
Разгръщане на ставите. Свободата от спеклата се глина по глезените. Морето е останало в очите, а бавното слънце, което загива с облаците, вече става лилаво.
Светлината под затворените клепачи се събира с онова виолетово трептене на слънцето по заник.
Стъпалата са в покой. Сякаш са спрели. Ходенето не ги е изморило. Те са летели.
Тялото е полегнало в дрямка. Ръцете са бледи, синеят вените. Ключиците са изящно обримчили шията. Лицето е кротко, в усмивка. Клепачите нежно покриват вселени. Устата се моли.
Няма сълзи. Тя е там, където трябва да бъде. Молитви и цветя я изпращат по пътя. Благоухание. Светлина, слизаща от клоните, или от по-високо. Тишина, тиха като песен, се лее над всичко. Светлина.
Пътят е извървян. Но умора няма. Беше преминала и беше оставила сърца пълни с любов.
Години през морето, нейния брат, сякаш бяха миг. Вълните никога не преобърнаха лодката. Никога не остана гладна и жадна.
Неравностите се отдръпваха, камъните не причиняваха рани. Пясъкът галеше уморените й ходила. Животни идваха да говорят с нея.
А тя говореше с всички. Дори и плахите, дори нещастните, дори онези със злоба в сърцата си. Идваха при нея. За да се променят.
Да приемат любовта.
Водене.
Понякога тя се усещаше изгубена. Молитвите сами идваха в устата й. Гълъбите винаги слизаха.
Годините минаваха. Неусетни. Сякаш не вчера, а сега го вижда там. Сам и разпнат. Но тя знаеше, че така трябва да бъде. Не вярваше, когато синът й й го каза. Не вярваше, че болката така ще разкъса същността й. Не вярваше, че ще бъдат оставени. Не вярваше,… то така трябва да бъде. Трябва да се раздели с него. Той, който дойде от висините, се прибира там. А беше с тях.
Унесът премина кратко. Защото вече знаеше, че каквото той й каза, ще се сбъдне. Вече не е плаха, няма страх. Вече знае защо е била тя Избраната.
За да върви. Сред тях, които имат нужда от утеха.
После, като дойде светлината и го видя, тя знаеше, че вече друго не съществува. Само любов.
Тя е при Отца и Сина си.

