Три въпроса към членовете на журито, което тази година определи носителя на Националната награда за поезия Иван Николов
Националната награда за поезия Иван Николов 2025 получи Владислав Христов за стихосбирката си „Пойни птици“. Отличието беше връчено на 21 март т.г. в пловдивската галерия „Димитър Георгиев“. Журито беше в състав Мирела Иванова, Кристин Димитрова и Георги Гочев. То присъди и специална награда на дебютната поетическа книга на Станимир Семерджиев „Всички същества на рамото ми“.
В тазгодишния конкурс, който се провежда за 28-ма поредна година, участваха 67 книги от общо 37 български издателства. Сред тях журито първоначално номинира шест поетически книги: Александър Байтошев, „Анима“, изд. „Жанет 45“, Валери Валериев, „Мястото е свободно“, изд. „ВС Пъблишинг“, Владислав Христов, „Пойни птици“, изд. „Ерго“, Йорданка Белева, „Централна емисия“, изд. „Жанет 45“, Станимир Семерджиев, „Всички същества на рамото ми“, изд. „Скрибенс“, Яна Букова, „Черно хайку“, изд. „Жанет 45“.
Мирела Иванова
Какви бяха водещите мотиви при избора ви?
Следя с интерес новоизлизащите стихосбирки и поетични книги през годината, радостно се вълнувам, когато се появи въздействаща, силна, цялостна книга, дори си позволявам да я „приветствам“ с рецензия. Съвсем естествено ми изглежда това да е и водещият ми мотив при избора: книгата да е различна, със свой разпознаваем свят, език и поетичен почерк, да звучи автентично, да излъчва енергия и смисъл, да говори съдбовно, да съдържа оригинални и значими послания… Изискванията ми може и да звучат абстрактно, вероятно защото са на ръба между опит и интуиция, но пък сработват безотказно – особено в бъбривия, дърдорещ, словоблудстващ направо словесен изблик напоследък.
Сериозните разговори и ползотворните обсъждания с моите интелигентни и добронамерени колеги, премислянето на пристрастията ми/ни и мотивираният отказ от една или друга добри книги, за да спестим поредните обидни за литературата ни скандали, доведоха до този списък от номинирани книги.
Каква е оценката ви за нивото на тазгодишния Национален конкурс за поезия „Иван Николов“?
Да започна с това, че конкурсът „Иван Николов“ заема значимо и авторитетно място в опита ни да прочетем, обгледаме и осмислим съвременната българска поезия. Неслучайно към изданията на конкурса има огромен интерес. Разбира се, нивото зависи и от книгите, излезли през годината.
Фактът, че от шейсет и пет участващи книги налице са поне десет, които си заслужават и ни предизвикват да ги четем и препрочитаме, окуражава, но и напомня, че в поезията количествените натрупвания не водят до качествени. С просто око е видимо някакво нездраво и едновременно с това лековато „свръхпроизводство“, затова и много от книгите са неразличими една от друга, един всеобщ безтрепетен поток от добри или претенциозни хрумвания, записани пътьом. Друга беда съзирам във псевдофилософстването, в логорейния излив на клишета, които ни засипват с овехтелия си език…
Един голям български поет, с когото някога бяхме близки приятели, обичаше да повтаря със самоунизителен скептицизъм, че всички работим за няколко имена, но е неясно кои са… Не се съгласявах, не съм съгласна и днес. Убедена съм, че всеки работи за собственото си име и присъствие, и от сърце желая успех на тези, които го правят с посветеност и дарба!
Как бихте определили състоянието на съвременната българска поезия?
Не бих искала да обобщавам – писането на стихове е твърде самотно и болезнено занимание и е невъзможно да се работи с „общи знаменатели“.
Поезията е жива и диша, задъхва се, крещи, шепне и щом толкова много хора посягат към нея, значи тя все още е онова високо, смислено и съдбовно място, което ни се иска да обитаваме.
Георги Гочев
Какви бяха водещите мотиви при избора ви?
Първо да отговоря защо приех да участвам в журито, при положение че нито съм поет, нито професионален критик. Имам известен опит като редактор в литературни издания, но не това беше причината да приема. Приех, защото така се случи, че в тази част от живота ми, поради различни обстоятелства, които нямат нищо общо с критиката, започнах да се вълнувам повече от поезия. Поезията преди това не е била моят жанр, четях поезия спорадично, през летните ваканции и без особено да се замислям какво чета. И покрай това, че напоследък започнах да чета повече поезия, се попитах какво всъщност ми дава поезията и кое е за мен хубаво стихотворение. Имам един простичък критерий за поезия, който приложих и в работата като част от журито. Кога знам, че чета поезия и хубаво стихотворение? Първо, когато текстът ме развълнува. Знам, това е, което наричам простичък критерий, но за мен доброто стихотворение има този незабавен ефект – подобно на песен предизвиква у мен вълнение. Стихотворение, което не кара нещо в мен да трепне, не смятам за добро стихотворение. И, второ, мисля, че доброто стихотворение е това, което ме кара за момент да се почувствам по-свободен. Не толкова в смисъл, че ме разтоварва от ограничения и зависимости, а в смисъл, че ме вкарва в един свят на несигурност, където всяко нещо е и друго и където в първия стих тръгвам от едно място, от една емоция и накрая, в последния стих, съм се озовал на различно място, в различна емоция или нагласа. За разлика от прозата, която е езиковото поле на сигурността – неслучайно прозата е възникнала от нуждите на администрацията, то поезията е поле на несигурността и свободата. Така че това бяха моите два критерия: дали стихотворенията ме вълнуват и дали ме водят на непознато място.
Каква е оценката ви за нивото на тазгодишния Национален конкурс за поезия „Иван Николов“?
За пръв път участвам в това жури и не мога да кажа дали нивото на конкурса е било високо или ниско в сравнение с предишни години, мога само да сравнявам книгите помежду им. Получихме 67 книги, един огромен кашон, тежащ близо 10 килограма. Това са само книгите, които са били изпратени за конкурса. Като добавите преводните, антологиите, класиките, които се преиздават, броят на поетичните книги, които се издават в България за една година, е огромен. Представяте ли си какъв емоционален живот стои зад всичко това! Не че всички тези 67 книги са добри, напротив. Повече от половината не можах да дочета. Но се отнасям добронамерено и с уважение към емоционалния и социалния живот, който стои зад тях. Към реалните хора – преводачи и редактори, учители, държавни служители, младежи с разбити сърца и т.н., които са ги написали. Книгите бяха придружени от писма и някои бяха изключително интересни и трогателни. Убеден съм, като познавам донякъде себе си, че хората сме много по-сложни и дълбоки от книгите, които пишем. Но понеже ме питате за качеството на конкурса, от тези 67 книги аз прочетох 4 или 5, които истински ме развълнуваха и които си заслужава да бъдат прочетени отново. От тях една не попадна в номинациите, тази на покойния Захари Захариев. Не съм и настоявал пред колегите си от журито да попадне, защото той, Захари, беше някак отвъд конкурси и отличия. Казах няколко думи за него на награждаването, ще ги напиша и тук. За мен той беше един от редките примери на автор, който живее в поезията си. При когото живот и писане са неотделими. Захари беше artist (нямаме адекватен превод на български). Неговите стихотворения не са просто текстове, а екзистенциални перформънси, песни, екстатични импровизации, които правят именно онова, за което по-горе говоря: хвърлят те в несигурността, повеждат те нанякъде и ако четеш с отворено сърце, ставаш за малко друг.
Как бихте определили състоянието на съвременната българска поезия?
Не бих говорил за „съвременна българска поезия“ в единствено число. Тя, слава Богу, е в множествено число. Виждам разнообразие от почерци и стилове, виждам няколко тренда или тенденции, както и няколко – ще го кажа много внимателно – проблема.
Първо искам да обърна внимание на един тренд, който ме интересува не като литератор и обществен човек, а като човек: огромен брой стихосбирки, написани от болка. Не мога да съдя дали това е хубаво или лошо, но е факт, че много книги, които прочетох, са написани вследствие на загуби и травми. Казах нещо в този дух на един от номинираните автори по време на награждаването: бих предпочел да не сте преживели това, което пишете, отколкото да чета хубаво стихотворение за него. Но това е тема, върху която има много да се разсъждава: как живеем в най-богатата и уредена България за всички времена, а литературата ни се занимава постоянно с болката, травмата и нямането. Как двете – уреденият живот и болката от нямането, се отнасят едни към други?
Другото, на което искам да обърна внимание, е напълно размитата граница между поезия и проза. Почти никой днес, особено сред младите автори, не пише в рими или в поетически размери, а когато се пише в рими и поетически размери, резултатът е баналност. Казвал съм го другаде по повод на античната поезия, римата и размерът не са просто орнамент, не са просто форма, те са и съдържание-внушение, което казва нещо, а именно: в света има ред отвъд мен. В този смисъл мета-посланието на съвременната ни поезия е: няма никакъв ред отвъд мен и онова, което аз съм. Приемам това мета-твърдение, но с уговорка. Тя е, че стихотворението, независимо дали се пише в рима, в размер или в т.нар. бял стих, е възможност на човек да излезе извън полето на сигурността и най-вече на сигурността кой е и какво е преживял. Ако не използва стихотворението по този начин – като екстатичен инструмент за самопознание, стихотворението става прост нарцистичен акт, с който човек рекламира личността си и се любува на себе си. И болката, впрочем, може да стане подобен обект на самолюбуване и за съжаление в немалко стихосбирки е налице именно това послание: вижте ме как страдам. Пак казвам, отнасям се добронамерено и към тези текстове, защото се опитвам да си представя какво стои зад тях. А това, което стои зад тях, е много сложно и често неизразимо.
Налице е обаче и обратната тенденция. Много стихосбирки не говорят за Аз-а. Говорят за света на Аз-а. Примерно за света на планината или за някакво градско пространство. Не харесвам особено този вид стихосбирки, но се опитвам да ги разбера. В тях Аз-ът е приглушен и наблюдава външното по един кротък и спокоен начин. В тези стихотворения нищо не се случва, освен че някой просто наблюдава. Всъщност случва се, но нещо, което не се казва. Случва се липсата на случка, на събития. Което случване на неслучването, на липсата на събития, също носи скрито послание, а именно: нас нищо не ни свързва, няма случки, които да са общи, така че да станат събития; светът е просто един фон, на който живеем. Ще нарека тази тенденция будизъм без будизъм. Защото в този вид стихотворения Аз-ът обикновено не е достигнал до стоическата атараксия или будисткото съзерцание, а е просто изморен.
Още нещо, което засяга занаята на писането. Поне десет от стихосбирките, които прочетох, съдържаха стихотворения, писани в рамките на школи или работилници по творческо писане. Личи внимателна работа по отделното стихотворение, личи дялкането, обаче накрая книгата е станала механичен сбор от стихотворения, които често повтарят едно и също или пък силни стихотворения стоят до посредствени, включени за обем. А книгата е нещо различно от сбор от стихотворения. В най-добрите примери тя е едно голямо стихотворение с много части, в което може да има сюжет, но може и да няма. Това се казва след всеки конкурс: има огромна разлика между книга, минала през добър и критичен редактор, и книга, която не е минала през редактор. Няма нищо страшно в редактора, той няма да редактира емоцията или преживяването, а ще редактира текста.
Генералното ми усещане обаче е много положително. За нещо живо, многолико, което се случва децентрализирано, на много места едновременно, не само в София и Пловдив, но и извън тези градове, както и извън България, където се пише една от най-хубавите поезии на български език. Без да съм радетел на поезията като лайфстайл на готините нарцисисти, много ми допада това, че поезията вече не е сиромахомилски жанр, какъвто беше в края на социализма и през ранния ни преход, жанрът на несретниците, които си измислят една бедна социална действителност ала клуб НЛО, за да се оплакват от живота си. С малки изключения, поезията ни не мрънка, не говори за липсата на хляб и се опитва да гледа на живота ни сериозно и отговорно.
Кристин Димитрова
Какви бяха водещите мотиви при избора ви?
Има два типа поети. Едните са тези, които пишат в духа на утвърдените очаквания. Този вид традиционализъм изисква много майсторство в прозодията, налага избягването на неделикатни думи, съдържа страх от обезпокояването на читателя. Другият тип поети са тези, които се стремят да оспорят очакваното. Неизбежното им съжителство с него протича в несъгласие. Това е по-рискованата стратегия, но аз я предпочитам, защото не разширяваш ли хоризонта, по-добре да повтаряш вече казаното от другите преди теб.
За мен беше важно авторът да говори със собствения си поетичен глас, да има енергичен, смело назоваващ език, да не имитира други, да не е идеологически изпълнителен, да не се страхува от конкретността, да не се притеснява за „поетичността“ на темите си, да не разкрасява, а да търси истината. „Истината“ я разбирам като лично изживяване, откровеност, сепващо докосване до голямото непрозримо около нас.
Силната поезия остава в ума след прочитането, прехвърля се в сънищата. Просто красивата – не. Но тя пък добре се помни наизуст.
Каква е оценката ви за нивото на тазгодишния Национален конкурс за поезия „Иван Николов“?
Изненадващо висока. Откроиха се цели издателства, много силни, някои от които всъщност са малки. За „Жанет 45“ е ясно, че ще бъдат споменати – те са свръхтежка категория, а и учредители на наградата. Но тук са и „Издателство за поезия ДА“, и „Ерго“, и „Скрибенс“, и „Арс“. Последните две буквално наводниха конкурса с интересни книги на млади автори. Имат някакъв разпознаваем общ стил: силна метафоричност, жажда да се оттласнеш от останалите, бягство от всичко битово. В този смисъл те все пак малко си и приличат, но може би това се нарича „поколение“. Много издатели на проза бяха заложили и на поезия. Впечатляващо.
Ще издам нещо дребно от кухнята на журито, но то се оказа показателно. Бяхме се уговорили всеки от нас да подготви списък от десетина предложения за номинация и да ги разкрием един пред друг, когато се съберем. Мислех, че ще имаме голямо припокриване. Нищо подобно. Две имена тук, две имена там. Наложи ни се да обсъждаме едно по едно всичко отбелязано и да споделяме впечатления и мотиви. В крайна сметка всеки съжаляваше, че няма място сред номинациите за още някого. Ако силните книги бяха по-малко, щеше да ни е по-лесно.
Как бихте определили състоянието на съвременната българска поезия?
По-добро, отколкото културната ни среда заслужава.
Поезията е малък сегмент от културата, но с какво е изпълнена останалата част, не ми се мисли. Всъщност, изпълнена е с нас. Със социалните ни мрежи, тик-ток, инфлуенсъри, реалити формати (на мен също са ми интересни), чалга песни, толкова разпознаваеми като продукт, че вече има певици, генерирани с изкуствен интелект, които се справят не много по-зле от живите. Не бих искала да обиждам ничий труд – допускам, че чалга певиците мислят същото за поезията, генерирана от изкуствен интелект. Не това е важно.
Важното е, че поезията е мъниче на този фон. Но тя носи своята елитарност. Изисква грамотност, изисква начетеност, за да се ориентираш в нея, изисква да си купиш книга. На всичкото отгоре, истинската поезия не развлича. Тя изисква съсредоточаване. Изважда ума от обичайната реалност, а не го обгражда с възглавници, за да му е по-удобно. Толкова тънки книжки, а толкова много изисквания.
И какво предлага поезията на поета? Слава, популярност, пари, почести, влизане в историята, социален престиж? Може би едно време, когато малцина са писали, това да е било възможно. Сега всяка от тези привилегии е по-скоро близка до чудото. Няма външна причина човек да пише.
И все пак, хората пишат. А някои от тях – изумително добре. Поезията носи най-древната ни жажда за комуникация. Тя сама открива съмишлениците си и ни свързва с онова там горе и отвъд. В този смисъл тя е неунищожима. Не съм сигурна доколко България вижда поетите си, но на тях това не им е попречило.
Така че българската поезия на пръв поглед е зле, но всъщност е в отлично състояние.
