Христос установява Господнята вечеря, тайнството на събранието в деня на иудейското пасхално тържество. Това означава, че заповедта Му „това правете за Мой спомен“ (Лук. 22:19) би трябвало да се прочете като заповед за правенето на едно ново пасхално тържество, за една нова – вече Христова Пасха. Но принципната пасхалност на новозаветното събрание (на новозаветната ἐκκλησία, на църквата) ни позволява, ако не ни и задължава, да посочим и цяла редица съответствия на новозаветната ἐκκλησία със старозаветната, именно предвид пасхалната „парадигма“, върху която е положена първата; съответствия, които ще ни дадат да хвърлим нужната светлина – вече – върху фундаменталната структура на църквата Христова.

На първо място, трябва да припомним тук, че пасхалното тържество – това най-важно празнично „събрание“ (ἐκκλησία) на „народа-ἐκκλησία“ – е заръчано в узаконението на Изход за „цялото събрание на израилското общество“ (вж. Из. 12:3,6). А това би трябвало да означава, че и новото „събрание“, за Христов спомен, доколкото е пасхално, също се заръчва за „цялото“ – вече – новозаветно общество на новия, Христов „Израил“.

Пасхалното тържество обаче – заръчано на „цялото израилско общество“ – в узаконението от Изход е заръчано да се прави, като всеки от това общество си „вземе по едно агне според челядите, по агне на челяд“ (Изх. 12:33). Не трябва ли следователно, да заключим, че и това новопасхално тържество, което вече следва да се прави за Христов спомен, цялото събрание на Христовите, на „новия Израил“ също трябва да продължи да се прави в определен смисъл „според челядите“? Във всеки случай ние виждаме, че тъкмо в една „челяд“ – тази на „дванадесетте“ – Христос го е установил и за тази „челяд“ го е заповядал.

За да изясним по-грижливо това (което, повтарям, вече хвърля светлина върху фундаменталната структура на църквата и нейния вътрешен йерархичен строеж), нека се върнем още веднъж към евангелския текст за Тайната вечеря.

На първо място, пак казвам, няма съмнение, че онази вечер в Сионската горница събранието на дванадесетте заедно с Христос е било събрано, за да отслужи службата на иудейската (старозаветната) пасхална вечеря. А това вече означава, че то – именно цялото, като своеобразна „челяд“ (дванадесетте с Христос) – е било събрано, за да отслужи пасхалната служба. И това е несъмнено, защото нали в Изход именно на „събранието“ (на всяка негова „челяд“) Бог е възложил тази празнична „служба“. От което най-накрай следва, че на трапезата на Тайната вечеря Христос е заел мястото и е изпълнил функцията на главата, на „отеца“ на Своята „челяд“. Изпълнил я е, но е служило „службата“ все пак, цялото събрание на „дванадесетте“ плюс Христос, бидейки организирано, съгласно узаконението като „челяд“, като възглавявано от „отеца си“ събрание.[1] На Тайната вечеря, следователно, доколкото тя е представлявала празнуване на последната за Неговата „челяд“ старозаветна Пасха, Христос – и това трябва да се подчертае – не е служил „службата“ на празничната трапеца. И не я е служил защото, повтарям, тази служба въобще е да се прави обща вечеря, да се прави „събрание“ и в такъв смисъл именно събраността на „събранието“ е и службата на Пасха: събранието, „челядта“ я служи.

На Тайната вечеря обаче, Христос, както е добре известно, не просто е възглавил „службата“ на „събранието“ на челядта Си, според узаконението от Книга Изход. На нея Той е преобразувал самата тази пасхална вечеря, самото това Божие установление, като е дал вместо пасхалното агне Сам Себе си като истинския пасхален Агнец и – вече като Господ – е наредил на този пасхален Агнец учениците Му да се събират от тази вечер нататък. Именно в тази си функция Христос е бил отделен от „събранието“ и само Той единствен е установил една съвсем нова „вечеря“, а с това и едно ново – нейно – „събрание“: събранието, ἐκκλησία-та, църквата на Новия завет.

Но с това последното Христос разпоредил на Тайната вечеря, за дните обаче, които ще последват Неговата Жертва, и една нова „служба“ – службата на събранието на новата Пасха в Неговите Тяло и Кръв, която ще започне да се „прави“ от деня Петдесетница насетне. Въпросната нова служба Той, както може да се види, установява пак като „събрание“ на пасхална трапеза, защото изрично казва при установяването „това правете за Мой спомен“. Вие, сиреч, всички – събирайте се, яжте Моето Тяло и пийте от Чашата, която е Моята Кръв. Пак „събрание“, както виждаме, е Неговата заповед и значи пак събрание, събиране в събрание ще бъде от-служването на „службата“ на тази нова заповед.

Но повтарям още веднъж, доколкото новото установление на Христос представлява преобразуване на пасхалното събрание, на събранието наредено в Кн. Изход като „вечно узаконение“ – и то следователно, трябва да продължи да се прави от „цялото общество“ на – вече – новия есхатологичен Израил и трябва да продължи да се прави от всяка негова „челяд“ (първа, родо-начална за целия род на новия Израил, е тази на дванадесетте, в която заповедта на Христос е прозвучала). И тук значи, една „челяд“ трябва да се събира заедно на Господнята вечеря, за да извършва цялата заедно „службата“ на това събиране, но тя, цялата, да я извършва именно структурирана като „челяд“, т.е. като събрано, събиращо се около отеца, възглавителя си събрание. Поради вкоренеността си в Пасхата, казано с две думи, и новозаветното „събрание“ (ἐκκλησία), няма как да няма предстоятел. То, според старозаветната пасхална „парадигма“, е наредено да се събира в естествени (Бого-установени) за хората форми – по „челяди“, по еклезиални „домове“, по поместни събрания.

Нека го кажем ясно: доколкото на Тайната вечеря, която е била събрана като старозаветна пасхална вечеря, Господ Христос е установил едно ново събрание (ἐκκλησία) – събрание на една вече нова Пасха с Неговите Тяло и Кръв, Той е учредил за него, неговата „челяд“ (респ. и за всяка негова „челяд“) и неговото „старейшинство“ – чина на „принасящия благодарението“ на събранието. И първи този чин в първата „челяд“ („дом“) на новата ἐκκλησία действително е заел св. ап. Петър („паси Моите овци“ – казва му Христос в утринта на Тивериадското езеро след Своето Възкресение, вж. Иоан. 23:16). Той първи е заел в новопасхалното събрание мястото, което Христос е заемал на последното старозаветно пасхално събрание, но въобще не е заел (нито е можел да заеме) мястото на Христос в новозаветната ἐκκλησία, което оттогава и за всякога е на Трапезата Му.

Да, св. ап. Петър е бил първият предстоятел на църквата Христова, на нейното първо „домашно“ събрание (в Иерусалим) и като такъв е бил наследен на всяко място, където такова „домашно“ събрание е възникнало, от фигурата на епископа – предстоятеля на съответната църковна „челяд“, който в такъв смисъл действително би могъл да се нарече „Петър на своята катедра“, на своето поместно събрание. Христос обаче никога не е бил (и не е) предстоятел на църквата – на новопасхалното „събрание“, на новозаветната ἐκκλησία. Той е предстоятелствал дванадесетте именно преди да ги направи църква на Новия завет – църква на Себе си, на Своята вечеря. Оттогава насетне Той е Тайно-извършителят на тази Вечеря (която дава и на която е даден), Тайно-извършителят на „Тайнството на събранието“.

Щом това е така обаче, ние ще трябва да кажем тук по най-решителен начин, че като заема мястото на „домовладиката“ на новопасхалната трапеза, на „принасящия благодарението“ й, както св. ап. Петър, така и всеки, който заема неговото място (сиреч епископът), не става с това свещено-служителят на тази трапеза, както е склонно да утвърждава школското богословие. Свещено-служител на заповяданото: събирайте се, благодарете, вкусвайте благо-дареното ви, според библейските основания на църквата винаги е и си остава цялото събрание на църквата. „Това правете“ – припомням за сетен път „за Мой спомен“, е казал Христос на всички събрани нея нощ на установяването и всички събиращи се оттогава и навсякъде – събиращи се т.е. „в църкав“, като църква свещено-служат тази заповед. Тази служба е въобще общото дело („литургия“) на християните и значи „събранието“ – това трябва да се каже ясно – е свещенослужителят на Христовата вечеря. Впрочем и затова то се нарича „народ свет, царствено свещенство“.

Това „царствено свещенство“ обаче действително служи службата си според пасхалната „парадигма“, установена от Бога, чрез устата на своя „домовладика“, на епископа, заел мястото на Христос на Тайната вечеря. Църквата сиреч, „събранието“ на Новия завет, е именно такова „събрание“ – църква, само ако и доколкото е събрание на своя епископ, ако е „дом“, „челяд“ на домовладиката си, ако свещено-служи при него и оглавено от него. Както и обратното: епископът е такъв – сиреч „епископ“, само ако и доколкото е „домовладика“ на своя евхаристиен „дом“, ако е „принасящият благодарението“ на своя „народ свет“, на своето „царствено свещенство“.

Всичко това действително създава (би трябвало да създава) между епископа и събранието му аналогични на семейните отношения. Защото както отецът в един семеен дом бива познаван из-от любовта на чедата си като начал-ника на чедата си, като онзи сиреч, който е дал „началото“ на битието им на чеда, на една „челяд“, така и чедата биват познавани в дома из-от любовта на отеца си като неговото собствено битие, като онези, в които е животът му, в които е неговата служба и неговото достояние. Ето защо той има над тях властта на авторитета, която му е дадена от тяхната синовна любов (а не от някакви църковно-правни разпоредби), а те пък над него – властта на ангажимента, която им е дадена от неговата отеческа любов. Властта на единия над многото в църквата е от многото – свободно отдадена му власт; властта на многото пък над единия е от единия – свободно самовъзложена върху плещите му, защото е власт на любовта.

Да, това действително е Бого-установено в църквата, макар и съвсем не в юридичния смисъл, който му отдава школското (и по същество инфилтрирало клерикализма) богословие. Бого-установено е, повтарям, защото Господ Иисус Христос е благоразсъдил да установи събранието (ἐκκλησία, църквата) на новия Израил – народът, освободен от Неговата съвършена Жертва – именно като общност на пасхално сътрапезничество, а последното е още в старозаветната си „парадигма“ домашно събрание: събрание на „челяд“ на домовладиката си и на домовладика с „челядта“ му.

Още по темата:

Що е църква? (2)

Що е църква? (1)