amis chez Drouant

Човекът не е само бъдещ мъртвец. Съществуването му е не само странстване към калта, с която е обречен да се слее. Както месестата част на плода скрива и подхранва зародиша, така и ние сме носителите на скритата искрица на нашето възкресение.

Понеже, както смъртта дойде чрез човека (Адам), тъй и възкресението от мъртви дойде чрез Човека (Иисус), пише Павел, някога наричан Савел, родом от Тарс, римски гражданин, в Първото си послание до Коринтяните (15:21).

Всъщност Иисус е един възлюбен. В магнетично-любовния смисъл на думата. А коринтяните (и ние заедно с тях), подобно на невидими железни прашинки, сиреч на железни стружки, биваме привличани от двата магнитни полюса на възлюбения, какъвто, от една страна, е кръстът, натоварен със смърт и любов, а от друга – празната гробница на смъртта, преизпълнена с любов.

Много обичам Коринт. В онези часове на деня, когато светлината е висока, а тегнещата мараня размива очертанията на корабите, амфорите и магаретата, човек би рекъл, че там къщите са от лен. Върху тази прочута светоносна тъкан Павел бродира несравнимото си и стъписващо послание, което – най-сетне! – оглася със спокойна дързост и изумително пренебрежение онова, дето досега е било само нашепвано: Ето, тайна ви казвам: всинца няма да умрем, ала всинца ще се изменим изведнъж (1 Кор. 15:52).

Това възвестие на Павел, неговият вик, според един нов превод на Послание до Коринтяните – защото възкресението е въз-раждане, тъй че думата вик е най-съответстващата – този вик безспорно е най-великият вик, който човек някога е надавал във всички времена на света; този вик прогласява, че смъртта е свършена, завинаги свършена; не бойте се, о, мои чада, мои братя, скъпи коринтяни, разбира се, че ще има още работа за дърводелеца, дето сковава и заковава ковчези, за гробаря, който копае, за бояджията, комуто са потребни двадесет и четири часа, та да ви приведе в пълен траур, такъв траур, дето да устои на дъжда, а това е важно, защото опечалените имат да мислят за толкова много неща, че забравят чадърите си, а понякога, дори доста често, вали по време на погребенията, а ще има още работа и за малката цветарка от магазинчето за цветя от другата страна на улицата, всякакви видове венци и специални бели цветя, с които изпровождат децата, и още работа, работа до шия, за шофьорите на катафалки, за гробищните пазачи – и за енорийските свещеници, разбира се!…

Смъртта ще продължи да властва като огромна и тлъста царица с мръсен и зловонен дъх, с огромна задница, неспирно обременена от тегоби, от милиарди тегоби, подобни на яйцата, които снася царицата на мравките. И това не ще спре никога. О, не, не никога, но не и изведнъж. Замислете се колко време трябваше на човека, за да приключи с някои убийствени идеологии, родени от него самия – замислете се над това и спрете смъртта!…

И все пак, дори да продължава да се пъчи, смъртта изгуби партията.

Поражението бе консумирано на две части в неплодородна и камениста страна на края на тогавашната география, върху неблагодатен хълм, за който едва ли някой би могъл да си представи, че тъкмо там ще се разиграе съдбата на човечеството. Във вечерта на първата част (един петък) смъртта все още е могла да си вярва: нейният съперник не се е показал нито твърде блестящ, нито твърде борбен, във всеки случай много под заявката и назоваването си като Син Божи – ала в неделята, противно на всяко разумно очакване, Той се е надигнал.

Викът на Павел би трябвало да предизвика ликуване. Да се посрещне с веселие. С луда радост и танци по улиците на Коринт, Ефес, Солун и другаде.

Ала не се случва нищо подобно. Или почти нищо. Когато Павел, поканен да изложи началата на християнското учение пред Ареопага в Атина, засяга въпроса за възкресението на мъртвите, той е прекъснат със смехове – става дума за насмешки, не за радост: друг път щем те послуша за това (Деян. 17:32), му казват атиняните и го изпровождат до портата.

С изключение на неколцина вироглавци, готови да отидат даже на смърт – въпреки изтънчената й жестокост – защото твърдят, че Възкресението на Иисус води до възкресението на всички човеци, човечеството си остава залепнало за своето отчаяние, тревога и смут.

Ако човек застане в ролята на зрител, не е никак трудно да последва Христос чак до Голготата: Неговите унижения, страдания и смърт изцяло съответстват на мръсотиите, безобразията и разложението на света! Ала след снемането от Кръста и погребението благоразумието ни подтиква да се завърнем у дома. Защото преминаването през Голгота е авантюра. Terra incognita, бяло петно върху картата на Разума – човек навлиза в небивалото, неизразимото и безкрайното.

Възкресението се превръща по този начин в нещо като мъртва звезда, чиято неизмерима далечност ни дава да забележим блясъка й, докато в същото време ни казват, че това е лъчение, което пътува в празнотата, тоест само оптична илюзия.

Кой би дръзнал да подеме за своя сметка арогантното изказване: Де ти е смърте, жилото? Де ти е аде, победата? (1 Кор. 15:55). Може би само онзи, който никога не е познал отчаянието да изгуби една любов. Ала дори пощаденият, изправен на предела на злочестието – този невъобразим човек, който би трябвало да върви по сълзи, както Иисус по водите на Тивериадското езеро – такъв човек би ли могъл да съществува?

Дори и днес за множество християни викът на Павел е по-скоро спекулация – ако не и провокация – отколкото утешение.

Вярно е също така, че нищо не е по-смътно от сияйното Възкресение.

Защото, замислено да погълне смъртта, Възкресението е неразлъчно от нея: славното събитие се е случило в градината на смъртта, в дълбините на гроб, изсечен в утробата на скалата, сред тлетворния мирис, разнесъл се от нишата, където са положили един разтерзан труп, целият в зейнали рани, от които е изтекла кръв и вода.

Не би трябвало да попадаме в клопката на иконографията, която, с редки изключения, е направила Разпятието не само гледаемо, но и художествено, вцепенявайки страдащия в позата на атлет, облагородяваща гърчовете на тялото Му, прославяйки трагичната красота на лицето на Мария и преобразявайки ужасената немощ на свидетелите в един вид кротост и доверчива отстраненост.

Глупости! Разпятието, истинското, е било крайно уродливо.

Подобно на стотици хиляди разпнати, понесли тези мъки, Иисус от Назарет е познал една от най-ужасяващите агонии.

Павел е имал правото да извика: Безумецо, това, що ти сееш, няма да оживее, ако не умре (1 Кор. 15:36), защото е трябвало да се измине мъчителен път, та да се стигне от гърчовете, причинени от непосилната болка и хриповете от задушаване, от обилната пот и лошата миризма, от треската и (вероятната) дефекация, до сияйната светлина в утринта на Пасхата.

И тук въпреки раждащото се слънце и свежия блясък на Йерусалим, който все още мързелува в ранната утрин, атмосферата си остава погребална: театърът на Възкресението е един некропол, където всяка скала таи свой дял от кости и изгнила плът; мрачни са и дървесата, бдящи над гробниците – а тази кърпа, която откриват грижливо сгъната върху каменната пейка, на която са положили Иисус, тази кърпа не е от бяла дантела, а е от груба тъкан, попила кървите на едно разтерзано тяло.

И все пак Павел казва на своите възлюбени коринтяни: изведнъж, в един миг, при последната тръба: ще затръби, и мъртвите ще възкръснат… (1 Кор. 15:52).

Това е повече от отрадно да се чуе – ами ако бленуваш, Павле?

Имало ли е тръба в онази утрин, та да възвести Възкресението? О, не, само едно сиво магаре пасяло недалеч.

Имало го е и грозното грачене на лешоядите, накацали по напречните греди на трите кръста на Голгота, стъписани, че и даже стреснати; те сигурно са си казвали едни на други: какво ли ще правят човеците с цялата тази изтерзана плът, дето ще се превърне в мърша, с тази вкусна кланица, която петък вечер виси на примамливите кръстове?

Водени от Мария от Магдала, или ако предпочитате от Мария Магдалина, жените в утринта на най-великия ден в света – за тях все още ден на траур, потънал в черно като небето на запад от Йерусалим – не са имали ни най-малко предчувствие за онова, което ги очаква.

Каква надежда биха могли да имат за безнадеждното?

Възкресението на мъртвите е било, разбира се, част от техния религиозен пейзаж. С изключение на садукеите, повечето иудеи са вярвали – или поне са се насилвали да вярват в следното: Целият Израил има място в бъдния свят, с изключение на онзи, който казва: няма възкресение на мъртвите (Санхедрин 10:1).

Ала това не е от онзи вид дела, за които се говори. Не само между жени, а изобщо. Не и докато се върви към гробницата, където от опит знаят що ще намерят: един мъртвец, онова, което остава от мъртвеца.

Възкресението не е дошло веднага. Трябвало е първом този свят да отмине, този свят, който никога не е изглеждал по-непоклатим, отколкото в тази утрин: имперски и непоколебим, Рим гарантира стабилността в света.

Винаги съм обичал – обожавал е по-точната дума, защото бродя из нея във въображението си като в храм и я споменавам като молитва – неделната утрин в Йерусалим: тази колеблива светлина, котките, разлегнали се по синкави и прохладни места, смокините, чиито широки листа служат за убежище на задрямали птици, и тези забързани жени, спъващи се заради нощния дъжд по хлъзгавите каменни улички, водещи към Голгота; зад тях се разнасят уханията на смирна и алое, защото те носят в ръце или в кошници благовонни масла и ароматни треви, потребни за помазването на тялото на мъртвия Учител.

Може да се каже, че цялото човечество върви по стъпките на забързаната Мария Магдалина и на нейните спътници. Същото безвъзвратно направление: смъртта. И същият начин да се опечаляваме от детайлите: кой ще избута камъка, който затваря гробницата? – макар да имаме среща със Самия Него.

Вярно е, че самият Иисус е повече от сдържан по темата: А за възкресението на мъртвите не сте ли чели реченото вам от Бога, Който казва: „Аз съм Бог Авраамов, и Бог Исааков, и Бог Иаковов”. Бог не е Бог на мъртви, а на живи (Мат. 22:32).

Нещо, което отеква като призив – дори леко предизвикателен – на един въпрос, уреден веднъж завинаги.

Всъщност Иисус никога не е давал ясно обещание на учениците си, че те ще Го видят три дни след Неговата смърт. Ако се бе изразил съвсем ясно, тяхната изоставеност не би била такава. Нито пък техните колебания и съмнения – и дори, що се отнася до Тома, техният отказ – поне докато задъханите и стъписани жени не идват да им съобщят, че гробницата е празна.

А Иисус – в какво Той е вярвал, какво е предусетил, какво е узнал в мига, в който е надал този вик: Боже Мой, Боже Мой! Защо си Ме оставил? (Мат. 27:46). Един тъй разтърсващ вик, че почти винаги ни дават да го чуем в оригиналната му версия: Или! Или! Лама савахтани? – все едно, че арамейският, езикът на Христос, който ние не знаем и не говорим, може да го обвие с покрова на някакъв свян и да ни спести това смайващо разголване: крайната безизходност на Сина Божи, отчаяние, което Иисус изразява с пароксизма на едно мъчение, което нищо не може да уталожи – дори перспективата на Третия ден. Йоан Павел II го припомня в писмото си по повод на юбилея на двехилядната година: преди да бъдат страдание за тялото Му, Неговите Страсти, и то в много по-висока степен, са жестоко страдание за душата Му. Много повече се е писало, струва ми се, за мъченичеството на Христовата плът, отколкото за конвулсиите на душата Му. Ала преди да бъде физическа реалност, Възкресението е духовна надежда. А това, че душата на Иисус може би е била лишена от тази надежда, и то в най-ключовия момент, предварително обяснява нашите съмнения, високомерие и ирония, обезоръжени от това Възкресение.

Разрушете тоя храм, и в три дни ще го въздигна (Иоан. 2:19) – иудеите по онова време възприемат тези слова буквално, възприемайки като луд, като побъркан, като обезумял този холерик, който с бич от върви в ръка прогонва всички търговци от Храма и твърди, че се нуждае от седемдесет и два часа, за да въздигне сам толкова обширен и великолепен храм, граден от десетки хиляди работници близо петдесет години.

Заедно с благочестивите иудеи от притвора Соломонов ние все още се кискаме над това.

Без да съзнаваме, че хихикаме над най-красивия Божи дар.

Възкресението, уф, защо да го обсъждаме? То или нищото, нали така? Единствената форма на мислимо оцеляване. Иудаизмът обаче не обича абстракцията, а душата е абстрактно понятие. За равините, съвременници на Иисус, идеята, че може да оцелее душа, отделена от тялото, е била чисто и просто едно отклонение – иудеите не са изпитвали привличане към живот, лишен от телесни усещания. Което, за да бъдем точни, никога не им е пречило да обичат страстно живота и преди да го напуснат, да изпитват неустоима носталгия. Възкресението е единственият възможен отговор на тази смъртна горест. Дори да не вярват в него, хората поне се преструват. Това им помага да живеят. А и да се докаже, че то е измама, мъртвите са прекалено мъртви, за да протестират, че са ги баламосали. Минеш ли Стикс, твоят билет за рекламация вече не е валиден. Няма защо от това да се прави история, си казва младата (и хубава) Мария Магдалина. Тя тича, докато остава без дъх. А бездомни псета тичат по петите й.

Всъщност хипотезата, че Иисус може да възкръсне истински, вълнува само иудейските и римските власти, които си спомнят, че Назареецът е казал между другото, че ще се върне от мъртвите (дори да не го приемаш, това винаги впечатлява). Ето защо са счели за благоразумно да сложат въоръжени стражи пред гробницата, за да попречат на последователи да отнесат тялото и сетне да настояват, че е станало чудо. За римляните няма възкресение без мистификация. Мнозина и днес си остават римляни.

Когато Мария Магдалина и нейните спътници стигат пред гробницата, те виждат, че тя зее. А стражите, назначени да я опазят, се набиват в очи с отсъствието си.

Матей единствен обяснява защо дезертират, изтъквайки, че тези хора са могли да бъдат свидетели на Възкресението – те биват разлюлени от големия земен трус, който според евангелиста е съпътствал връщането на Иисус към живот. Уплашени, пазачите са побързали да избягат и обадят всичко на първосвещениците. Които пък са им дали пари, заръчвайки им да разказват, че през нощта, докато те са спели, учениците са проникнали в гробницата и са отнесли тялото. Дори това да оправдава легендата за откраднатото тяло, дълго носила се из еврейските среди, манипулацията се набива в очи: ако войниците са спели, как са могли да разпознаят учениците на Назарееца? А ако пък не са се поддали на съня, защо не са осуетили похищението?

В крайна сметка за иудейските духовници, както и за римската администрация не е ли било най-важното да потулят това дело, което е толкова стъписващо, че е имало опасност да придобива все по-голям отзвук? Ето защо лицата, разполагащи с най-големи правомощия, са предпочели корупцията и измамата, за да дискредитират политическите си противници – Иисус и неговата банда, смятани за размирници – в което няма нищо изненадващо. Освен това приведените детайли изглеждат съвсем истински, което ни кара да приемем, че и другата част от разказа е напълно автентична. А и споменатият земен трус, стреснал войниците (реплика на труса, който според Матей разтърсва Голгота при смъртта на Иисус?), който не може да не се е усетил в Йерусалим, е достатъчен, за да обясни как се е отвалил огромният камък, стъписал Мария Магдалина. Наличието на минимум рационалност в събитието, което ни взима ума, е нещо окуражаващо. Признавам, очарова ме идеята, че Бог може би си е послужил с движението на земните пластове, за да отключи гробницата на своя Син. Нещо, едновременно тъй просто и тъй лудо. Накратко, това е Бог.

И Той винаги е, щом гробницата е празна.

Всъщност „празна” е само словесен израз: защото трупът на Иисус не е бил там, но на негово място е имало някой с дреха бяла като сняг.

И този някой тутакси бива наречен от жените ангел.

Познавам личности, които пуфтят от неодобрение при хипотезата за Възкресението, но не допускат да се постави под съмнение съществуването на ангели. Християнската вяра е съпоставима с нашите хипермаркети: там потребяваме по-скоро от желание, отколкото поради нужда. Най-вече заради модата на времето. Безспорно ангелите са се котирали винаги. И днес повече от всякога. Те са един вид олекотена версия на свръхестественото. Благодарение на тях стълбата, по която Иаков ги е видял неспирно да се спускат и слизат, си остава един от последните открити преходи между Небето и Земята.

Тъй че е имало ангел – според Евангелието на Лука може би дори двама. Каквито и да са обстоятелствата – а те са от значение – ангелите имат едно предимство пред човеците: недосегаеми за емоционалното бреме на времето и мястото, те не увъртат. С тях тутакси попадаме на правилната дума: у Бога няма да остане безсилна ни една дума (Лук. 1:37) – така отговаря на младата Мария архангел Гавриил, когато тя го пита как ще роди Иисус, Син на Всевишния, наследник на престола на Давид, и така нататък, и така нататък, щом е девица.

Ангелът от гробницата е като светкавица, ясен и конкретен: той знае – по думите му – че жените търсят Разпнатия; но че Го няма тук, че Той е възкръснал, както е казал, и вече предварва приятелите си в Галилея. А Матей приписва на ангела тези последни думи: На, казах ви.

Тези последни думи не са толкова незначителни, колкото изглежда – ангелите никога не говорят ей тъй, за да кажат нещо. И онова, което чуваме като заключение, е може би едно начало, продължение, което чрез жените в гробницата засяга всички нас: „Аз съм ангел, преизпълнен от Божиите чудеса, сиреч небесен пратеник, аз напълно съзнавам непомерността на онова, което идвам да ви разкрия. И напълно разбирам, че вие треперите от страх, мои чеда! Ала съвземете се. Защото оттук насетне това послание е ваше, то е поверено на вашата отговорност: възвестяването на Възкресението престава да бъде ангелско слово, за да се превърне във вик на радост за цялото човечество”.

И сякаш за да ни позволи да опитомим Непонятното и да доближим Ненадеяното, след първоначалното стъписване, провокирано от намирането на празната гробница и обяснението на ангела, настъпва миг на безкрайно очарование, който по своя блясък и шеговитост контрастира с всемогъществото и непомерността на Възкресението, по което отгатваме, че само Бог би могъл да пожелае да стане тъй: в градината, в която сме, сред смоковниците и лавровите дървета, на фона на изгряващото слънце изниква силуета на някакъв мъж. Мария Магдалина го вижда и решава, че това е градинарят.

Все още някои продължават да се надсмиват над нея: вижте я тази мила глупачка, как да не й се присмиваме, щом е била толкова загубена, че да не разпознае онзи, когото тъй е възлюбила, че е изтрила нозете му с дългите си копринени коси.

Глупачка, тя? Напротив, била е твърде разумна и мъдра: мъж в градината, кой друг, ако не градинарят? Мария Магдалина е съхранила присъствие на духа. Тази утрин сме в компанията на трезвомислещи хора.

Едва по-късно, когато така нареченият градинар я повиква, Мария разпознава, че това е Иисус, когото тя напразно търси сред мъртвите.

Първото объркване на Мария Магдалина е пророческо. От този миг, та до наши дни най-невероятното събитие в цялата световна история е обречено на същото недоразумение: независимо дали това се случва в дома, където Единайсетте се укриват след Разпването, по пътя за Емаус, на пустото място (Табха), на брега на Тивериадското езеро, както и на множество други места (нима Павел не пише, че Иисус се е явявал на повече от петстотин братя едновременно?), Разпнатият ще си остане неразпознат.

Вярно е, че някои детайли са объркващи. В това число и скромното място, което заема разказът за Възкресението, ако го сравним с този за Страстите.

Защо редакторите на Евангелието са придали толкова голямо значение на онова, което разкрива поражението на техния герой (катастрофа, която, поне за тях, не се нуждае от чак такова описание), а са отделили едва няколко стиха, при това смътни, да не кажем неясни, за най-основното събитие, върху което логично би трябвало да се гради цялото им изложение – това, че Христос наистина е победил смъртта?

Знаем, че евангелията са дело не само на четирима индивидуални автори, те са били писани в усамотение, но и с колективен труд в места, които днес наричаме „ателиета”, където се е изхождало от запазената устна традиция и предходни текстове. Целта е била мисионерска – не толкова да се създаде религия, колкото да се утвърди божествената природа на Христос и валидността на Неговото учение. Ето защо не са се стремили да пишат историческа хроника, още по-малко пък биография, а да изразят и споделят едно духовно послание.

За да бъдат достатъчно убедителни, те са имали интерес да засилят някои пасажи, което да им гарантира съпричастността на хората – от които и ние сме част – съмняващи се, подозрителни и в същото време жадни да бъдат информирани, ако не и успокоени относно смисъла на човешката участ.

Но не са го сторили.

Техният избор видимо привилегирова трагедията на Разпването в ущърб на сияйната утрин на Възкресението, която гледат да ни представят по-приемливо.

Защо за Възкресението, това най-мащабно дело, без което, както казва Павел, празна е нашата проповед, празна е и вашата вяра. И ако само през този живот се надяваме на Христа, ние сме най-окаяни от всички човеци (1 Кор. 15:14,19), защо тъкмо за него те са решили да сведат глави?

Отговорът може би е, че в никакъв случай не са искали да мамят.

Ако се съди по таланта, който са проявили другаде (процесът и смъртта на Иисус с техния драматизъм, равновесието между по-съкровените и зрелищните епизоди, без да забравяме и някои запомнящи се, макар и второстепенни персонажи, които са образци в жанра), трябва да допуснем, че едва ли би им било трудно да ни разкажат едно Възкресение, което да надмогне скептицизма на вековете. Биха могли поне да избегнат някои противоречия – нищо не обърква повече от тези ангели, които са ту един, ту двама.

Така те напомнят някои от онези автори, успели да композират бляскав и завладяващ сценарий, да го направят достоверен, дори изхождайки от един във висша степен невероятен постулат (дете, родено от девица, се обявява, ни повече ни по-малко, за Син Божи…), които, стигайки до крайния епизод, който би трябвало да придаде смисъл на целия филм, прискърбно го опропастяват.

И най-смайващото е, че несполуката ще се възпроизведе на четири пъти.

Обяснението – не знаем дали е задоволително, но в името на писателската солидарност разказвачът на истории, какъвто съм, ме кара да намеря такова – е може би следното: те са се сблъскали с нечувани факти, надхвърлящи разбирането им, които са източникът на всичко. Времето на евангелията обаче не е нашето време: просмукано от вечност, то не се бои от хронологическите ограничения и има склонност да поема във всички посоки – другояче казано, то излъчва. Ето защо Матей, Марк, Лука и Иоан са имали честността да заявят само онова, в което са били сигурни. И нищо повече. Вместо да се впуснат в надпревара, която би била лесна, те са предпочели да поемат риск и дори да разочароват.

Великолепна деонтология – и не само. Парадоксално, но именно тази строгост, минимализмът и даже непоследователностите в отделните разкази за Възкресението говорят в полза на тяхната автентичност. Щом евангелистите са били тъй взискателни към самите себе си, явно е, че нито са разхубавявали, нито са прибавяли каквото и да било, тоест казали са истината за онова, което разказват.

А онова, което разказват, не е нищо. То е тъй огромно, че дори и днес „скандалът” и „лудостта” се свързват не толкова с кръста от петъка, колкото с празната гробница от първите часове на неделята.

Кръстът, с него все пак се свиква. Драмата на невинно осъдения и екзекутирания провокира нашата емоция, но не и учудването ни: несправедливостта и варварството са от този свят. Това, разбира се, са чудовища, но близки чудовища.

Кръстът е фотогеничен (по повод на дрехата, която Иисус е носил на Голгота, за първи път се използва кинематоскопът), докато Възкресението е буквално невъобразимо.

Тогава, във век на иконофилия като нашия, как да пресъздадем едно събитие, извършило се в затворено място и без свидетели?

Базирайки се – между другото – на така наречения фотографски образ на плащаницата, съхранявана в Торино, се твърди, че става дума за нещо мълниеносно, някакъв необикновен flash (лъч светлина), един вид имплозия, създаваща живот на мястото на нищото. Може би. Никога не съм бил убеден от Торинската плащаница. Идеята да се обвърже Възкресението с физически феномен изобщо не ми се нрави.

Знайно е, че никой не е присъствал на прехода на Иисус от смъртта към живота. Първите свидетели, както казахме, са дошли едва подире – ако могат въобще да се квалифицират като свидетели едни толкова стъписани люде, които са могли само да констатират, без да могат да проверят по никакъв начин един свършен факт.

Защо обаче не са наблюдавали по-зорко гробницата, след като са били повече или по-малко предупредени, че „нещо” трябва там да се случи? Първо, защото е било шабат – но все пак, предвид значимостта на събитието, биха могли да прекрачат закона; правили са го веднъж, насърчени от Иисус, когато са късали житни класове в ден, в който това не е било позволено. Второ, защото над тях е тегнела заплахата да ги сполети същата участ, която е сполетяла учителя им, затова са се бояли. Ала най-сигурно е, че вътре в себе си те не са вярвали никак в тази история за възкръсването; твърде слисани са били от бързината, с която се е стоварило върху тях поражението, разтърсени от „спектакъла”, на който са присъствали: дори някога да се вярвали, че Иисус е Бог, страшната му агония, по време на която се е стопило и натрупаното доверие, би трябвало да ги е извадила от равновесие.

И тъй, положили са в гробницата един безвъзвратно умрял, а не един бъдещ възкръснал.

Би ни се искало да вярваме, че Мария, поне тя, е таяла някаква надежда скришом в сърцето си: защо нейният невероятен младенец, роден от чудо, да не възкръсне от друго чудо? Но не, нищо не ни кара да мислим, че нейната скръб в подножието на Кръста е познала подобно утешение.

Хипотезата, че разпнатият може да възкръсне, със сигурност не е била част от дневния ред.

Като видим колко мъчно е било за апостолите, и най-вече за Павел, да твърдят и пропагандират факта, че Иисус от Назарет се е върнал от мъртвите, разбираме, че възкресението не е интересувало чак толкова първите християни. Поне във всеки случай не чак толкова, колкото вътрешните дрязги, случаите на кръвосмешение и блудство, събирането на дарения и т.н.

И не е сигурно, че нас ни интересува повече – днес се публикуват по-малко книги върху Възкресението в неговия християнски смисъл, отколкото върху други хипотези за оцеляване като реинкарнацията, метампсихозата или призрачното съществуване.

А и смъртта вече не е скандал, нито аномалия. Та е интегрирана, опитомена, одомашнена. И комерсиализирана, разбира се. Скъпа смърт, с какво да пълним нашите книги, филми и песни, ако ти си заблуда, илюзия, карнавал? За разлика от Възкресението (от което се е ползвал само един бенефициент в продължение на две хиляди години, а както пише с хумор и яснота Режис Дебре[1], християнинът може да се сравни с кинозрител, който е платил билета си и все още очаква началото на филма), смъртта е тук, проверима всеки ден, преброима, осезаема. За да бъде, тя не се нуждае нито от човеците, нито от Бог. Нито дори от дявола, с когото все пак е в търговски отношения. Тя съществува безспорно – колкото и да е омразна, като нещо, в което не можем абсолютно да се съмняваме и то дори има умиротворяващ ефект.

И най-сетне, смъртта е проста, едноизмерна, това е жена в черно, винаги същата жена и винаги същото черно, докато във Възкресението има нещо шеметно, нещо от онези вироглави девойки, от които на бала повече ви се завива свят, отколкото от музиката, и чийто цвят за устни се сменя с всеки нов танц.

По времето на Христа не е било никак лесно да се направи разлика между възкресение и реанимация.

Край ложето на дъщерята на Иаир, легнала мъртва, бледна и студена, докато цялата къща на началника на синагогата вика, че е сторено чудо, Иисус омаловажава подвига, който се готви да извърши, с думите: що сте се развикали и разплакали? Детето не е умряло, а спи (Марк. 5:39).

И когато пак Иисус пред градските врати на Наин се смилява над една клета вдовица, която върви след ковчега на едничкия си син, дали Той изтръгва младежа от реална смърт, или пък го пробужда от състояние на кома? Макар че и това, честно казано, съвсем не е нищо.

Но го има Лазар.

Да, той не спи, подобно на младото момиче. И не е изпаднал в летаргия. Лазар е съвсем мъртъв: Господи, казва сестра му, мирише вече; защото е от четири дена. Този път съмнението не е позволено. Подозрението за един Иисус, който възкресява мъртви, които не са съвсем мъртви, този път не издържа: при Лазар имаме досег със смъртта, която нито една човешка магия досега не е овладяла, една свършена смърт, Нейно смърдящо величество Смъртта в парадна униформа с погребални повивки, която Иисус предизвиква.

И смъртта е тази, която губи: Лазаре, извиква Иисус с висок глас – ако гласът е висок, то е, защото Иисус е останал на далечно разстояние от гробницата, което прави несъстоятелно всяко обвинение в манипулация – Лазаре, излез вън!

Умрелият излиза с повити ръце и нозе в погребални повивки.

Става дума за истинско възкресение, посред бял ден, и то в присъствието на тълпа от свидетели.

Ала колкото и разтърсващо да е, чудото с възкресението на Лазар е и знак за външна намеса. Една заповед, която Животът, чието въплъщение е Иисус, дава на Смъртта, чиято находка е Лазар. Без Иисус Лазар е обречен на разтление.

Подобно на Лазар, нито вие, нито аз можем да възкресим самите себе си.

Обаче онова, което се случило скришом в гробницата, която Йосиф Ариматейски предоставя на разпнатия на Голгота, е било съвсем друга заповед. Никой не е чул да се вика на висок глас, никой не се е промъкнал в мрака, за да призове разпнатия към живот.

Никой освен Бог, никой освен Иисус, Бог истинен, роден от Бог истинен.

Това вече не е Смъртта, подчиняваща се на повелите на Живота, а е Смъртта, умираща от нашествието на Живота. Възкресението се ражда и бликва от самата вътрешност на смъртта – то вече не я командва, а просто я отрича.

Но нека продължим напред, носени от светлината.

В случаите с дъщерята на Иаир, със сина на вдовицата от Наин или Лазар „възкръсналият”, щом наново отвори очи, е изцяло в онова състояние, в което е бил приживе. Нито началникът на синагогата, нито плачещата майка, нито сестрите на Лазар имат съмнения в реалността – още по-малко в идентичността – на онзи или онази, които се връщат при тях. И ако има потрес, то той е най-вече при завърналия се – „Какво се случи с мен? Какво правя тук?…”.

В случая на Иисус има един нов и смущаващ елемент: възкръсналият-чрез-себе-си е едновременно абсолютно подобен и абсолютно различен.

Той има човешка форма, тъй като ходи назад-напред из градината, огряна от слънцето, и странства по прашния път за Емаус. Той носи винаги стигматите на своето наказание, тъй като подканва Тома да докосне раните Му – и видимо тези наранявания са били достатъчно конкретни, за да може нашият неверник тутакси да се убеди, че докосва живата плът на Иисус. И дори на брега на Тивериадското езеро яде печена риба. Със същия апетит, с който вие или аз. Нещо повече: в очакване да бъде разпознат от Петър и неколцината други, заети с риболов на езерото, Възкръсналият сам пече хляб върху накладения огън.

И все пак приликата не е достатъчна, за да бъде идентифициран. Неговите ученици, които добре познават Иисус, не Го разпознават нито по лицето, нито по силуета, нито дори по тембъра на гласа (макар да са чували този глас!). За да премахне съмненията им, Иисус трябва да извърши пред тях жестове, характерни само за Него, които са Неговият подпис, както преломяването на хляба.

Затруднението да се провиди Иисус в Иисус идва от това, че Той живее друг живот.

Живот, който се кръстосва с нашия, дори понякога се слива с него, ала понякога се различава. Защото Неговото тяло, което се храни с печени риби и препечен хляб, не среща препятствие при залостени врати и може да преминава през стени.

Казвам си и повтарям всеки ден на себе си нещо, за което оставам глух: това тяло на славата един ден ще бъде мое тяло, докато множествеността на другите тела – с тяхната нечистота, недъгавост, немощ, слепота, глухота, немота, язви, тумори и всякакви болки – и най-първа смъртта сред всички болки – ще бъдат сведени до нищо за една частица от наносекундата чрез изблика на Любовта; чрез нашествието на Светлината, чрез дара на Живота.

Кажете, вие не бихте ли се подписали тутакси, за да се случи това?

Обаче от нас не искат да се подпишем. Няма нищо за плащане. Даже не е необходимо доказателство за нашето добро поведение.

И това е другото стъписващо нещо: възкресението не се заслужава, то не е белег на благосклонност, отредена за някакъв елит – валидно е както за мъдрите деца, така и за нехранимайковците. Наказанието за злодеянията не е в лишаването от възкресение. Това обещание е единно и неделимо. Ако има наказание, то ще се нарича угризение, болезнена печал, че си пренебрегнал любовта.

Вечни съжаления: не само оцелелите ще ги изпитат – мъртвите също.

Всъщност адът може би се състои в това – в болезнения спомен, че сме изплювали прискърбните си малки „не”-та в лицето на Този, Който неизменно ни казва да; ето защо смятам, че Той ще продължи да ни казва това да и след нашата смърт, защото съзирам противоречие в идеята, че процесът над едно човешко същество ще се извърши – и то безвъзвратно – в часа на неговата смърт, тъй като Христос разбива из основи тъкмо необратимия характер на тази смърт.

Тук е моята боязън: в липсата на любов – не на получена любов, о, такава, поне от наша страна, имаме в преизобилие, а на дадена любов.

Човекът не е само бъдещ мъртвец. Съществуването му е не само едно по-дълго или по-кратко странстване, повече или по-малко задъхано или болезнено, към тази кал, с която той е обречен да се слее: защото пръст си и в пръст ще се върнеш (Бит. 3:19). Смъртта е не толкова връщане в пръстта, колкото прекосяване на тази пръст; раздразващ до кръв, но обновителен преход, подобно на онзи пясъчен вятър, чийто повей обгаря дробовете, зачервява до кръв очите и пресъхва гърлото. Една смърт, която, уверявам ви, не буди смях приживе, но трае до време.

Някои учени се изнамерили доста хубава дефиниция за човека: ще се превърнем в звезден прах. Вярата би могла да я разшири, казвайки, че ние сме прах на възкръсналите. Както месестата част на плода скрива, закриля и подхранва зародиша, така и ние сме носителите на скритата искрица на нашето възкресение.

А това променя всичко.

Не само погледът, който отправяме към смъртта, но и погледът ни към живота. Включително и към другите, защото нашата територия по рождение – от разцвета до вкочанясването – е тъкмо това човечество, в което, чрез което и за което ние живеем.

Човекът обитава човека.

И не ни е безразлично да узнаем, че този човек не е само това, което изглежда – къс от царството на плътта, окастрен и гибелен.

Повечето от древните вярвания са прогонвали покойниците – заслужаващи почит или наказание – в друг свят, където да пребивават, в страна, откъдето няма връщане.

Най-голямата грижа е било да се избегне смесването на живи и мъртви. Дори онези, които, подобно на персите или на евреите, са вярвали в някакво възкресение на телата, са били склонни да смятат, че то може да настъпи едва след края на света. И ако някой покойник случайно посещава света на живите, то е само като призрак (и то отблъскващ), в съответното призрачно състояние.

Ето я и смайващата новост на този Иисус, Който три дни след констатираната Му смърт, нищо че светът продължава да си върви, все едно че нищо не е било, кротко сяда заедно с учениците си, за да сподели угощението с печена риба и топъл хляб.

Възкресението на Христос взривява възприетата идея, че мъртвите нямат вече какво да правят с живите. Чрез Него, с Него и в Него двата свята, смятани дотогава за антиномични, вече не са такива. Те се сливат и влизат в хармония, подобно на онези музикални инструменти, които, колкото и да са различни, се съгласуват, за да засвирят заедно. Смъртта е не само поражение, тя става живот.

Перспективата на Възкресението не е достатъчна, за да направи от нас ангели, но все пак тя може да придаде криле на хората, натежали от грехове, каквито сме всички ние тук долу. Криле, които са ни необходими, защото, както казва Леон Блоа[2], поканени сме да се издигнем по-високо от щастието.

Превод от френски: Тони Николов

Дидие Декоан (род. 1945 г.) е френски писател и сценарист. Той е син на режисьора Анри Декоан. Сред по-известните му сценарии за филми са: И като Икар, Граф Монте Кристо, Балзак, Клетниците. Той е генерален секретар на Академията „Гонкур”, чиято награда печели през 1977 г. за романа си Джон от ада. Автор е на множество книги, сред които: Процесът на любовта (1966), Аутопсия на една звезда (1987), Жената от каютата на „Титаник” (1991), както и на есеистичните книги И стана Бог (1975), Библията, разказана за деца (1979), Младенецът от Назарет (1989), Любовен речник на Библията (2009) и др. Предложеният тук текст е от книгата Célébration de l’inespéré, Paris, Albin Michel, 2003, p. 9-32. Публикуван е в брой 103 на сп. „Християнство и култура“.


[1] Режис Дебре (род. 1940) – френски философ и писател – Слава на нашите господари. Б. пр.

[2] Леон Блоа (1846-1917) – френски писател и мислител-мистик. Б. пр.

Дидие Декоан
29.04.2016

Свързани статии