Често го срещам да разхожда кучето си по последните останали незастроени полета наоколо. Той изведнъж изниква в мъглата. Не е разговорлив. Писателю, как си, само казва. И отминава, преди да е дочакал отговора ми.
Той е известен човек. Остаря красиво. Още е жилав и изправен. Още отвреме-навреме го канят в телевизионните студиа да разяснява все по-оплетеното, все по-безнадеждното международно положение. Но младите вече не го знаят, поне не така, както го разпознавахме ние, хората от моето поколение.
Писателю, как си, казва той и отминава в мъглата, която е обвила последните останали незастроени полета наоколо, пълни с тежкия грак на гарваните и разперените като молещи се ръце голи клони на дърветата.
Бях по-близък с по-малкия му брат. Брат му беше най-обикновен човек, имаше хубаво семейство, сближихме се с тях, докато разхождахме децата си с количките, често се срещахме из незастроените тогава изобщо поля, гостувахме си, жената на по-малкия брат беше родена в деня след моята рождена дата и една година отпразнувахме заедно рождените си дни, беше незабравим купон, тъкмо беше излязъл онзи филм на Кустурица с онази незабравима песен за рибата, която мълчи, защото знае всичко, пускахме я на касетофона, само нея пускахме, защото много ни харесваше. Колко млади сме били тогава – когато двата милиона българчета още си бяха в България…
Сетне по-малкият брат ненадейно почина. Помня погребението. Нямаше свещеник, нямаше опело. Големият брат донесе един касетофон и след като гробарите си свършиха работата, след като пръстта изтрополи върху капака на ковчега, големият брат клекна до пресния гроб и започна да пуска любимите песни на мъртвия си по-малък брат една след друга. Накрая прозвуча и песента за рибата, която мълчи, защото знае всичко.
Бях по-близък с него, с малкия брат. Той беше най-обикновен, много сърдечен и сладкодумен човек, когато го срещнех на улицата, винаги се спирахме да си поприказваме, той беше малко смешен, защото все износваше марковите дрехи на брат си, а братът беше висок мъж и полите на марковия шлифер почти метяха асфалта на улицата.
Сега застроиха всички полета наоколо. С блокове, в които не живее никой. Понякога го срещам, този известен човек, да разхожда кучето си из последните останали незастроени пространства, из последните оцелели парчета поле, в които клоните на дърветата приличат на вдигнати към небето за молитва ръце. Той изниква изведнъж в мъглата, писателю, как си, вика и отминава… Понякога го настигам и тръгвам редом с него, като се мъча да не изостана, защото той върви бързо, какво става с този свят, питам го, докато се мъча да не изостана, знам, че той е превъзходно запознат с геополитическите процеси, а аз искам да получа изчерпателен отговор от първа ръка, аз искам, аз държа да получа най-изчерпателния отговор.
Той мълчи и аз изоставам. Мълчи като рибата, която мълчи, защото знае всичко. Само веднъж процеди – остава ни само да се молим. И после се стопи в мъглата.
