Руско-украинската война трае вече триста години. По същество тя никога не е преставала, понеже Русия така и не е развила съвременна национална идентичност на мястото на старата имперска.
Войната не прекъсва, нито преобръща хода на живота: тя разкрива всички негови черти, постепенно заличени от привичките ни, като им придава поразителна яснота. И най-прекрасните чувства, а несъмнено и най-низките, вече не биват скрити.
Аритметиката не работи: това, че интересите на милиони хора са много по-важни от интересите на десетина души. Революционерите терористи винаги са се препъвали в това. Да не говорим за религиозните фанатици.
Всякакви разсъждения за мир са вече контрапродуктивни и лежат в равнината, определена от трите точки: „престъпна неадекватност“, „национално предателство“ и „колаборация с врага“. Ние сме нападнати и трябва да се защитим, ако искаме да оцелеем.
Напрежението и в политическата, и в технологичната сфера би трябвало да провокира тласък към позабравеното себепознание. Защото хармонизирането на идеологическите противоборства минава през разговора кои сме ние.
В последно време у нас се шири все по-показно патриотарстване, което има претенцията да задава стандарт за родолюбие, но в действителност извращава самото понятие.
Маргинализацията и бедността се превръщат в претекст за екстремизъм и преоткриване на религията като средство за справяне със социалните болести.
В следвоенна Германия процъфтява стратегически филосемитизъм, който паразитира върху старите антисемитски стереотипи, но сега е съчетан с един сантиментален образ на евреина. Какво да кажем тогава за така възхваляваната култура на историческата памет в Германия?
