Откъс от книгата „Сатирата: Алма Матер 1965-68“, Издателство „Авангард Принт“, Ателие АБ, 2015

Хроника на едно четене с „реакционно съдържание“

20 декември 1965. Софийски университет, 65 аудитория.

Обявено по афиш „Голямо епиграмно четене в чест на януарската и всички предстоящи сесии“. Организатор от името на Културния клуб – моя милост.

*     *     *

Възбуждението е неописуемо. Всяка сатира, дори и не тъй сполучлива, се посреща с възгласи – понякога по-остроумни от творбите на гостите. Всеобщо одобрение, съпроводено с биене по банките и тропане с крака през цялото време.

Помислям си: това възбуждение да би тръгнало от аудиторията, да би слязло по стълбите, да би се пренесло в града – в столицата, в държавата…

Не би! Но все пак го има. Макар между стените на 65 аудитория.

*     *     *

Желю Желев. Въпреки всичко.
Моята политическа биография, 2005

„…Още по-опасен за режима беше заразителният пример на Радой, последван от млади сатирици, които отчасти подражателно, отчасти самобитно и оригинално напираха към публична изява.

Към средата на 60-те години този неудържим стремеж започна да става толкова силен, че се изля във впечатляващи демонстрации. Ще опиша една от тях.

Спомням си литературното четене на сатириците в 65 аудитория на Университета през зимата на 1965 г.

Аудиторията беше препълнена от студенти и преподаватели. Правостоящите може би бяха повече от щастливците, които бяха успели да седнат. Литературното четене беше организирано по инициатива на студенти от филологиите. Естествено, бяха поканени и наши изявени сатирици като Р. Ралин, Марко Ганчев, Димитър Стойчев, Донка Райнова, Иван Коларов, Александър Миланов и др. Сред тях, естествено, Радой беше главният фактор. Той вече отдавна беше станал легенда. Всяка епиграма взривяваше аудиторията. На моменти имах чувството, че стените ѝ ще се разцепят.

Не помня авторите на всички епиграми, пък и по-голяма част от тях бяха съвсем млади и неизвестни още…

Разбира се, както и можеше да се очаква, това литературно четене завърши с погром от страна на режима. Организаторите бяха наказани с различни административни наказания. Главният инициатор, студентът Йордан Палежев от Русе, беше изключен от университета и комсомола.

Разказваха тогава, че Живков е бил бесен, когато му прочели епиграмите. Тогава той произнася „знаменитата“ си фраза за интелигенцията: „Ние ги пуснахме на миндера, те се качиха на миндера!“

Разказвам този епизод не само за да покажа мащабната дейност на Р. Ралин като дисидент, но и да опровергая невярното и обидно за нашата интелигенция твърдение, че в България не е имало никакво дисидентско движение или прояви на интелектуална съпротива срещу режима.“

СОФИЙСКИ УНИВЕРСИТЕТ „КЛИМЕНТ ОХРИДСКИ“

ПРЕДСТАВИЛ:                                                    Препис

НАЧ. УЧЕБЕН ОТДЕЛ

/п/ Т. Ламбев

З А П О В Е Д

 № 89

Съгласно писмо вх. № 265 от 13.I.1966 година на др. секретар на Университетския комитет на БКП, чл. 29 от Закона за Висшето образование и чл. 52, буква „г“ от Правилника за приложение на Закона за висшето образование ИЗКЛЮЧВАМ студента ЙОРДАН ЙОРДАНОВ ПАЛЕЖЕВ – българска филология, IV курс ф№ 2970, затова, че на 20.XII.1965 г. от името на Културния клуб е организирал публично четене на епиграми с реакционно съдържание, с която дейност е нанесъл сериозно петно на Университета и е станал проводник на вредни за възпитанието на студентите идеи.

София,

13.I.1966                                         РЕКТОР:

ТЛ/ЗА/5                                    /п/  акад. Д. Косев

*     *     *

Със заместник партийния секретар на Университета си разменяме следните реплики.

Той: Бандити!

Аз: И Христо Радевски ли?

Той: Всички сте бандити…

Колко много значат фамилиите. Моят опонент се казва Гьонов.

Той пръв квалифицира четенето като идеологическата диверсия на чуждите централи. По негова версия тя има и финансово изражение: 13-те лева, дължими за афишите, които аз съм платил при отпечатването им.

*     *     *

На излизане от стаята на вузовския партиен комитет в коридора ме причаква непознат човек. Казва ми, че е от Комитета за Държавна сигурност и трябва да ме отведе в сградата на „Гурко“ и „6 септември“. Понеже е на обяд, отбивам се да си взема нещо за ядене от сладкарницата.

*     *     *

Докато ям кифла с мармалад и пия оранжада (тогава ново питие), агентът чака отвън.
Вървим по „Маршал Толбухин“ към „Генерал Гурко“.
– Знаете ли какво значи либерал?
– !
– Либя рало-то – отвръщам си сам (с думите на професор Веселинов). – А оранжада?
– !
– Жажда за оран (вече моя вариация).
Агентът ме гледа зачудено.
Отиваме на разпит.

*     *     *

Каменен зид и зад него железни врати – първа, втора, трета… (да не би да преувеличавам!). И чакане пред всяка. Пред последната, доколкото помня – почти час.

Обитателят на кабинета (по-късно разбирам – генерал Борис Манов, тогава с по-нисък чин) ме посреща с разтворен афиш и стенограма от сатиричното четене на бюрото си. А от репликите му разбирам – потрудили сме се не само ние, организаторите, но и провокаторите.

*     *     *

С тоя едър череп и тая буйна коса, отметната назад като лъвска грива – каква горда осанка носи моят ректор. А какви верноподанически думи изрича:

– Ония отсреща (вузовският партиен комитет), те направиха всичко. Знам, обществеността ще каже – академик Косев изключил студент заради сатира. И мене са ме водили в полицията, но никой не ме е изключвал. Аз изключвам…

(Много години след това щях да науча, че Димитър Косев е имал брат, политемигрант в Съветския съюз, убит там през 1935 г.)

*     *     *

Между институциите, от които следва да потърсим помощ, е и Съюзът на писателите.
– В сатиричното четене участват десет български писатели и още толкова студенти – бъдещи писатели. Може ли такова литературно четене да е реакционно?
Радой продължава:
– Нека Съюзът да отговори дали българските писатели са реакционери.
Предлага се въпросът да бъде отнесен направо към председателя Димитър Димов.
Радой разсъждава:
– Тежко му е на него с това председателство. Но нали и той е бил преследван.
Грях е самата мисъл да товарим Димитър Димов.
Но не стигаме до изпълнението ѝ.
Било е седмица преди внезапната смърт на писателя.

*     *     *

Добрият бай Теньо, и той поискал да ми помогне.
– Не може, в никакъв случай! Бил е легионер…
– Какво говориш, Митко? Той е съвсем младо момче.
– Бил е! – отсякъл Митко Григоров, вторият човек в държавата.
Двамата с Теньо Казака са лежали заедно във Варненския затвор.

*     *     *

Безследно…

Чел съм за безследно изчезналите през 1925 година, чувал съм за избитите без съд и присъда след 9 септември 1944 година. Сега сме 1966-а. Все пак съгласявам се да наминавам – ако не всеки ден, два-три пъти седмично – край Радой, Иван Коларов, Сашо Миланов, Давид Овадия.

*     *     *

Синявски-Даниел.

От няколко месеца между писателите усилено се говори за процеса Синявски-Даниел в Съветския съюз. Срещу мен се води следствие. Аз ли ще съм българският пример?

*     *     *

Заседание на бюрото на ЦК на ДКМС. Предварителен разговор при секретарката на ЦК Ани Спанчева. Груби нападки по повод моята „подмолна дейност“ като организатор на четенето; правя й забележка, че подобни изрази не подхождат на една дама. Тогава в ход влиза темата за идеологическата диверсия.

Пред бюрото Спанчева продължава тирадата си, определяйки случая със сатиричното четене в Университета като резултат на тъкмо такава диверсия.

Заседанието води Георги Атанасов – по-сетнешният министър-председател на България.

СЛЕДОВАТЕЛ                    Преписка

при                         –––––-   № ……… 196… г.

НАРОДНАТА МИЛИЦИЯ        Пред. произв.

………………. 196….. г.                      ПРИЗОВКА

гр. ……………………………

…………………… Йордан Палежов ……………………………………..

ул. ……………………. Шмид …………………………………………. № 20

гр. /с/ ………………………………… окръг …………………………….

се призовава да се яви на ……… 11-V-………………….1966 г.

в 9.30 часа ….. преди ……. пладне в ….. IV  то р-но …………

на ул. ………… Крум Попов ………….. № … 57 … етаж ……….

стая № …………. гр. /с./…. Корнажев ……………………………..

в качеството на ……………………………………………………………..

по сл. дело /преписка/ № …………….. 196 …. г. …….. часа.

Явяването Ви е задължително.

Подпис …………. /не се чете/

Първия екземпляр от тази призовка под № ……………….. получих

днес на ………………………… 196 … г. ……. часа.

Връчител:                                                      Получател:

………………………….                                   …………………………..

За неграмотност и по личната му молба го подписвам

Свидетели:

…………………………………………

………………………………………….

Следствието се води по член от Наказателния кодекс за престъпление против Народната република.

Междувременно участници в сатиричното четене изискват срещи: Христо Радевски – със завеждащия отдел „Образование“ на ЦК, Радой Ралин – с министъра на народната просвета Ганчо Ганев, Давид Овадия и Радой Ралин – с партийния и заместник-партийния секретар на Университета; отделно Теньо Казака, съкилийник на Митко Григоров от затвора във Варна, се среща с него в ЦК.

На събрание в Съюза на писателите Павел Матев, председател на Комитета за култура, е натоварен с изясняване на случаите с двете сатирични четения – в зала „България“ и Университета.

*     *     *

1966. Първо изселване от София.

В районното управление на МВР разговорът е повече от формален: „Наредено ни е и ако доброволно не се върнеш в Русе, ще те закараме по етапен ред!“

Срокът дори е дълъг – пет дни. Мога, като Захария Стоянов покрай железницата от Варна до Русчук, да стигна и пеша.

*     *     *

Както научавам по-късно през деня, в сутрешния „Преглед на печата“ по радио София са прочели мое стихотворение. То носи заглавие „Размисъл в една пещера със сталактити“ и е отпечатано във вестник „Стършел“.

Броят е празничен. Навършват се 49 години от Октомврийската революция. По този случай, както му е редът, на уводно място е поместена статия с позоваване на Джон Рид. Другата външна стр. 4 пък е под общо заглавие „На какво се смеят братушките“. Поместени са карикатури, няколко от тях – естествено – срещу небратушките, американците.

На стр. 2, най-отгоре, са моите сталактити. От моите пещери…

Мотивът е лирично-геоложки: за дъждовните капки, които вместо да чистят лятната ръжда на покривите, се запътват надолу – да разгадават тайните на земните пластове.

И като резултат – вкаменяване…

През месец юни преди да тръгна – принудително – за Русе, се отбивам при Марко Ганчев в редакцията на „Стършел“. И ето сега той ми изпраща поздрав от София. Както и събратята по ефир от Радиото.

ПРОТИВ БУРЖОАЗНАТА ИДЕОЛОГИЯ
И ИДЕОЛОГИЧЕСКАТА ДИВЕРСИЯ

Сборник
кн. 5-6, 1967

Библиотека в помощ на партийните организации
по въпросите на идейно-политическата работа

Въвеждаща статия „Да познаваме противника“. Като изтъкнати врагове на комунизма се посочват: покойният вече президент на САЩ Джон Кенеди – „идеолог на нова, гъвкава политическа стратегия“ и американският „специалист по подривна дейност“ Лансвел, препоръчващ „проникване в източните държави и разлагане на техните общества”. Още: западногерманският „специалист по психологически операции“ Алард фон Шап и директорът на Худзоновия институт Алберт Кан. Осветляват се похватите, с които си служат радиостанциите „Свободна Европа“ и „Гласът на Америка“.

Конкретни случаи на „идеологическа диверсия“ в България. На стр. 24: „Противникът полага огромни усилия да въздействува върху нашата творческа интелигенция.“ Въпрос: „Защо той прави така? От какво изхожда?“. И отговор: „Творческата интелигенция, поради характера на дейността си, има възможност да влияе идейно на големи слоеве от населението ни.“

Нов въпрос и отговор, вече обединени: „Каква е линията на империалистическите пропагандисти по отношение на нашата творческа интелигенция? Преди всичко да се убеждава, че всяко партийно ръководство на творческата интелигенция, на дейността на творческите съюзи е антидемократично и спъва тяхната мисъл и фантазия, спъва тяхното художествено творчество.“

Пример, сатиричното четене в Софийския университет:

„Четенето беше организирано от един младеж от Русенско, студент от IV курс българска филология. Той произхожда от кулашко семейство с национализирани имоти, вършачка и пр. А сестрата и зет му са изпращани в затвора за контрареволюционна дейност. Организирането на четенето е станало без знанието и през главата на партийния и комсомолски комитет в университета. Този и други подобни случаи показват, че партийното ръководство и бдителността са необходими, че не бива да се подценяват опитите на вражеските елементи да пакостят в този сектор.“

(Младежът е Йордан Палежев, автори на статията – Борис Манов и Кольо Дундов. Манов, малко след това – родоначалник на Шесто управление, бъдещ генерал от Държавна сигурност, водил разпита на организатора на четенето в кабинета си на ул. „Гурко“.

Фактите. Бащата, третиран като кулак – кръгъл сирак от 8-годишна възраст, пословично трудолюбив, притежавал ниви, но не в такъв размер; нямал вършачка (и мелница, версия в друга брошура, за Световния младежки фестивал през 1968 г.). Майката – много любознателна, уредила на горния етаж на къщата домашен музей; в него водят децата за часовете по родинознание. Зетят, земсист – осъден по политически процес през 1951 година, лежал в Белене, Плевен, Стара Загора. Сестрата – неосъждана. Братът – също.

Горното се е установило още преди 1 година при проверка, извършена в Русе по искане на Павел Матев, резултатите от която стават известни в Университета и в Съюза на писателите.

Що се отнася до четенето, също се знае, че то е разгласено с голям брой афиши, разлепени включително пред кабинета на ректора и стаята на партийния комитет.)

*     *     *

Цар Морков V.

Известно време изкарвам хляба си с литературни композиции (за списание „Естрада“, за Културния отдел на Профсъюзите). И макар да съм молепсан сатирик, обикновено халтурата ми е от тая област. Но Цензорът не спи…

Една от сценките е по разказа „Джуджето Тинтирин“ на Светослав Минков. Ситуациите са прозрачно съвременни, аз обаче си имам алиби. Братът на писателя е убит през 1925 г., а той май единствен между поетите и писателите е застанал пред съда да каже добра дума за Никола Вапцаров.

Уви! Явява се герой с подозрителното име Цар Морков V и един от съгледвачите (Андрей Коралов, музикант по специалност) набързо изчислява, че Тодор Живков е петият министър-председател след девети септември.

И започват разправиите.

*     *     *

От Латинка надолу.
Спущаме се с Борис Димовски пеша покрай Цариградско шосе.
У Радой остават няколко приятели, които, искрени в своите съчувствия, един през друг се надпреварват да разказват как хората приемат вестта за изгорените „Люти чушки“.
Преситил се от небивалици, в т.ч. за своята съдба като илюстратор и на Радой като автор, Димовски върви мълчалив.
Когато пред нас в ниското се открива знаменитият комин, додавам:
– Настина полиграфически и наистина комбинат. Крематориум за книги…
Димовски сякаш няма сили за остроумия.

*     *     *

Чешките плочи на Радой.
Няма илюзии, няма, няма…
Как радостно подвикваха младите чехи и словаци:
„Дубчек – Свобода!“
И колко настоятелно ни приканваха те, дефилирайки по пистата на стадион „Васил Левски“:
„Тръгнете с нас!“
А ние изпратихме войничета.
Срещу тях!
От 21 август илюзиите са се стопили безвъзвратно.
От 16 януари ще настъпи самоожесточението – заради илюзиите.
Тежко на левичарите!

Давид Овадия, непримиримият, със заекващ глас разказва едва ли не на всеки срещнат онова, което у нас не се пише, а той е прочел във френските вестници.

Александър Геров, болезнено чувствителният поетичен гений, приемащ тревогите на нас, простосмъртните, като мирова скръб, един ден, докато мълчаливо изслушва вестите от Прага и Братислава, заплаква.

Дучо Мундров, най-достойният в киногилдията, с негова помощ година по-рано сме се добрали до прожекция на „Строго охранявани влакове“ в Чешкия културен център, става все по-затворен в себе си.

Радой Ралин е тъжен.

Видял се е с Атанас Далчев, разговаряли са дълго, бай Атанас също е много наскърбен.

Събираме се в дома на Радой, след като го уволняват, заради неговите „Люти чушки“. Там, в малката стая, отредена за кабинет, той все по-често се запътва към стария грамофон до прозореца и пуска чешки плочи.

Преди двадесетина години, посещавайки Прага, той се е изповядал младежки-влюбчиво:

Искам на красиви чувства
да се случа тук свидетел.
Що са старите изкуства
без сегашна добродетел.

От миналата пролет и аз съм съпричастен към „пражката тема“. А буквално нощес съм написал „Монолог – Ян Палах“:

На площада тук, посред Европа,
пожелах да се превърна в огън,
за да ви помоля:
– Хора, бдете,
не достига светлината
и ще намалее още!

Прочитам стихотворението и без нужда пояснявам за аналогията с думите на Юлиус Фучик.

Йордан Йорданов Палежев е поет и литературен историк. Роден на 19 юни 1940 г. в с. Красен, Русенско. Завършил гимназия „Баба Тонка“ в Русе и Софийския университет „Св. Климент Охридски“, специалност български език и литература. Изключен от Университета през януари 1966 г. „за организиране на сатирично четене с реакционно съдържание“. Първата му стихосбирка, „Слънчев процеп“ – задържана 15 години в издателство „Народна младеж“ – излиза през 1987 г. Автор на книгите: „Мълком“ (1992), „Скални приписки“ (1998), „Кой знае…“ (2004), „Йордан Палежев, представен от Здравко Недков, Божидар Кунчев. Стихотворения“ (2011), „Американски етюди = American Sketches“ (2013), „Ивица бяла светлина“ (1976), „Тихата инквизиция. Софийски етюди“ (2009), „Захари Стоянов. Апостоли-интенданти“ (1981), „Захари Стоянов. Съединението“ (1995), „Захари Стоянов. Поборници-държавници“ (2005), „Любен Каравелов. Америка – оная обетована земя. Публицистика“ (2012), „Сатирата: Алма Матер 1965-68“ (2015).