5+5 / art+fashion, Софийски арсенал – Музей за съвременно изкуство и фондация „Иван Асен 22“, куратори Надежда Джакова и Нели Митева, до 21 юни 2026 г.
Българската мода все още твърде рядко е схващана като изкуство или поне като достойна за показване в галерия. В този смисъл изложбата 5+5 / art+fashion в САМСИ е едновременно и изключение, и потвърждение на това правило, доколкото българският музей за съвременно изкуство допуска мода, но пък я допуска в диалог с живопис.
Изложбата е открита на 30 април, а аз се присъединих към тур в нея на 20 май. Турът не предвиждаше присъствието на авторите, но въпреки това учудващо от тях дойдоха цели четирима – по-малко от половината, но в изкуството, за разлика от математиката, стойността не се измерва количествено. Кураторите д-р Надежда Джакова и Нели Митева (Митева е също и 1/5 от дизайнерите в изложбата, или пък 1/10 от всички участващи творци – има място за интерпретация дори в числата) обясниха техническото и жанрово разнообразие, което стои в основата на общата идея: съпоставянето на графика и деконструкция в модата, комбинацията между релефна пластика и дрехите „в движение“, абстрактната живопис и наслагването ѝ върху модния продукт. Тоест зрителите на изложбата разбират, че са поставени на границата между мода и изкуство – равностойни, но и отделени в свои кътове в пространството на САМСИ (всеки от тях боядисан в жълто, оранжево, розово или синьо, с геометрична прецизност, която на фона на дървения под и белите стени създава усещането, че всяка двойка художник-дизайнер е съгласувана с останалите, но и отделена – дотам, че маркировката дори е леко сплашваща за по-свенливите посетители, някои от дошлите за тура избягваха да стъпват върху ярката оранжева боя на пода). Сценографията на инсталациите подсилва концептуалната кохерентност на изложбата, като използва цветовата гама около творбите и позиционирането им в галерията, за да препрати към останалите участници в творческото уравнение.
При реализирането на идеята организаторите са започнали с Камен Старчев. Неговата графика се е харесала на дизайнерите, които са посетили самостоятелната му изложба в САМСИ миналата пролет, и им се е сторила особено подходяща за транспониране върху модни обекти. Заимствайки от тъмния романтизъм на Едгар Алан По (чието стихотворение „Страната на сънищата“ е избрано да подкрепя рамкирано творбите на художник и моден дизайнер), Старчев и дизайнерът Георги Флоров са се стиковали по начин, който набляга именно на графичните елементи във визуалното изкуство. Двата аутфита на Флоров разчитат на синьо-черен колорит, който сякаш имитира разливането на мастило, на хаотични драскулки и разлистваща се (или дори нарязана от машина за унищожаване на документи) хартия. Нито един от двамата не се яви на тура обаче, което навярно означава, че са напълно съгласни с Бартовата идеа за смъртта на автора и че моята интерпретация съответно е закон – един от многото равностойни закони в тълкуването на изкуство.
Може би на същото мнение са били Надежда Кутева и Диляна Иванова, чиято съвместна инсталация залага на митемите. Грифони, лами и църквата „Св. София“ – това показват платната на Кутева, докато между тях висят ансамблите на Иванова: един в червено и синьо, почти като деконструирана носия (но само в този контекст), и две митични същества в областта на трансхуманизма (да кажем ориентировъчно, фея и змия). В този смисъл фолклористичното естество на творбите говори за себе си по начини, които – ако се оставим напълно на трансцеденталната мистика – авторите, като простосмъртни манифестатори на мимезата, няма нужда да ни обясняват в рамките на някакъв си тур, разчитащ на посещение основно от студенти; затова и не дойдоха.
Минавайки покрай тези две отсъстващи присъствия, стигнахме до дъното на залата, където са абстрактните платна на Миряна Тодорова и дизайнерските проекти на Мая Каранешева. Тодорова се присъедини към нас и разви идеята за живописта като „катализатор за движеща се архитектура“ – плоскостни творби, които обаче те поглъщат, докато не се превърнеш в поглед; като че ли зрителят е едновременно пасивен и активен, гледа навън през малките открития, очертани от боята. И в дрехите на Каранешева наблюдението е ключово – калиграфски линии (подобни на формите на Тодорова, някои от които приличат на воали и плетива) и дупки; много, много дупки; нетипично за модата празно пространство, през което преминава погледът. Тодорова си представя дизайните като спирала – mix n’ match един с друг, но и с платната – като екстензии на абстрактните композиции, които ги извиват в носещи спираловидни решетки. Дрехите бяха по-перформативни, предназначени да оживеят върху тялото, но не бяха облечени върху манекени: най-вероятно именно за да забележим множеството дупки – липсата на материя, въздуха, от който дизайнерът изобщо не се страхува.
В нишовата стаичка на галерията пък, на фона на ярка розова боя, са разположени „обемните картини“ на Ангелика Радева в комбинация с две от „динамичните рокли“ на Нели Митева. Релефите са скорошни (от 2020 и 2024 г.), но на място Радева разказа за дългогодишния си интерес към триизмерното изкуство: оптически илюзии а ла Аниш Капур – платна, които изглеждат плоски в преден план, но разкриват други форми от различни гледни точки. Изкуството е лъжа, твърди тя, и тук се е спряла на илюзията за движение. Ефектът е постигнат с пластичните форми, които сякаш напъват да пробият през платното във всички посоки. Модните обекти на Митева подсилиха усещането за лекота и динамичност. Едната от двете рокли – розова – беше обърната доста буквалистки към „Розово“ на Радева (платно, което крие нещо като косъм – той се напъва срещу розовата кожа, супресиран е от нея, точно както косата на Алекзандър Маккуин, зашита в хастара на якетата от неговата дебютна колекция от 1992 г., посветена на Джак Изкормвача), сякаш наблюдава релефа отстрани и кани зрителя да направи същото. Дизайнът в бяло пък се диплеше на стената отсреща, сред скулптурните форми, залепени до него, закован като една обуздана „Крилата победа“. Тоест: желание за полет и свобода на движение, но парадоксално и натиск, напрежение.
Най-добра кохезия в изложбата е постигната между Александра Георгиева и Александър Гергинов, които координират инсталационните елементи в рамките на наивизма и абсурда, на детското въображение и халюцинациите. Попартът има тънкости – Гергинов е наясно с тях; дрехите му са провиснали като пране, асиметрични и вълнообразни, обърнати на всички страни. Бельо, чорапи, панталони, ризи – или пижами? Идеята няма как да стъпва върху понятието за функционалност, а по-скоро за наивно изтичане на формата: принтът на Мики Маус е видоизменен, като че ли е нарисуван без никакво гугълване, единствено базиран на фрагменти от спомена от детството. Американски герой в стила на руската анимация – каквото е останало в съзнанието, това излиза върху текстила. В залата на САМСИ прането виси закачливо и подканва посетителите да погледнат от различни ъгли, да го подредят като пъзел, който авторът е разредил като дете. До разглобените модни парчета се издува уголемено яке – жълто, ярко (със сигурност дреха, която например рапърът Tyler, The Creator, основател на модния бранд Golf Wang, известен със забавната си стрийт естетика, би облякъл), декорирано с яйце (препратка към Далѝ), и още анимационни образи, създадени с техниката тъфтинг. През единия му ръкав минава тръба – за да поддържа обема, разбира се, но напомня и на детска пързалка. В якето скулптура, което е първият елемент от изложбата, който се вижда още от входа на галерията, може дори и да се влезе като в една огромна палатка за игра.
Хубавото на хибридната изложба е, че все пак изглежда по-добре, отколкото е описана в текстовете, съпътстващи инсталациите. Инсталациите говорят много повече сами за себе си, отколкото клишетата като „пренасяне на картините върху текстил“ и „пространство, пренесено върху тялото“, изписани по стените до тях.
Концепцията на изложбата – идеята за модата, цитираща визуалното изкуство – е напълно съгласувана и с едно от най-големите събития на международната модна сцена: тазгодишната „Мет Гала“, организирана от Института по костюмите на нюйоркския музей „Метрополитън“, чиято тема беше „Модата е изкуство“. Множество световноизвестни знаменитости отново пресъздадоха лайфстайла на богаташите от Капитолия в „Игрите на глада“, като пристигнаха облечени в директни цитати на филми с Одри Хепбърн и картини на Климт. Въображението на авторите в 5+5 / art+fashion обхваща горе-долу същия диапазон, макар и да звучи по-силно от устите на самите творци по време на тур. Истинското предимство за дизайнерите в изложбата обаче е най-вече сътрудничеството с визуални артисти в реално време – предимство, но и предизвикателство, ако имаме предвид, че Климт вече няма как да възрази срещу интерпретации, докато младите български визуални творци биха могли да се опънат. В повечето случаи работата на модиста е дошла най-накрая, така че той да черпи идеи от вече готови платна. Това, разбира се, няма как да не създаде някаква динамика на власт, въпреки че авторите твърдят, че не е имало дисбаланс на авторитета по време на сътрудничеството им, че процесът е бил равностоен и всеки е влияел на другия еднакво, че диалогът е бил продуктивен и никой не се е чувствал ограничен. Визуалният артист задава тон. Дизайнерът, който твори след него, има по-малко свобода в общия смисъл, защото си налага неосъзната цензура в името на съгласуването, но има и повече власт върху крайната тоналност – върху интерпретацията, която в крайна сметка оформя наратива на проекта. Изглежда, че най-равноправната колаборация тук е тази между Александра Георгиева и Александър Гергинов, чиято инсталация беше осмислена цялостно, така че нито модата да бъде послепис, нито визуалното изкуство да остане на заден план за сметка на ефектния дизайн.
Та каква е границата между модата и визуалното изкуство? Няма такава. Формалната класификация, т.е. мъгливото разделение между изящните и приложните изкуства е точно такова – формално. Да наречеш изложба art+fashion, е като да кажеш society+politics, или другояче art+art. Има философи, които правят разлика между социална и политическа философия; да заявиш, че човекът е политическо животно, обаче е да кажеш, че човешкото, това е социумът. Изкуството е една от многото политически институции, която, както твърдят марксистите, хуманизира човешкото преживяване на фона на дехуманизиращата експлоатираща индустрия. Модата е едновременно индустрия и art – тя е противоречива и често сегрегирана в широките творчески среди. Всеки опит да бъде поставена „наравно“ с визуалните изкуства утвърждава нейния статут като „другото“ – утилитарното, но и твърде ефимерното – изкуство, защото по този начин показваме, че сме съгласни с нейната „другост“ – нали без нея нямаше да има пропаст за запълване. 5+5 / art+fashion опитва да запълни тази пропаст, като представя модата редом с „изящните“ творби – тя им придава нов смисъл, трансформира ги и ги раздвижва; но и те я трансформират, те самите претендират, че заимстват от нейната подвижност. И донякъде, когато става дума за метафоричната пропаст в културната таксономия, изложбата успява да размие границите между понятията.
Добре е да се напомни също, че модата без тяло остава до голяма степен статична (въпреки опитите за симулирано символно движение). В този смисъл изложбата отне едно от най-ключовите качества на модния обект – неговата перформативна сила. Но сезонът продължава и динамиката, за която загатва 5+5 / art+fashion, има потенциал за доразвиване: платформата за подкрепа на съвременния моден дизайн „Иван Асен 22“ на Нели Митева ще представи носимите дрехи на над 30 дизайнери на 4 юни, а студентите по моден дизайн от НХА ще покажат своите колекции на бул. „Княгиня Мария Луиза“ 84 на 11 юни. Изложбата в САМСИ задава началото – опит за раздвижване, а живият пърформанс тепърва се задава.
Ада Ефтимова е докторант по психология на изкуството в Националната художествена академия и хоноруван преподавател по история на модата в Нов български университет. Магистър по науки за модата в Университета „Сапиенца“ в Рим и философия в СУ „Св. Климент Охридски“.
