Ако Историята винаги е в разлома между „вече“ и „още не“, то всичко вливащо се в нея – със съвпаденията и несъвпаденията си – силно напомня на отражения в криви огледала.
Застанах на спирката да чакам тролея. Беше няколко дни след празника. И то не какъв да е празник, а празникът на българската култура, на българската словесност. Няма да крия, работата в библиотеката ме изморяваше. Хем бях на половин щат. Разбира се, и парите бяха наполовина.
На 39-ия ден след Възкресение Христово за последен път се поздравяваме с „Христос воскресе!“. И веднага на следващия ден празнуваме Възнесението на Христос. Така сякаш двете събития се преливат едно в друго.
Във връзка с 24 май, наречен „Ден на българската азбука, просвета и култура и на славянската писменост“, се замислих за неловката ситуация около повечето от нашите официални празници.
В изключително интересната си книга „Големият разказ не иска да умре“ Боян Ценев твърди, че всъщност големият разказ се е изхитрил, откривайки за себе си уютно убежище – киното.
Това е необичайна книга. Бих я определил като „роман палимпсест“. Тя бележи обрат в прозата на Иван Станков, засрещайки по особен начин неговата интроспективна „трилогия на съзвучията“ с историческата му фреска „Късна смърт“.
Книгата на Калин Янакиев „За ангелите и хората“ е истински апотеоз на литературата. Това е преди всичко модерна проза, която се занимава с вечните въпроси на голямата литература.
Той се състоя от 6 до 11 май тази година. България имаше честта да бъде почетен гост. Един изключително приятелски и сърдечен жест към нашата страна и нашата литература.
