Господстващият в НР България паспортен режим ми отвори очите. Тогава бях само на 20-ина години, възнамерявах да завладея всички поднебесни пространства, а се оказа, че и до едно Марикостиново не мога да стигна!
Северозападът си има една мечта – тунела под Петрохан. Това пътно съоръжение му се вижда като панацея, решение на всичките му проблеми – изостаналостта, затънтеността, безперспективността.
Романът „Варко“, най-новата творба на Емил Андреeв, пресъздава шеметните обрати в съдбата на един истински докоснат от Бога музикант през ХХ век, родом от Лом.
Генералът лежеше в стая осемнайсет на тринайсетия етаж. Вливаха му системи, биеха му инжекции. Беше облечен в чиста, изгладена пижама, която му стоеше излята като костюм, от време на време ставаше и надникваше в дългия коридор.
Колкото повече напредвах с романа „Трудовак“ на Алберт Бенбасат, толкова повече усещах, че металният вкус в устата ми все повече се засилва. До степен накрая да стане нетърпим.
О, как ми се иска да върна днешните хулители на „жълтопаветието“ в нашите препълнени с „квартиранти“ жилища, в кооперациите, населени с ченгета и доносници…
За Иван Христов българският ландшафт е кажи-речи един-единствен – висок, вертикален и изострено-грапав чак до назъбеност. Оттук неговата специфична четка: тя е едра, корава, отсечена; добре се вижда фактурата на мазките, а формите са нащърбени, чепати, крути.
На 28 август 1943 г., събота, в 16.22 часа си отива от този свят цар Борис III. На този ден по стар стил се отбелязва и Успение Богородично. От траурната музика по Радио София поданиците на Царство България узнават, че страната е останала без държавния си глава в един сложен и преломен момент.
За нас, децата, бате Руйчо беше велика загадка. Той беше първият на село, който вдигаше ос на вагонетка, за да развие раменете си. Ходехме да го гледаме сутрин в двора му, нареждахме се като пилци край мрежата, слушахме го как пуфти и си мечтаехме, като пораснем, да станем като него.
